Есенният дъх се усещаше в речния бриз и караше момчето да стиска по-силно ръката ù, опасявайки се да не избяга и тя заедно с лятото.
Момичето се усмихна, сякаш отгатна опасенията му, след което се изплези, отскубна се, побягна и каза през глава:
- Ако ме хванеш, ще остана с теб завинаги!
Гониха се из целия парк, а детският им смях потъваше в короните на дърветата.
Дали тя се остави или той я настигна, никога няма да разберем, но ръцете им отново бяха вплетени в онази чиста непринуденост,  останала някъде в близкото минало.
 Вечерният воал бавно ги обгръщаше, което ù напомни, че е време да се прибира.
- Кажи ми нещо хубаво? - попита я пред входа.
- Аз - отвърна тя, намигна му закачливо и се затича нагоре по стълбите.