На вратата се позвъни и сърцето на Пит сякаш си удари в гърлото. Побърза да сложи снимката на същото място, сякаш заличаваше следи от престъпление. Поколеба се дали да отвори, но настоятелното звънене можеше да събуди Мел, затова дръпна вратата. На прага стоеше едра, пълна жена на около петдесет години, с прошарена коса и широко лице. Имаше вид на добрячка, но в момента израза на лицето показваше изненада и недоверие.
- Добър ден! – поздрави я Пит.
- Добър ден, къде е Мели?
„Мели? Нарича я Мели? Колко сладко!”.
- Ами... тя спи.
- Спи ли? Хм, а кой сте Вие? – сега към недоверието се прибави подозрителност, очите гледаха строго.
- Аз съм й далечен роднина. Пристигнах тук по работа и се отбих да я видя. – „Пит, приятелю, не знаех, че така добре умееш да лъжеш!” – А Вие коя сте?
- Аз съм Лайла, съседки сме. Донесох й пай, сигурно не е яла, откакто ме няма. – едва сега Пит забеляза, че жената носи голяма кутия – Ще има и за Вас!
- Благодаря Ви! Ще кажа на Мел да Ви се обади, щом се събуди!
...