Томас чу алармата и бавно отвори очи. Резкият звук означаваше, че предстои нещо важно, за обикновените дни не му трябваше будилник. Той седна в леглото, после стана и с абсолютно празна глава се запъти към банята. Това беше нещо ново за него, той винаги знаеше какво става, какво да мисли, какво иска и как да го постигне. Сега, обаче, главата му беше празна. А му предстоеше важен ден. Знаеше, че старият ще подпише договора, той си беше свършил работата по сделката и беше дал мнението си по промяната... Не за сделката мислеше Томас. Какво се случи снощи? Нима наистина вечеря с Мелани Хънт? Нима наистина бяха сами и той й бе заявил желанието си да я има, да я притежава? Тя, въпреки ангелската си външност, беше самият дявол! Сигурно във виното снощи е имало нещо, щом сега му идваха такива мисли. Томас мрачно се усмихна, наистина дяволски го измъчи тя! За първи път удряше на камък! Още от начало, още от първия път, в който я видя си даде сметка, че тя е различна от всички жени, които беше срещал. Защо тогава се захвана с нея? Тя, явно е от онази рядка и изчезваща порода на чакащите голямата и единствена любов. Нещо, колкото несъществуващо, толкова и глупаво. Единствената причина да се въздържи да й го каже снощи беше, че все още вярваше, че ще успее да постигне своето. Странно, но той беше готов да се закълне, че тя трепереше в ръцете му, когато я прегръщаше. Дали се е страхувала? Затова ли криеше лицето си и не позволяваше на устните му да намерят нейните? Възбудата, която го изпълваше снощи, отново запълзя по вените му. Той погледна легло си. Толкова живо си беше представял как я полага на него и бавно сваля дрехите й... как я целува и я покрива с тялото си... Толкова дълго беше гадал как изглежда нейното тяло, освободено от дрехи, че сега леглото му се струваше невероятно празно. Вчера силно вярваше, че тази сутрин Мелани ще се събуди до него, доволна от изживяното през нощта. Ако му беше дала възможност, тя наистина щеше да оцени любовните му умения, нежните му ръце и чувствените му устни, но Томас не отчете една нищожно-дребна подробност: не той беше притежателят на ръцете и устните, които Мелани желаеше.

***

Мел гледаше невиждащо в чашата с кафето си. То отдавна беше изстинало, а тя стиснала с длани порцелана, се мъчеше да успокои биенето на сърцето си. От цяла вечност чакаше да стане време да отиде в „Максуел корпорейшън” и после да се качи в самолета към Ню Йорк. Никога, никога не се бе чувствала толкова сама, толкова далече от дома си и всичко близко и толкова изплашена. Искаше да избегне срещата с Томас Кинг, но знаеше, че това не  е възможно. И от цяла вечност събираше смелост да се изправи срещу него и да му каже „Добро утро” след снощи. Още усещаше лепнещите ласки на ръцете му по тялото си. Беше настоявал да я изпрати, както бе настоявал да я заведе в апартамента си. Беше й обещавал, че няма да направи нищо против волята й, уверяваше я, че чувствата му, макар и внезапни, са силни и искрени. Умоляваше я да не вярва на слуховете за него, а да слуша сърцето си... Като че ли имаше представа какво криеше тя в сърцето си! Беше притискал тялото си до нейното, показвайки й, че я желае толкова страстно, че е готов да забрави всичките си обещания... Беше галил с ръцете си тялото й, беше пил с устни топлината на шията й, беше накарал сърцето й да бие в гърлото... Почти се бе стопила в ръцете му... Почти бе изгубила контрол над сетивата си, мислите й летяха около нея и сякаш по невнимание изпуснати навън, се опитваха отново да заемат предишното си място в главата й. След първата успяла да влети плаха мисъл, последваха още и постепенно на повърхността на замаяното й съзнание изплува далечен спомен за една огряна от луната градина, с песни на щурци, с дъх на вино и едни гърди, на които се чувстваше така уютно...

Отблъсна Томас, макар той дълго да не искаше да повярва, че това не е женски трик, с който само да го привлече повече. А повече нямаше и накъде. Не му позволи да се качи в стаята й и се ослушва дълго след като беше заключила вратата след себе си. Беше трескава, зашеметена, сърцето й пет пари не даваше за равния ритъм, в който трябваше да бие. Ръцете й трепереха, цялата трепереше, без да се съблича седна в леглото и се зави с меката покривка. Беше изплашена от домогванията на Томас, но беше наясно с желанията му и очакваше, че той ще се опита да я прелъсти. По-уплашена беше не от опита му, а от начина, по който тялото й реагираше на ласките му. Мел нямаше опит с мъжете, Дерек беше единственият й мъж и тя не допускаше, че реакцията й е най-нормалното нещо за едно здраво, младо тяло. Да, тя беше уплашена от естествената си реакция, но най-шокирана беше от откритието, което направи. За последните десетина дни нещата в живота й се бяха променили драстично. Събитията бяха форсирани от случайности, от намесата на много хора около нея. Раздвоението между Томас и Хенри, ангажимента по проекта, всичко това я хвърли в бесен водовъртеж, от който беше сигурна, че ще изплува, но не предполагаше колко много усилия ще й струва това. Досега всичко в ежедневието й вървеше равно и тя не усещаше никаква липса, напротив скриваше в дома си като в убежище и се чувстнаше сигурна и защитена... Сега, обаче, си даваше сметка каква голяма липса имаше в сърцето й. Как е могла да не усети тази огромна празнина?! Освен това, тази вечер, притисната в обятията на Томас Кинг, Мелани разбра кой би запълнил празнината в душата й. И това откритие я вцепени за дълго.

***

Когато на вратата се почука, Мелани вече беше готова – облечена, с чантата в ръка. Знаеше кого ще види, затова се постара да изобрази спокойствие на лицето си. Сърцето си, обаче, не можеше да успокои и се надяваше острият поглед на Томас да не забележи треперенето на ръцете й. Той срещна погледа й и докато си разменяха по едно „Добро утро” и обичайните любезности „Как си?” – „Добре, надявам се ти също!” им стана ясно, че нощта не е била от най-спокойните и за двамата. Пред хотела ги чакаше кола с фирмения знак на „Максуел корпорейшън”. Настаниха се на задната седалка и едновременно с това, помежду им се настани неловко мълчание. Нито един от двамата не го наруши. Пред огледалната сграда слязоха, колата потегли, а те се запътиха към входа. Почти пред вратата, Томас, който вървеше половин крачка пред нея, изведнъж се обърна и тя, неочакваща това, почти се сблъска с него. Вдигна изненадано поглед и за първи път видя, че очите  на Томас имат цвят на прегорял карамел и в момента пареха точно като него. Гласът му прозвуча дрезгав, а ръката му силно стисна нейната:

- Искам да знам дали ми се сърдиш?

- Би ли се извинил, ако ти се сърдя? – откъде й хрумна, никога не се е сещала да иска извинение?

- Всичко бих направил, за да не ми се сърдиш! – Томас не си спомняше да е говорил на някого така. Възможно ми беше отказът на Мелани толкова да го е разстроил, че да говори глупости? Дали Томас щеше да осъзнае някога, че мисли за тази неосъществила се любовна нощ без присъщия му цинизъм? Щеше ли да осъзнае, че тя го промени? Толкова бавно и неусетно, че вместо нея, той стана жертва в лова, който започна с такава хищническа настървеност? Сигурното в момента беше, че той наистина мислеше това, което каза.

- Няма нужда да правиш нищо, Томас!

- Значи ли това, че не си сърдита?

- Не съм и е време да влизаме – и тя тръгна към входа на сградата. Той, може би, щеше да каже още нещо, но телефонът му звънна, беше Максуел, който питаше дали са тръгнали от хотела. Явно, търпението не беше присъщо на Робърт Максуел.

Когато влязоха в кабинета му, той говореше по телефона, бялата му коса контрастираше на черната кожена облегалка на стола зад бюрото му. Той им кимна и с жест ги покани да седнат.

- Добре, приятелю, сега те оставям защото при мен има една красива млада дама, с която имам да сключвам сделка!

Мелани се чудеше още колко по-неудобно можеше да се почувства. Максуел излезе иззад бюрото си, изглежда обичаше сивия цвят, защото днес отново беше в сив костюм, малко по-тъмен от вчерашния. Подаде ръка на Мелани, после и на Томас, последва кратък поздрав, а след това директен въпрос:

- Мелани, у Вас ли е договорът?

- Разбира се! – отговори тя, но без да помръдне, за да го извади.

- Хубаво! – Боб Максуел се усмихна и като почака няколко секунди каза: - Да не би да сте се отказали от нашата сделка?

Мелани сякаш се събуди от сън, сигурно няма по-ярко червено от това по лицето ми, мислеше тя. Докато отваряше с треперещи ръце чантата си и вадеше папката с договора, усети, че у нея се надига малко яд. Не беше необходимо Максуел да си играе така с нея, можеше да й го каже направо. Подаде му мълчаливо черната папка.

- Мелани, Вие притежавате едно много ценно качество: не говорите напразно! – той замълча, като че ли очакваше възражение, но понеже тя не отговори, Максуел продължи – Разгледах подробно цялата документация, сравних я с първоначалния проект и, длъжен съм да призная, сегашният вариант е по-добър... Дори в пъти по-добър. С удоволствие ще сложа подписа си под този договор!

На Мелани й се искаше да извика като децата „Йесс!”. Едва се сдържа на мястото си. Все пак не можа да сдържи усмивката си. Максуел й подаде писалката си:

- Дамите са първи!

Тя малко се смути, защото макар да представляваше „MTS индъстрийз” и да беше оторизирана да подпише този договор, някак не вярваше, че наистина ще се стигне до там. С някакво недоверие взе сребристия „Паркър” и – веднъж се умира – сложи подписа си на последния лист. Максуел се подписа със замах. Сделката беше сключена.