Есента отдавна беше започнала. Един ден баща ми ме взе със себе си в ТКЗС-то, където се грижеше за много крави. Толкова много, че не успявах да ги преброя, дори когато са навързани в дъъълга редица покрай яслите. А редиците бяха две. И между тях циментова пътека, където се разхождах спокойно. Този ден почти преброих едната редица и сигурен съм, че щях да стигна до края, ако се не бях подхлъзнал на кравешко лайно... Забравих докъде бях стигнал! Добре че никой не ме видя! Мъжете, които работеха заедно с татко, обичаха да се закачат с мен и щяха много да ми се смеят. Само най-близките крави бяха свидетели, но не съм сигурен, че осъзнаха какво стана, защото за миг ме изгледаха с големите си влажни очи и пак се съсредоточиха в нещото, което беше в яслите.
Броях усилено, защото имах огромна мъка. Всичките ми приятелчета от улицата тръгнаха на училище тази есен. Само аз останах. Малък съм бил... Така ми обясниха вкъщи.
Бе, как ще съм малък! А не ступах ли един от тях, защото ми се подиграваше ...