Как започнах да се смея!

автор: Ели Елинова

       Аз съм една нормална жена. А нормалните хора понякога се усмихват… Нали така! Но аз не мога да се усмихна… Повярвайте ми, и затова искам, ама много искам да се усмихна и започвам да търся нещо, което да ме накарат да се усмихна…
       Пускам телевизора и чувам „Изпратете есемес на еди кой си номер, за еди какво си…” Превключвам на други канали и чувам страховити неща, от които ми настръхва косата. Най-накрая попадам на една телевизия в, която се говори само за пари. Гледам една жена, спечелила от игрите един милион лева, която широко се беше ухилила, ама чак до уши. Мисля да се усмихна и започвам да си разтягам устата с пръстите на двете си ръце, ами не става… Дори и насила не мога да се усмихна… Помислих си, че ако аз спечеля, едва тогава ще се усмихна...
       Спирам телевизора и решавам да се поразходя малко по широките и прави улици на моя град. Викам си – сега ще си купя талон от лафката за последен път и със сигурност ще спечеля, но в същия момент гледам Петко идва точно срещу мен и ми пресече мислите. От него бях взела пари назаем и за нула време, на заден ход, се скрих зад будката. Там се загледах в един слаботелесен мъж, застанал като истинска статуя. Без да помръдва, той държеше в протегнатата си ръка една бяла пластмасова чашка.
       Когато Петко се загуби в далечината, аз продължих да се движа по централната улица. Забравих да погледна към красивите градинки с цъфналите червени ароматни рози и разноцветните красиви теменужки, защото се бях загледала към един музикант, който надуваше с всички сили тромпета си. Погледнах в чинийката пред него и видях само жълти стотинки и въздъхнах с облекчение, че все още се срещат добри хора. И още не направила няколко крачки, едно мургаво хлапе се доближи до мене и ми вика: „Лельо да си жива и здрава, ма и Господ на тебе да ти помага, дай ми пари за ляб!” Отминах хлапето, защото в това време Мобилният ми телефон прозвъня. Имам съобщение. Прочитам го: „Ако заредите прима картата си с още десет лева, Вие ще получите бонус от два лева и 100 безплатни минути към всички мобилни оператори .”
Прибирам се вкъщи. Изкачвам четирите етажа един след друг пеш. Осветлението в коридора изгасва и аз, хваната за парапета на стълбището, продължавам да се изкачвам. И изведнъж ооооо Богове – получих просветление в тъмното и реших, когато ми се прииска, да си купувам талони от игрите, вместо да си давам парите за игри, да ги слагам в трилитрови буркани.
       Речено-сторено. Когато заплатата ми отиваше цялата в бурканите, реших да стана улична певица. Просията сега в капиталистическа България процъфтява под път и над път, но хайде сега да не се отклонявам от мисълта си… През зимата, когато снежинките затанцуват весело във въздуха и бяла дантела покрие липите на града – печеля много пари, защото е студенко и гласът ми затреперва, а песента ми се лее, като чиста изворна водица. До мене е кучето Перо, което е облечено като дядо Коледа и танцува на два крака. С мене неотлъчно е и папагалът Папуньо, който говори: „Блаво, блаво – дай паи, дай паиии, а не акъл” Много хора се събират около театралната ми трупа и ръкопляскат с двете си ръце, а после, когато Папуньо си каже репликата, те си развързват кесиите. Често си тръгвам от центъра на града с жълта торбичка, от най-здравите разбира се, пълна догоре с пари, които слагам направо в буркана.
       За храна не давам никакви пари, защото ходя на гости ту при дъщерята, ту при сина, изреждам ги така да се каже в удобните за хранене часове. Понякога влизам в различни сайтове за запознанства, а истинските мъже знаят защо са там… Те ми предлагат – секс, кино или вечеря, а аз като порядъчна жена си избирам романтичната вечеря. И така час след час, ден след ден, година след година, напълних много буркани с пари. Дойде един момент, когато цялото ми мазе се напълни с буркани. Не знаех колко пари се бяха събрали, но чаках с нетърпение да ги преброя, за да мога най-после да се усмихна. И както казват хората: на Коледа стават чудеса – реших да си преброя парите на Коледа. Три дни и три нощи ги броих и след третия ден започнах да се хиля. Най-после ми се сбъдна заветната мечта да се усмихвам. Станах милионерка…
       Е, как да не се радва човек… Вървя по улицата и се смея с глас. Хората ме гледат учудено, но като им дам някой лев, те ми се усмихват блажено. Какво по-хубаво от това човек да накара околните да се усмихват. Само че снахата и зетят взеха нещо да ми завиждат на веселия характер и казаха на децата ми, че нещо не съм в ред и ме закараха на едно лудо място.
      Тука забравих за малко, че имам много пари, но ми стана още по-весело. Всеки ден тук стават много смешни неща. Сутрин ни дават супа и едни надупчени лъжици. Ако някой си поиска друга лъжица – докторът пише нещо в тефтера си. Освен това ни дават да пълним с вода някакви празни каци, които имат дупка на дъното. Оня ден гледам как един луд подгони доктор Иванов с един бастун из двора – настигна го точно под моя прозорец и му вика: „- Сега ти гониш, докторе!” и докторът си умря от смях. Вчера изписаха Коста от тринайста стая. Докторът е завел Коста на кино, където седалките на столовете били боядисани с блажна боя. Коста си застлал вестника, който носи винаги със себе си, на стола и тогава седнал. Тогава докторът е решил да го изпише. Коста си взе довиждане с мене и аз му зададох въпроса: „ - Защо бе, Коста, ти си сложи вестника, който винаги ползваш за голяма нужда - на стола?” , а той ми рече: „- За да стана по-висок и да виждам по-добре филма, а докторът стоя през цялото време прав – ха, ха, ха…” и двамата с Коста много се смяхме. Изписаха и Наполеон от трета стая и аз го попитах : „- Мон-амур, радваш ли се, че вече си добре и си отиваш!”, а той ми каза: „- Как да се радвам, бе маце, как да се радвам, като тука влезнах като Наполеон, а сега излизам като никой!”
       Не знам мен кога ще ме изпише докторът, но ми вика, тебе ще те изпиша, когато започнеш да ревеш. Но как да рева, бе хора, как да рева, като ми е много весело, ама много весело, кажете ми честно, ако и вие станете милионери – няма ли да се смеете!