"Какво прави истината"

Имало едно време един овчар, който разказвал на всички това, което е видял. Търсил хорското внимание. Макар да послъгвал за неща, за които не бива и когато не трябва, за да се забавлява, истина бе излезнала и от неговата уста, но в късна дата. Осъзнал за грешката си, когато бил вече във вълчата козина, не бил същият - цял. Стремежът да бъде интересен по някакъв начин на околните му изиграл неприятна шега. От краткото резюме на тази всеизвестна приказка всеки може да си извлече най-важното. Подобен замисъл и поука е попила и следващата история, която не можеше да се намери в книга, но се предава по планетата Земя също толкова скоростно като сигнал по телефонен кабел.

Разхождайки се в гората, заобиколен от тъмнината на вечерта мрачна, миришеща на солена вода, намираща се далеч зад ъгъла, въртях се да видя дали има нещо наоколо в светлина. 

- Поне да ми бе в подкрепа небето! - минаваше ми през акъла.

Облаците, които сякаш се бяха свили от студ за да се стоплят, бяха закрили светлината на окачената нощна лампа- Луната, която включваше се когато синият фон си лягаше за да отмарява и се покриваше със своята тъмна нощна завивка. Крачейки напред-назад, изведнъж препънах се в нещо. За малко да се пребия. Наведох се да видя, а то клони от дървета разпиляни на земята. Казах си:

 - Гледай си в краката, глупчо!

 И секунда след тази подранила забележка и две крачки, набодох се на остър, голям трън. В охкане измърморих:

- В таз тъмница, огън ще спаси положението, че сега дори и малките неща могат да катурнат каруцата. 

Най-силните и безстрашни мъже - Ахил и Хектор, не правиха изключение, а даваха пример за афоризма. Набрал материалите, успях да си напаля дребен огън с последните две клечки кибрит останали в джоба ми. Но не можех да покрия с топлина всяка част от тялото си, та реших отвътре да се сгрея като попея малко. Трябваше само да избера тема за песента. И леко като извих крайчеца на уста, който продължи в цяла усмивка, родена от абсурдността на дилемата изкочила в моята глава. Стане ли въпрос за музика, ролята на редове в нотната таблица заемаше тя. Тананиках си вече мелодията със заглавие-" Жената, в която ме препъна", а дланите ми лицата си целуваха, нозете играха на тревата и различни форми описваха. Тази дама бе създала в мен индианския пламък, който в опит да затисна, по-високо отиваше. Малцина могат  да комуникират използвайки игривите искри на огъня, вдигащи черни пушеци. Чувствах, че мога да общувам чрез пожара в мен. Влюбен до уши и зачервен, подреждах мисли, подбирайки думите си:

„ Ти си тъй прекрасна, че това трябва сън да е, страх ме е да се ощипа или плясна, 

ти си тъй прекрасна, че като усетя дъхът ти, тялото ми реагира с тръпка бясна,

ти си тъй прекрасна, че за мен си- мила непозната, побратима, спътница, любовница страстна,

 ти си тъй прекрасна, че да съм с теб, привилегия е, с най-скъпите богатства си обрисувана,

ти си тъй прекрасна, че в думата природа, място да се побереш ти се намира,

ти... „

Разшава се нещо наоколо, прекъсна ме, огледах се и за миг всичко бе потънало в мълчание. Постоя по този начин известно време. Изведнъж, сякаш набирало през това време сила, ехидно закикотиха кацналите на близкото дърво присмехулници, чу се магарешко цвилене отвъд  хълма, позна се тракането от човката на горския кълвач, наподобяващо подигравателно тропане. Последваха още такива звуци, цял един хор, че нормален човек би се досетил, че тази врява е за някакъв личен позор. Вятърът със засмяна въздишка духна към мен. Прошепнах си:

 - Аз черпя, смейте се на воля, а после вие ще отваряте уста, ще сваляте шапки или ще се навеждате за поклони.

Продължих седнал на  ръбестия камък да се подслаждам с това прекрасно вино отлежало от сърцето ми налято, черпещо цялото ми същество:

„красота, която се чудя как успях да срещна и заслужа,

красота истинска, като я зърна усещам пеперудено движение в тялото си, необикновена,

красота, изразяваща се не във външна визия,

красота, дълбоко плуваща в душата на нейната фигура,

красота, която само този който дръзне и се осмели да я търси, ще плува по течението на нейната река...„

Междувременно нещо случи се.  По-рано взе, че се съмна - слънцето набра се за земята, показа рошавия гребен и малко от челото си, но спря така сънлив, опрял се на повърхността, без да мърда, забравил за своите задължения за да послуша, даде знак осветявайки ме да продължа:

„за нея, когато бе необходимо, зъби стисках, вървях там къде не можеше да се върви,

 за нея, когато светкавиците невъзможен дубъл правиха, не се отказах, показвах се, без страх,

за нея, топлото сърце не е чуждо, затова от радост чисти сълзи търкулват се по бузите ми като дете,

за нея, това което е видимо, за другите може и сляпо да си остане,

за нея мисля, ах този неин лик, скоро ще го видя и...“

Спрял и усещайки промяната във фона, вдигнах поглед - вятърът бе спрял, шумът на морето по-близък беше, водата стараеше се по-навътре от брега да достигне, листа западаха полека от дърветата, сякаш  да се доближат до тази емоция, тревата се бе овлажнила, но не от роса, гадинки летящи кръжаха около мен, усетили полъха на тази чудесна есенция, клонът над мен от тежест бе се навел, наблъскани накуп, но тихи, птици бяха се настанили върху него и като гълъби на жица, която както намери за добре. От дупка в грубата скала върху която стоях, страшна змия прокрадна се, гледаше ме, но мирна остана, все едно вода пиех, не смееше да ме закача. Аз облегнах се спокойно назад, заобиколен от слушателите, на които по-рано кумир бях и без излишна насмешка над получилата се ситуация, с по-висок тон споделих им случка след случка, моменти на преживяна болка, на щастие, приключения. Така продължи. Времето беше спряло, но не от любопитство, а поради простата причина, че в тези моменти, в които дъхът ти ритъма си губи, всичко тече по друг начин. Привършвайки поредната история и преминавайки на друга, с пауза между тях за глътка въздух, погледнах към небето. Закачило бе ярка и цветна дъга в знак на отличие, бе толкова красиво. Отплеснах се замечтан, а наговорила се сякаш вярна публика живна на бегом в посоки- кой по земя, кой по вода, кой по въздух. Объркан, опитвах се да разбера какво се случва. Излитайки като ракети от брега, рояците и ятата заедно полетяха над морето. Гледайки как синият фон се цапа с черни петна, очите ми уловиха и други подобни прецеденти-слънцето намери своя зенит, остана там замръзналo по-дълго от очакваното, увеличи своите градуси, сякаш да изпепели близките прегради пред погледа си, Майката природа разтресе земното кълбо, размести насам-натам да й убегнат излишните неща, приливите от морето бяха спрели, вълните се бяха обърнали, вятърът беше променил течението си, потеглил бе в посока на вълните, белите памуци на небето също натам се засилиха. Стигнах до заключение, че предстоеше катаклизъм. Нямаше как да се обясни иначе това велико преселение, но не от хора, на което бях свидетел. Освен това, дори да беше тук Ноевият ковчег, нямаше да може да побере всички тях. Вероятността бе по-голяма да се утрепят за място преди да влязат в него. Реакцията им на паника бе нормална, имайки предвид тяхната природа. Но бе останалото и животинско царство с мен в гората. Дали не беше роденото с повечко умствени заложби. Не се връзваше. Наблюдаващ животните, които потеглят, изневиделица ме осени простото решение на въпроса. Всичко що можеше да извършва движение и що можеше да се бори с водните стени го правеше, останалото се ослушваше. Целият този потеглил антураж искаше да се обеди в истинността на моите слова като види тази жена. Заседнал във времето, очаквах да се появи отговор от самопоканилото се жури от любопитковци. Легнах на широката зеленина край запалените дърва и се усмихвах мислейки си за нея. Почувствах по някое време отново различието в климата- белегът на тяхното съгласие. Вече я бяха видели. Това беше достатъчно засвидетелстване на уважението им. Не бе нужно повече. Кимнах мълчаливо с глава, оценяващ похвалата им. В отговор на тяхното възхищение, възкликна гордо от висините ангелски глас:

- Това е моята внучка!!!

 FIN

2015г.

третият