Наранявал ме е толкова много пъти, че вече изгубих бройката.
С всяка следваща прошка следваше ново предателство. Нали идеята на прошките е да се поправим, да бъдем тези, които не сме били, да се опитаме да докажем, че можем да бъдем по-добри. Той беше точно обратното, всеки следващ път грешките ставаха все по болезнени, но аз отново прощавах... може би защото знаех, че иска да бъде по добър или по скоро защото знаех, че аз не съм добра... В края на краищата всичко има лимит, пресечеш ли границата веднъж вече всичко е загубено. Жалко е, че влагаме толкова чувства, емоции и какво ли не в една привидно добра връзка, накрая получаваме само спомените, всеки сам избира кои да запази. Дали ще си спомняш с радост хубавите моменти и ще плачеш, или ще си спомняш лошите и пак ще плачеш. Какъв е смисълът щом човекът отсреща не може да те оцени...