Глава тридесет и четвърта – за мъжката воля и свобода

Обаче, дойде Кольо и ни отърва от политиканстването рано-рано. Бръкна в джоба, извади някакви банкноти и рече, че ще черпи. Имало за какво. Ние се опитахме плахо да възразим. Плахо, защото внимателно крепяхме халбите. А той вдигна своята:

- Е, наздраве! Честит празник! Няма празник ли? Отвори календара…Аха, светица някаква. Какво като е женски празникът? Пари да има - празници ще се намерят. Аи аз си обичам жените. Е, и моята, защо да е изключение? Макар че понякога...

Но аз съм се разбрал с нея веднъж завинаги. Помня, беше бременна с първото дете. Докторът зяпа любопитно скенера и вика, че ще е момиче. Аз пък исках момче. И рекох: " Момиче - развод!". Тя помисли, помисли, пък роди момче.

А за второто беше по-лесно. "Жено, викам й, имаме само две стаи в тая панелка. Де място за момичешка стая?". Тя постъпи разумно и роди момче отново.

А иначе си е истинска жена.Сутрин, ако не вдигне скандал, пропада й денят. Вечер, ако не се помири с мен, пропада и нощта.

И все ме дебне, дебне. Но аз и бягам по тъча. Ако ми беше родина - досега да ме е разстреляла за измяна.

Обаче, братче, в оная работа взех да се излагам. Та тия дни реших да се подкрепя с онова вносното, виаграта. Взех си аз, налапах двойна доза и викам на жената да се готви за последната нощ на Помпей. Обещах й цунами, звезди посред спалнята, дюшекотръси.

И чаках, и чаках - нищо. Жената се умори да мечтае, вика: "Аз ще дремна, пък ти, ако нещо така случайно... Събуди ме, де... "

Пък то май лекарството било със забавено действие. Подейства на другия ден. Звъни ми на вратата комшийката - да й завъртя бушона, защото мъжът и бил в командировка. Е, завъртях бушона два-три пъти, светна апартаментът, света и тя.

А краката й,братче, направо от сливиците растат... Не – не,че в лицето е задник, хубавичка си е тя...

Моля? Ама не, не съм спал с нея. Та тя не ми даде да дремна. Полуспах, така де. А в това време нейничкият си идва. Аз по оргазъм, а тя ми вика, увиснала на врата ми: "Покажи му, че си мъж!" Хайде, викам си, и на него ли?

И скочих през прозореца, припълзях по перваза, закрепих се на олука. Гледам - над мен виси един от нашите. В позната униформа - гащета и вратовръзка. Подадохме си ръце, смъкнахме се по калкана, разделихме се колегиално. А сетне гледам - нашият прозорец отворен, от него чаршаф виси. Ах, мръсникът...

Пък моята - света вода ненапита. Иначе тя мен на такива разпити ме подлага - гестапо частни уроци може да взема от нея...

Чакай, чакай, какво казват по новините... Леле, пак земетресение! Добре, че включи телевизора, та ме подсети!

Е, довиждане, тръгвам си, че жената ме чака... С любов!