Кешмор говореше на чист български. Бях сащисан и не можех да се начудя къде и как го е научил. Пътуването от неговия свят до нашия не трая повече от половин час. Изключено беше да е знаел езика преди. В реалния си живот през XX век той не е стъпвал в България, нито е бил свързан с нея по някакъв начин. Личеше си и от видеоинструктажа с биографията му. Говореше превъзходно, но още от първите му фрази долових отчетлив еврейски акцент. Това засили подозрителността ми. С такива винаги трябваше да се внимава.    

       Влязохме в кабинета ми и аз предложих да пийнем по уиски. 

       - Бива – съгласи се Кешмор. – Пия само скоч, макар да съм ирландец.

       Налях скоч в две чаши и понечих да се чукна с него. Той обаче дръпна чашата си назад. Изглеждаше спокоен и самоуверен, като пъстърва, плуваща необезпокоявано във водите на познатото ѝ чисто езеро.

       - Адски пек се пече тук при вас – каза той. – Как живеете в такива времена? – после ме погледна косо и попита - След като ти си Кенефът, кой е Папата?

       Запънах се като електорална единица на машинен вот. Нямаше съвременник, който би могъл да отговори на този въпрос. Обаче синьо-сивите очи на моя гост се впиха в мен и зачакаха отговор. Никой не би предположил, че този чудак едва-що е пристигнал тук.

       - Какво да кажа за Папата... – замънках и потърсих да намеря походящите думи. – Той е предприемач. Човек с разностранни интереси.

       - Чух за него, че бил успял млад мъж. Така ли е?

       - Абе не е чак толкова млад вече. На моята възраст е. Но, да, със сигурност е много успял. След като си чувал нещо, сигурно знаеш за сферите му на интереси – подхвърлих внимателно и изчаках да видя как ще отвърне на това Кешмор. Той не обърна внимание на кукичката, която му пуснах, или поне се направи, че не я забелязва.

       - Знам каквото ми трябва – каза сухо пришълецът и отпи глътка скоч. – Но то не пречи да искам да науча повече.

       - В такъв случай предполагам си наясно с политическите му проекти – продължих аз все тъй предпазливо. Все още пълзях и опипвах почвата, но тя си оставаше рохкава. Не можех да разбера какво знае и какво не този изпечен хитрец насреща ми.

       - Както разбирам, налага ни се да работим съвместно, колега Кенеф – забеляза с хаплив тон Кешмор. – За да се улесним един друг, би било в общ интерес да не се дебнем, ами да си помагаме. Ние не сме врагове в съдебната зала. Или сме?

       - Така е, така е – побързах да се съглася с него. – Напълно си прав, почитаеми колега Кешмор.

       - Остави тези фамилиарности. Виж какво, Кенеф, ти си на пангара, или както му казвате тук на това. Единствено ти можеш да се издъниш. Моята е лесна, аз нищо не губя. За мен престоят при вас е като подарена отпуска. Само дето не съм отишъл на почивка на Бермудите, ами в бъдещето. Мислиш ли, че не съм доволен да избягам от скапаната Северна Ирландия с бомбите и убийствата, дето всеки ден стават по улиците?     

       - Толкова ли е зле?

       - Повече отколкото можеш да си представиш. Шансът да духна дори за малко си струва. Пък и е бонус към земните ми дни. Аз не остарявам докато съм при вас, поне онова чучело така ми твърдеше.   

       - Чучело? – учудих се аз. Не бях чувал думата, явно беше архаизъм. – Какво е „чучело“?

       - Не се прави, че не го знаеш. Знаеш го. Той е тоя, дето е измислил цялата машинация с огъването на времето и местенето ми при вас.

       - А-а..., Айнщайн ли? – възкликнах аз и съобразих, че при това положение Кешмор явно вече се познаваше с него.

      - Какъв Айнщайн те гони, бе човече! Айнщайн умря отдавна, аз още бях в университета. Тоя си е някакво инженерно копие, което даже не му прилича много. Истинският Айнщайн не носеше очила. 

       - Исках да кажа андроидът Айнщайн – поясних аз. – Той е молекулярно-ментална визуализация на живелия някога учен. 

       Възникна проблем – Кешмор не знаеше какво е андроид, нито молекулярно-ментална визуализация. Но накрая възприе обясненията ми, че този Айнщайн е чисто и просто робот и за негов прототип създателите му са ползвали истинския човек с несъмнената цел да експлоатират гениалността му.

       След това той разказа, че пътуването му насам отнело доста време, може би няколко седмици. Не можел да определи с точност, тъй като съзнанието му почти постоянно било замъглено. Айнщайн му се появявал редовно и провеждал хипнотични сеанси с него. С тяхна помощ Кешмор научил български език и бил обучен в основите на българското право и действащото ни законодателство към началото на XXII век. Последвал най-тежкият и продължителен хипнотичен курс, този по Право на Европейския съюз. Като чух това моментално съжалих бедния Кешмор. Тази материя беше по-необятна и страшна дори от Общото теоретично учение за доставяне щастие на жените. Всичките 143 години, които беше прескочил, не биха стигнали за изучаването ѝ по конвенционален път.

       - И като се замислиш – каза той, – щом се върна обратно в 1969 година няма да помня нищо от цялата галимация. Пък и тя не е съществувала към онзи момент.

       - Вярно – съгласих се аз. – Баси разхищението. Странно обаче, на мен твоят трансфер не ми изяде повече от половин час. Ама че шантава работа!

       - Шантава е. Айнщайн роботът ми каза, че ти ще ме местиш. Освен това според него само ние двамата с теб имаме достъп за работа със Сийка. Обаче за какъв дявол тогава ме предупреди да внимавам с Папата? Ей на това се чудя.

       - Папата е много хитър и има връзки по целия свят. Отличен търговец е и за пари би продал собствения си пенис. Всъщност много мъже биха си отдъхнали, ако се стигне дотам.

       - Виж ти. Педераст ли е?

       - Да. Но ти избягвай да употребяваш такива грозни думи. Не е политкоректно.  

     - Вярно, бе... Запознат съм с наказателната практика на Комисията по дискриминация и равенство. Роботът ми я преподаде при единия от сеансите. Гей ли трябваше да кажа тук?

       - Гей, да. Употребявай „гей“ занапред.

       - Какъв лицемерен евфемизъм! В моето време гей значи просто да се веселиш.

       Сега беше мой ред да попитам какво значи „лицемерен евфемизъм“. Никога не бях чувал такива думи. Стана ми малко неудобно, защото излизаше, че Кешмор познава родния ми език по-добре от мен.     

        Бързо си дадох сметка, че е наясно и с много други неща. Пичът наистина си беше ненормално умен. Покрай това и добре си сръбваше. Цели три чаши скоч ми излока. Той обясни, че непиещ ирландец е като предизборна кампания без лъжи – било възможно да съществува някъде, ама никой никога не е виждал такова чудо. 

       Прецених, че нямам причина да крия от него каквото знам за Папата. В крайна сметка Кешмор бе докаран тук да върши работа, за която на мен ми плащат. Пък и той нямаше да кисне дълго. Щеше да се прибере обратно в своя XX век веднага след края на изборната кампания. Не виждах с какво можеше да е опасен за мен. 

       - Значи преди си работил за албигойците и павликяните, а? – подхвърли той.

       - Да. Ама то беше преди години. Пък и обикновените хора не го знаят. Те не се интересуват от такива неща, а дори да се интересуват, много бързо ги забравят. 

       - Нима? Интересни времена, интересен народ. А защо си напуснал?

       - Парите не миришат – казах аз. Чувал бях този лаф отнякъде, харесваше ми.

       - Вече усещам, че двамата с теб ще работим добре – отвърна Кешмор. – Брависимо, Веспасиане*! Сега разбирам защо фамилията ти е Кенеф*.

       Кешмор се усмихна широко и аз успях да видя един изкуствен зъб в устата му. Такива наострени зъби като неговите отдавна не се правеха.

       ==============

       БЕЛЕЖКА: 

       * - С това Кешмор явно иронизира събеседника си и фамилното му име, сравнявайки го с римския император от I век сл.н.е Тит Флавий Веспасиан. На него не съвсем точно се приписва крилатата фраза "парите не миришат". Фразата Веспасиан отправя към сина си в отговор на критиката му, че се таксува ползването на обществените тоалетни в империята. Ако следим дословно текста на древния историк Светоний, казаното от императора далеч не е звучало така изискано и благозвучно.