Лабораторията беше толкова скучна, колкото беше редно да се очаква от нея. Разположена в сутерена, тя бе правоъгълна, почти квадратна. Влизаше се през архаична врата с ключ. Стоян обясни тази приумица с аргумента, че вратата е първото нещо, което ще види господин Кешмор щом се озове в 2112 година. За да не му причинява технически или културен дискомфорт, било решено вратата да бъде като своите посестрими от XX век, на каквито той е привикнал в обичайния си живот.

       Сред купищата бледосветещи лампи, хромирани кутии и всевъзможни прибори се мъдреше машината на времето, тоест кака Сийка, която беше голямата атракция на лабораторията. Като я видях, останах малко разочарован. Очаквах нещо по-внушително. Сийка имаше същата форма като лабораторията и изглеждаше нейно умалено копие, все едно е дъщеря ѝ. Дори вратата от предната ѝ страна много приличаше на вратата на лабораторията, само че не бе с ключ и архаична брава, ами с четец на UST-кодове. От предната ѝ страна имаше също най-обикновен дисплей и бордно табло със знаци. На страничните ѝ стени нямаше съвършено нищо, а за задница ѝ служеше самата задна страна на лабораторията. Личеше си, че Сийка е напълно херметизирана.

       - Това била кака Сийка, значи... – казах аз, като се постарах да звуча неутрално.

       - Да, това е тя, красавицата – каза Стоян. – Вие другояче ли си я представяхте?

      - Допреди няколко часа изобщо не си представях нито нея, нито сегашното си положение. Е, с всичко се свиква.        - Сигурно е така. Огледайте я на спокойствие, г-н Кенеф! И не се безпокойте да ме питате за каквото и да е.

       - Че какво има да те пита? – намеси се Папата, докато безцеремонно бутна настрана празните колби от един рафт и се тропоса отгоре му. – Нали Айнщайн е направил видеоинструктаж. Пусни му да го изгледа и не му се пречкай повече!  

       Стоян погледна Папата с такова привидно покорство, че беше невъзможно да се каже дали зад него се криеше страх или ненавист, или някаква барутна смес от двете. 

       - Разбира се, г-н Лазароу – каза той с мек и тих глас, - напълно сте прав. После отново се обърна към мен – Елате, г-н Кенеф, вече видяхте машината на времето и няма защо да седим повече тук. И бездруго занапред ще Ви се налага да идвате в лабораторията, за да боравите със Сийка. Моля винаги да изключвате всички лампи като излизате!  

        - А сега къде отиваме? – попитах аз като го видях как почва да угася с поглед лампите една по една.

    - Качваме се в офиса Ви, там има 5D видеостена и аерофотьойли. Ще Ви е много по-приятно да изгледате инструктажа там.

       - Офисът ти е един път – каза ухилен Папата. – Дизайнът е от Бойко, обзавеждането от Славко. Нали така, Стояне?

       - Точно така. Тези търтеи могат да вършат и домашна работа, въпреки че са административни роботи. Ама аз си знам колко кандърдисване ми коства. Навиха се чак след като ме изнудиха за извънредни бонуси към заплатите.

       - Твърде много хрантутници държим в администрацията си – отбеляза Папата. – Ама няма как, принуден съм да ги трая. Българските хуманоиди са хем мързеливи, хем тъпички. Ако ако не са роботи като Бойко и Славко да вършат по-сериозните работи, цялата държава пропада.

       Това го мислеше всяко дете. Но Папата не всеки ден си отваря кривата уста по тези въпроси. От началото на века назначаването на роботи на административни длъжности непрекъснато растеше. Това беше последица от лошата образователна политика на управляващите и масовото оглупяване на населението.

       Влошаваше се и демографският климат в България. Циганите един по един напуснаха страната, обидени че не са им останали работещи стопанства и продукция, които да присвояват по свое усмотрение. Затова те решиха да пренесат изкуството на своя занаят в икономически по-благоприятни за целта държави. С отпътуването им значително спадна раждаемостта в страната и населението продължи да старее в прогресия. Демографски проблем представляваше и еврейското малцинство, което се беше заселило в България след като циганите взеха да я напускат. Единствено то бележеше положителен прираст, но упорито отказваше да се интегрира и да участва в обществения живот на страната. Евреите бяха едни пресметливи хитряги. Те не се занимаваха с местните обитатели, а правеха международна търговия и печелеха добре от нея. Редовно намираха начини да заобикалят националния данъчен закон и се оправяха добре. Живееха в свои затворени общности и квартали, каквито имаше във всички по-големи градове на България. Заоблените кубета на техните синагоги бяха трън в очите на основните етноси в страната. Те се страхуваха, че евреите постепенно ги превземат и че някой ден ще ги подчинят напълно. Българите вече започваха да изпитват носталгия по старите цигански времена. Виждаха им се романтично ромски и пленително чаровни. Циганите отдавна изглеждаха като безобидни сиротници. Даже възникна малка партийка от покаяли се скинари, чиито призив гласеше: „Да върнем циганите обратно в България“.   

       В резултат на всичко и поради липсата на квалифицирани човешки кадри  манихейците постоянно крънкаха Европейската комисия за разширяване квотите на изкуствения интелект. Чиновниците от Европа клякаха не толкова поради загриженост, а понеже отдавна бяха вдигнали ръце от тази държава и безкрайните сведения за злоупотреби, които идваха от нея. Те бяха на принципа, че месото на горещата скара не се пипа с голи ръце, а с метални щипки. Така от началото на века броят на административните роботи, отпуснати от Европейския съюз на България почти се беше утроил.

       Разбира се, това водеше до неприятности. Роботите струваха немалко пари, които трябваше да се плащат от държавния бюджет. Също така, по подразбиране далаверите при този род поръчки винаги са били неизбежни. Много пари отиваха в частни джобчета, които имаха толкова общо с бюджетните разписания, колкото Папата с непорочното зачатие. Но голямата трагедия на манихейците бе другаде. Те ползваха роботите да им вършат черната административна работа, която всяко управление по необходимост има, и трябваше да им плащат заплати и разходи за техническа поддръжка. По-рентабилно беше да ъпгрейдваш робота, вместо да го оставиш да пукне и да си купиш нов. В същото време те не можеха да разчитат на роботите си като потенциални гласоподаватели при избори. С решение по делото на робота MozАrt срещу Австрия през 2093г. Съдът на Европейския съюз беше постановил, че:

       „Изкуственият интелект е сурогат на човешкия род, на духа и интегритета на хуманоида, поради което никога, при никакви обстоятелства и социални измерения, роботи и/или андроиди не могат да влияят, участват, въздействат или предопределят формирането или изразяването на гражданската воля на свободния човешки индивид“.

       Простичко казано, по този префърцунен начин Съдът отрече правата на роботите да гласуват на избори. MozАrt беше крайно разстроен от това решение. Той беше пренаписал химна на Австрия, освен това беше измислил нов химн на Шампионската лига, нов химн на обединена Европа плюс още 41 ремастерирани симфонии и довършваше своя „Реквием на робота“, който бе обявил за „моя Magnum Opus“. След всичко това, той смяташе за справедливо да се признае, че изкуственият интелект превишава човешкия и да се дадат избирателни права на всичките му събратя в рамките на Съюза. Той излезе с отворено писмо по този въпрос и тъй като не можеше да обяви гражданско неподчинение (по силата на Решението вече не притежаваше никакви граждански права), обяви негражданско.     

       Бунтът му беше потушен на втората седмица. Върховният съд на Виена отсъди, че в правото не съществува категория „негражданско неподчинение“, поради което роботът нарушава обществения ред и спокойствието на виенските хуманоиди и гостите на града. Той бе разглобен на парчета без право на обжалване, а частите му бяха пласирани в Хаити, Того и Монголия. Модерна Европа тъй и не чу Moz-артовия Реквием.

        - Разсеяхте се, г-н Кенеф – каза Стоян и ме откопчи от мислите ми.

       - Да, бе... отнесох се нещо... Всичко е наред. Хайде, пускай този инструктаж най-после! Дай да видим какво си е представял Айнщайн. И дали човекът на миналото е струвал повече от нас...