Офисът ми в предизборния щаб надхвърляше всички очаквания. Обстановката би покорила и най-амбициозната златотърсачка. Бойко и Славко може да бяха мрънкачи и кръшкачи, но си личеше, че са елитни роботи. Устроили бяха всичко с вкус и разбиране. Бюрото ми беше от махагон с орехово покритие, такава бе и кръглата маса в средата на помещението. Имаше аерокресла, разтеглива видеостена, лампиони и ефектни украшения върху бюрото и масата. Библиотеката беше грижливо подредена. На стената зад бюрото ми бяха сложили мой портрет със сребърни рамки. Портретът ме представяше с двайсетина години по-млад. Да, някога и аз бях хубав, мамка му! 
       - Ох, Кенефче, ама си сладур тук – възкликна Папата, без да се притеснява от присъствието на Стоян. – Направо да те лапне човек и да не те изплюе.   
       Изгледах го с убийствен поглед. Стоян се направи на ни чул, ни видял, ни разбрал. Каква находка само: учен човек, а пък с перфектната дискретност на секретар.  
       - Аз ще ви оставя да си изгледате видеопрезентацията сами, господа – каза тактично Стоян. – Тя е класифицирана информация и аз нямам допуск до нея. 
       - Нямаш ли? – попитах аз учуден и донякъде притеснен, че ще остана насаме с Папата. – Мислех, че ти си асистирал на Айнщайн. Презентацията не е ли твоя работа? 
       - Не, негови асистенти бяха Бойко и Славко. Аз само помогнах за някои технически дреболии при инсталирането на Сийка – обясни Стоян. – Презентацията е правена изцяло от Бойко и аз не съм запознат с нея. Е, господа, приятно гледане. В барчето на библиотеката ще намерите коняк и уиски. Ако случайно Ви потрябвам за нещо, повикайте ме през делта-фона – той ни кимна учтиво и се оттегли с мрачното достойнство на малкия служител, който вярва, че не го ценят както трябва.
       Много се зарадвах да науча, че библиотеката ми била хранилище на алкохол. С Папата си напълнихме чашите и пуснахме презентацията, тоест видеоинструктажа. Както очаквах, тя се оказа дълга и скучна, но поне първите десет минути бяха паметни. Те си бяха чисто порно като от старите времена, преди да хукнат всякакви комисии и организации, защитаващи авторски и сродни права. Действието се развиваше върху райграса в градината навън. Герой и героиня бяха Стоян и една млада жена с обсипано от пиърсинг и татуировки тяло. Тя разполагаше с толкова картинки и надписи по себе си, че си беше цял рисуван комикс. На човек би му потрябвала отпуска, за да я проучи и изчете от глава до пети.  
       Колкото унил и тъжен изглеждаше Стоян наяве, толкова бясно и възторжено си вършеше работата във филмчето. Женският комикс изразяваше задоволството си от дейността му шумно и чрез бурни възгласи, които полека изтъняваха. Към края те преминаха в разтърсващ сопран. 
       Бойко явно беше издебнал своя управляващ хуманоид и беше заснел краткото филмче с цел да си отмъсти и да го държи с компромат, ако му потрябва. За Папата то бе „долно хетеросексуално шоу“, както кисело се изрази. Но според мен не беше зле. Особено на фона на видеопрезентацията, която предстоеше.
       Презентацията - или Дългата скука, както бих могъл да я нарека - беше разделена на три части. Първата част бяха техническите аспекти при работата с машината на времето. Започваше от това как Айнщайн я изобретил и на какъв принцип функционирала. Не ми беше интересно. Двайсетина минути гледах и слушах всякакви сложнотии за ерата Индустрия 6.0., за киберсигурността и за трансфери на материя във времето и пространството чрез електромагнитни вълни. Папата заклюма и се унесе в дрямка. Аз също взех да клюмам докато екранът ми обясняваше всевъзможните алтернатори, генератори и разпределители, точката на прекъсване и въртящите се протони, неутрони и фотони. Когато се стигна до Макс Планк и Квантовата теория на полето се почувствах умствено девствен и безпределно прост. 
       Втората част беше практически най-важната за мен. Тя обясняваше как да работя с машината на времето, по какъв начин и честота да прехвърлям хора от миналото и пак да ги връщам там. Оказа се, че Сийка е със значително орязан трансферен капацитет, понеже пътуванията неограничено във времето изисквали създаване и поддържане на огромно енергийно поле, което било невъзможно. Затова времевият отрязък и бройката на прехвърляемите хора и обекти трябвало да се стеснят. По заложените от Айнщайн параметри не би могло да пренасям хора преди 1969 и след 2019 година. Освен това лимитът също бил ограничен и за него си имало индикатор, който трябвало да следя. Прехвърленият човек не можел да се задържа трайно в бъдещето. Налагало се след няколко дни да го върна обратно, при това точно в същия момент, от който съм го пренесъл. Ако съм объркал момента на връщането, можело да настъпи промяна в цялостния пространствено-времеви континуум и това да донесе огромни щети и загуби на информация. 
       Любопитното беше, че домъкна ли човек от миналото в 2112 година, той щял да си спомня детайлно времето, от което е пристигнал, точната година и събитията в нея и в реалния му живот. Но щом като след това го върна обратно в ерата му, той нямало да помни, че за няколко дни е бил в своето бъдеще, нито какво е правил там. Обаче при следващите си идвания в 2112 година този човек щял да възстанови в паметта си всичко, както се е случило от предния му престой тук, само дето щял да изглежда по-възрастен, тъй като щял да идва от по-късен епизод от реалния си живот. Така един и същи човек, трансфериран няколко пъти, би изглеждал все по-стар с всяко свое следващо завръщане в бъдещето. 
       Много по-интересна ми се видя последната част. Тя представляваше биография на Джон Кешмор, човекът, за чието трансфериране беше настроена стартово Сийка. По непроменяемите настройки той беше първият субект, който трябваше да пристигне, и то задължително от 1969 година, по което време бил към тридесет и пет годишен. Папата се събуди от дрямката си тъкмо когато биографичната справка за Кешмор започна. Изглеждаше, че вече добре се е запознал с нея, което не ме изненада. Все пак сам си го е избирал.  
       - Сега гледай внимателно – каза той след една бърза прозявка – и се учи! Такава политическа надареност никога не съм виждал. 
       Тази оценка много ме впечатли, особено като знаех от кого идва. В своята знаменита кариера Папата е измислял какво ли не и е пързалял кого ли не. И той да каже, че този човек е способен... Не знам, стряскащо си беше. Явно Кешмор по нищо не е отстъпвал на светилата от една стара и забравена епоха, която днес знаем като епохата на големите лидери. Полека-лека взех да си припомням величавите им имена:   
       - По-умен ли е бил от Путин? – попитах невярващо аз.    
       - По-умен! 
       - А от Тръмп? Ами от Байдън?   
       - По-умен! 
       - А от фрау Меркел? 
       - По-умен!
       Завладя ме трепетно чувство на благоговение и страхопочитание. Очевидно получавах шанса да работя с уникална личност. И все пак, щеше ми се да измеря тази интелигентност по най-високите критерии, които знаех. Затова направих един последен плах опит:
       - По-умен ли е от самия... от нашия... от бащата на България... нали се сещаш?
      - Задай си въпроса направо – отвърна Папата, който беше уловил моето колебание и се забавляваше с него. – Тук сме само двамата. 
       Поех си въздух. Сърцето ми биеше като народна милиция. Трябваше да задам този въпрос, просто трябваше да го задам:      
       - По-умен ли е от другаря Тодор Живкоф? 
       Папата прихна да се смее. И си доля още уиски. Аз само се усмихнах смутено.
       - Абе, пич! – каза през смях Папата. – Той и от мене е по-умен.    

       ====================

       Изключителни благодарности към Веселин Данчев (CrazyDiamond) за любезната му помощ и напътствия. Съветите ти много ми помогнаха, приятелю!