Господа, питам: може ли да се завижда на камък? Отговарям- да, разбира се. Камъкът има особени свойства и качества! Не им ли завиждаме понякога, а? Ще ми се една сутрин, забележете поне една сутрин, да се събудя и да установя, че съм камък. Може това желание да ви се струва чуждо за човек. Казвате „кой човек, за бога, би искал да се превърне в камък?“. Ако човекът от подземието искаше да се превърне  поне в насекомо и ако Йозеф.К се е събудил една сутрин, превъплътил се в насекомо, защо и аз да не желая да се превърна в камък. Ясно, ще кажете: „Но виж, те са просто литературни герои.“. Да, така е, прави сте, ала аз мисля, че понякога не изкуството копира живота, а живота копира изкуството. 

     Обстановката в нашето семейство беше като в разказа на Франц Кафка- „Присъдата“. Аз всъщност презирам баща си, а майка ми я имам за низше същество. Обичам я, но така както човек обича животинчето си. Имам и сестра, но тя ми е по-чужда и от един случаен камък навън.
 
    Баща ми беше майстор строител, а това означава, че има твърди, мазолести ръце. Висок, грамаден, с плътен и дълбок глас, остър орлов нос, но най-дразнещо в него е начина му на говорене, даже не на говорене, защото той не говори, а това как отговаря: лаконично, уверено, с лека ирония зад каменната му физиономия.
 
     Метнал съм се на майка. Дребна женица с бледо лице, наподобяваща мраморна статуя. В тази последна година работеше в частна фирма за болногледачи. Налагаше й се да вдига тежки хора, които са и без това с единия крак някъде другаде.
 
     Вчера се прибра уморена. Сестра ми приготви храната и седнахме да хапнем. Изневиделица, майка ми започна да разпитва баща ми за едно предложение за работа, което е получил от чичо за Англия. Баща ми повдигна очи и каза, че е отказал предложението (в последната една година беше безработен). Вечерята продължи. След пет минути, майка пак започна да говори. Каза на баща ми, че му е намерила работа в една строителна фирма в града. Той повдигна очи, питайки, и то едва през зъби, какво е заплащането. Майка му отговори. Кимна лекичко с глава и каза, че са малко. Яденето продължи тихо. Майка се изправи и каза, че вече е хапнала достатъчно. Баща ми продължи да яде. След пет минути и сестра ми свърши с яденето. Баща ми повдигна глава и попита кога завършвам. Отговорих му, че завършвам следващата година. Изправи се, изми си ръцете и излезе навън. Мисля, че тогава изведнъж ми стана много уморено. Легнах да спя. Към 23 часа майка ме събуди, изглеждаше притеснена. Помоли ме да звънна на баща ми. Попитах дали самата тя вече не му е звъннала. Отговори ми положително. Било от два часа не си вдигал телефона. Казах й да не се притеснява, че не е малък и че може би му е паднала батерията. Тя се безпокоеше, особено защото той никога не се прибираше толкова късно, а и винаги предупреждаваше по телефона. Повторих й , че със сигурност му е паднала батерията. Накарах я  отново да си легне в стаята. Сигурно не заспа. Върнах се в леглото и се опитах да спя, но не можех. Беше зима и навън се чуваше виелица. Имах натрапчиво чувство, че нещо не е наред. На всеки един час поглеждах към часовника. 1 и 15- отидох до тоалетната, измих си лицето, бях се изпотил. Гледах в тавана и се опитвах да не обръщам внимание на чувството. Утре имах важна лекция по западноевропейска литература. Мислих си, че после навярно щях да излизам с колегите. 2:45- баща ми все още го нямаше. Отидох пак до тоалетната, върнах се, изчаках така около 5 минути и седнах да ям- огладнях. Измих си ръцете и отново легнах. Часовете минаваха, а това безпокойство вече придобиваше големи размери. Нарочно отклонявах мислите си в незначителни неща, за да притъпя това чувство. Мислех си, че сестра ми е пораснала, че скоро може да се появи кандидат- но какво от всичко това ме интересува?!- да, пораснала е! Опитах се да дремна. Часът стана 5:20. Отидох към стаята на нашите. В тъмното се очертаваше само една дребна фигура. Толкова тихо беше, мъчна тишина, твърде мъчна. Нарочно отидох до тоалетната- нямаше никой там. Значи, все още не се е прибрал. Измих си ръцете и лицето за трети път. Мина около час. Започна да съмва. Навън беше сиво, цялата земя беше парче сиво небе- може би заради мъглата. Легнах отново и този път заспаха дълбоко. Събудих се към 10 часа. Имах главоболие и тъпа болка по слепоочията. Отидох отново към стаята на нашите. Нямаше никой! Проверих стаята на сестра ми- и нея я нямаше. Сърцето ми започна да бие ускорено. Не! Трябваше да се успокоя! Звъннах на майка- не отговаряше. Измих си лицето и ръцете за 4-ти път. Време беше за важната лекция. Приготвих се, хапнах. Нямаше никой все още. Отидох на лекцията. След лекцията излязохме с приятели и се разходихме в парка. После отидохме на кино. Качих се в автобуса, погледнах телефона- имал съм 11 пропуснати (7 от майка и 5 от сестра ми) Върнах се. Пред нас имаше навалица от хора. Влязох у нас. В стаята ми имаше множество хора, които плачеха. Отидох в стаята на нашите. По средата на стаята имаше  няколко дюшека един върху друг. Отгоре имаше бял чаршаф. Майка беше склонила глава върху сестра ми и гледаха човека, който беше под белия чаршаф. Влязох в тоалетната. Измих си лицето и ръцете. После разбрах, че към 7 часа майка, заедно със сестра ми са се опитвали да ме събудят. Било са крещели в истерия, че нещо се се случило, но само съм казвал да ме оставят да спя и че не ме интересувало…

     Мина седмица от случилото се. Седя срещу този камък и му завиждам. А може би желая да съм камък не защото искам да не изпитвам нищо, а именно, защото изпитвах, чувствах, но се противях срещу собствената си природа. А може би ви лъжа и съм просто герой от разказ.Всъщност, макар и парадоксално, изпитвам емоционална болка заради случилото се, но в същото време тези чувства и емоции, този дух ми е чужд. Като куршум, който усещаш в гръдта си, но знаеш, че е чуждо тяло в теб. Защо всички човешки качества ми изглеждат чужди?! Ако дълбоко се самонаблюдаваме, то всички ще забележим, че има моменти, в които емоциите са ни чужди, макар че са в нас. Как аз, един и същ човек, мога да се смея с колегите си, да ги приемам за равни на мен, а в същото време да възприемам майка като насекомо, как изпитвам едновременно  тъга и омерзение  спрямо човека под белия чаршаф, как бих пребил всеки гледащ сестра ми с разврат, а в същото време си представям мръсотии с приятелката й?! Нали те всички са хора, независимо колко са различни- всички са хора. Как е възможно човека, когото си обичал, да го презираш след определен период. Да, това, че имаме емоции и чувства не означава, че сме хора. Как ги използваме- ни правят това, което сме…камъни, които могат и да обичат...