На едно ничие място, в началото на един голям пущинак, почти извън пределите на града, се издигаше пететажно бетонно здание, със сивоолющена фасада. Заради неправилните си странни форми, отдалеч сградата приличаше на грандомански социалистически монумент, изоставен на произвола на съдбата. 

 След края на всяко горещо и спокойно лято, бездомните кучета и котки, даже и канализационните плъхове обитаващи района, биваха подразнени от странен човешки глъч, идващ от недрата на бетонния монумент. Най-вече през вечерта сградата, която в същината си представляваше студентско общежитие, започваше да вибрира и да излъчва могъщи звукови пулсации, на различни по височина и сила, честоти и децибели – за ужас на местната крайградска фауна. 

"Мамичката им! Кога ли най-сетне ще спрат" – изохка на ум Плъха, и се завъртя на своето легло, приело формата на хамак, заради увисналите пружини. Той не беше истински плъх, а само канцеларски такъв, и се казваше Атанас. Неговите състуденти му бяха лепнали прякора Наско Канцеларският плъх или накратко Плъха. 

Той изпитваше истинско удоволствие от това по цели дни да пренаписва уроци и лекции, да номерира отделните листове, да ги защипва с кламери и педантично да ги подрежда в папки. Плъха никога не се присъединяваше към шумните купони и пиянските оргии, на които другите, всяка вечер се отдаваха, и затова те го определяха като задръстеняк.

Но те не знаеха едно нещо! Те не знаеха, че той щеше да изгради кариера, не знаеха, че той щеше да стане важна клечка... "Тогава ще ме видят глупаците" – злорадстваше тайничко той.

 Наско мечтаеше и вярваше, че някой ден ще стане уважаван университетски преподавател, и нищо друго не го интересуваше. Целеше се нависоко– и това изискваше спартанска дисциплина и учене до припадък. 

 Той винаги се беше дразнил на постоянните запои и силна музика, долитаща от различните етажи, но тази вечер раздразнението му беше двойно, даже и четворно, защото страшно много го болеше главата. 

От една от стаите на етажа се вдигаше ужасна врява, пронизваща всички гънки на мозъка му, и той имаше чувството че всеки момент главата му ще експлоадира. 

"Дали да отида да им кажа на тези дяволи да намалят малко музиката" – мина му през ума. "Това не се търпи". Охкаше, въртеше се, пъхаше глава под възглавницата, но не можеше да заспи. Накрая взе решение да отиде и да им каже да бъдат по-тихи. "Това тук да не им е някакъв бардак". Той провеси дългите си крака от леглото и се изправи. Светна лампата, и болката в главата му запулсира още по-силно от дразнещата светлина. "Майчицее. ..ако тази вечер не умра, значи скоро няма да е" – изпъшка той. Навлече си една карирана риза, сложи си очилата с големи диоптри, позаглади с ръка рошавата си коса, и излезе на коридора. С прегърбена походка на старец, отиде до вратата на стая номер 17.

 Ослуша се като някакъв крадец , но не чу нищо повече от някакъв див грохот примесен със силна музика. Като че ли не хора, а някакви зверове вътре си правеха оргия.

 Тъкмо се чудеше дали да почука или не, когато изведнъж вратата се отвори с трясък, и той отскочи стреснато назад. От стаята сред пушек от цигарен дим излезе и се материализира пред него дългокосо момиче с наведена глава и с клатушкаща се походка. Тя вдигна бавно глава и се загледа в него с широко отворени но безизразни очи. На Наско му мина през ума, че младата жена може да е обладана от зли демони – изражението на красивото и иначе лице беше досущ като на героиня от филм на ужасите. После въпреки цялата какафония, той чу как жената демон проговори с бавен, провлачен глас:

– Бебче...ти си моето бебче... 

Тя го сграбчи, дръпна го към себе си, захапа нежно долната му устна, и започна да го яде. Нещо слузесто проникна в устата на Наско. Той се отпусна в ръцете и, и не оказа никаква съпротива...

Някакво си момиче се беше вкопчило в него като пиявица, и го целуваше и смучеше страстно с разлигавена уста. Той усети вкуса на спирт и цигари, но всичко това беше гарнирано с усещане за някаква сладост и тръпка. За няколко секунди Наско се отдаде на удоволствието, и забрави даже че го болеше главата. 

– Яна, кво правиш ма кучко? – чу се друг женски глас. – Що пи толкова ма... 

Бяха дошли някакви зяпачи, и двама трима души разтърваха целуващите се момче и момиче – като че ли разтърваваха биещи се мъже. Пияната студентка запротестира, почна да маха с ръце. Настъпи суматоха. Врати на стаи се отваряха и затваряха, влизаха и излизаха някакви хора. Наско припряно си нагласи килнатите очила и започна да се оглежда смутено. Главоболието му се възвърна с пълна сила...

– А така бе Наско! Ще стане от тебе човек, ще стане! – потупа го тежко по рамото някой.

 Митака– съквартиранта му, го гледаше с почервенели очи и пиянска усмивка, и после метна ръката си на врата му. 

– Ела, пиене има бол – продължи той ухилен. 

– Аз такова, Митко...за музиката съм дошъл...– не успя да се изкаже Наско. 

– И музика има и пиене има и всичко има. Влизай! – той побутна Плъха навътре в стаята. 

Но не можаха много да напреднат . На има няма 10-15 квадратни метра се бяха разположили кой където свари, повече от 20 човека. Продълговатата маса по средата на стаята беше отрупана с всевъзможни чаши, бутилки, чинии, пепелници... Наско мярна даже нарязан на филийки хляб и бурканче с лютеница. 

– Направете място бе, вижте кой е дошъл – надвика музиката и врявата Митака. 

– Ооо! Това Плъ...това Наско ли е бе? Виж ти какво доживяхме да видим! – обади се развеселена Анка Куртизанката, както всички я наричаха в нейно отсъствие. Тя стана от мястото си и започна да се разпорежда на висок глас:

– Съберете се малко там...ей Миме, махни тая възглавница от там да не пречи...ха така! Видяхте ли сега че можело! – Анка настани Наско Плъха до себе си по средата на едното легло. Той плахо седна и веднага се почувства като попаднал в капан, от който няма измъкване. Въпреки главоболието си, вътрешно той беше трогнат от вниманието, което му обърнаха, и сега се зачуди как да ги помоли да намалят музиката без това да ги обиди. 

 На момента му сипаха нещо, и той се намери с чаша водка в ръка. 

– Да вдигнем наздравица за Наско – викна някой високо. 

– Наздравее! За Наскоо! – зареваха десетки гърла и вдигнаха чаши. 

Наско Плъха не знаеше какво да прави. Беше изпуснал удобният момент, ако изобщо имаше такъв, да ги помоли да бъдат по тихи и да си ходи да спи. "Ще кажа на Анка защо съм дошъл. Тя ще ме разбере" – реши той и и направи знак, че иска да и каже нещо. Тя почти долепи ухо в лицето му, за да го чува по добре. 

– Анче! Адски ме боли главата. Дойдох да помоля ако може... 

– Главата ли? Що не каза по-рано бе? – прекъсна го тя. 

– Кироо! Намали тая музика вече, че не мога да чуя собствения си глас – провикна се заповеднически Анка. Все пак това беше нейната стая. Тя вдигна едрото си туловище, и с риск да прегази и смаже двама-трима, успя да се добере до един шкаф и започна да се рови в него. 

Киро Диджея намали музиката, и пусна нещо по различно– прозвуча песента "Йовано, Йованке", но вече доста по-тихо. Наско почувства внезапно облекчение. Сега вече можеше да си ходи и да се опита да поспи. 

– Ето, изпий това и ще видиш как ще ти олекне – каза Анка Куртизанката и тикна под носа му едно огромно и кръгло оранжево хапче. 

Наско инстинктнивно се отдръпна назад, но взе хапчето. 

– Благодаря ти! Ще го задържа, и по- късно ако не ми мине ще го изпия – излъга той. Нямаше никаво намерение да го изпие. 

– А бе изпий ти го казвам бе, и ще видиш как бързо ще подейства – тонът на Анка не търпеше възражения. 

– Анче, кво е това ма? Да не е някакъв антидепресант – попита някой и се изкиска. 

– По-скоро на противозачатъчно мяза – каза друг, и всички почнаха да се хилят. 

– Внимавай, хей! Да не го отровиш момчето! 

– Я млъкнете! Човека казва, че глава го боли а вие се подигравате – каза сърдито Анка. –Вълшебно хапче е това – добави после с мек тон и побутна към Наско чаша пълна с кока кола. "Тази Анка ако нямаше ужасния характер да се налага за всичко, щеше да минава за свястно момиче" – помисли си Плъха, и разбра че няма избор. "Ще го изпия пък каквото ще да стане" – даде си кураж той и изпи хапчето. Но то се оказа прекалено голямо и не искаше да премине през свитото му гърло. Той ококори очи зад дебелите стъкла на очилата си, а болката в главата му запулсира от усилието, което направи. Но под зоркия поглед на Анка, все пак успя да го глътне. Чуха се радостни възгласи и ръкопляскания. 

–Хайде наздраве! – викна някой и всички го последваха. 

"Тия наистина са луди! Трябва да офейкам от тук" – каза си наум Наско. Той седеше на ръба на леглото и стоически търпеше болката.

 Сега, когато музиката беше намалена, останалите започнаха да си бърборят по между си:

– Анче, каква е тая салата ма? Що ни караш да замезваме с макарони? – обади се Кольо Дроба. Той беше леко агресивен тип и винаги, когато се заканваше на някой повтаряше една и съща фраза: "Ще го направя на дроб аз него..."

Всъщност цялата тази работа с прякорите беше дело на един техен бивш колега от университета, който написа хумористично стихотворение за тях, но беше измислил и прякори към имената им. Самият той прекъсна следването и се запиля някъде. Но прякорите останаха. 

– Това не са макарони бе, Дроб! Италианска салата е това – сопна му се Анка. 

– Е, да де! Италианска салата с макарони! Няма що! – Кольо Дроба гледаше намръщено чинията пред себе си. 

– Ако не ти харесват, следващия път си направи сам. Разбра ли ме? – ядоса се Анка. 

Дроба само нещо изръмжа. 

– Спрете се бе хора, да се караме ли се събрахме тази вечер? – намеси се Митака. – Чакайте да ви разкажа една смешна история. Слушайте сега! – той се опитваше да разведри обстановката. 

Последва едно разказване на банални вицове придружени от пиянски смях и кикотене. Всеки се изреди да разказва. 

За да не остане по-назад, по едно време се обади и Анка:

– Знаете ли, че Великотърновския университет щели да го наименуват Държавен Университет Патриарх Евтимий, но в последният момент са се отказали?  

– Защо!? 

– Защото се образувала абревиатурата – ДУПЕ! 

Въпреки че повечето го бяха чували за стотен път, пияните глави пак избухнаха в смях. 

А някой добави:

– Или като Хасковски Учителски Иститут – ХУИ! 

Изведнъж смехът спря. Всички зяпнаха Наско Плъха от чиято уста произлязоха тези думи.

Той не се беше помръднал от мястото си, но погледът му беше вече съвсем различен. Гледаше налудничаво, и отпиваше с наслада от чашата с водка.

След краткото затишие последва такъв бурен смях, че цялата сграда се разтресе. Някои паднаха под масата, други се търкаляха по пода, трети започнаха да ликуват и да скандират името му: Наско, Наско... Три студентки се нахвърлиха върху него и започнаха да го прегръщат и целуват по пламналите му бузи. 

– Да пием за Наско – някой се провикна. 

– За Наско Плъха! Наздравее! 

– Наздраве за цялата компания! – викна Наско, изправи се, и изпи на екс това, което беше останало в чашата му... 

Когато Анка Куртизанката най-накрая прогони пияниците и заключи вратата, часът минаваше един след полунощ.

След големият купон, Кольо Дроба успя да се сбие в коридора с един първокурсник, и да си начеше крастата. Шестима повърнаха в тоалетните чинии, двама в леглата си, а един се напика в панталоните си. Трима студенти успяха да понамажат, и преспаха с момичета, а две студентки преспаха една с друга. Някакъв си изгуби някъде едната си пантофка и не спря да обиколя всички стаи докато не я намери. А Наско... 

Наско Плъха вече спеше. Спеше и се усмихваше на сън. Сънуваше как се целува с пияната студентка Яна... Алкохолът, който изпи му беше отворил всичките му чакри. Заспалите му жлези се бяха събудили и бяха започнали да произвеждат хормони на килограм. След тази нощ той щеше да се превърне в нов човек... 

 Оттогава измина цяла една година. Настъпи краят на още едно горещо и безгрижно лято. Слънчевите, все още топли дни, започнаха да се редуват с хладни и свежи вечери и нощи.

 В една от тези септемврийски вечери, бездомните кучета, скитащи в огромния крайградски пущинак, отново надигнаха глави и започнаха да вият зловещо. 

 В сградата на студентското общежитието цареше голямо оживление, и прозорците на всички стаи светеха. Стая номер 17 отново се пукаше по шевовете си – ядене, пиене, музика, весели млади хора. Течеше традиционният голям купон по случай започването на новият семестър. 

– Наздраве колеги! Тази вечер откриваме сезона на удоволствията – провикна се Анка Куртизанката с гърленият си глас. 

– Наздравеее – зареваха студентите, и чашите задрънчаха. 

От тонколоните звучеше някаква стара кръчмарска песен. Градусът на настроението бавно, но плавно се покачваше. 

– А бе, някой да е виждал Наско Плъха? Той не пропускаше събирания – попита Анка и се почуди. 

– Той се е оженил – каза Митака. – Настанили са някакъв друг Плъх в моята стая! 

Това дойде като гръм от ясно небе!

– Какво?

– Какво е станало? 

– Не може да бъде! 

– Какви ги дрънкаш бе Митак? 

Музиката спря. Настъпи тишина. Всички невярващо се втренчиха в Митака. 

– Оженил се е това лято – повтори той. – Срещнах преди един месец на автогарата, братовчед му Иван. Той ми каза. Родителите му нямало как да го издържат вече, и той бил принуден да прекъсне следването – Митака говореше с някаква неприкрита тъга в гласа. Той отпи малко от чашата си и продължи:

– Момичето разбрала, че е бременна..знаете я, оная Яна, първокурсничката. Сключили брак по бързата процедура, и доколкото разбрах, Наско щял да почва работа при баща си в рудника... 

– Значи вече ще го наричат Наско Къртицата – прекъсна го някакъв си, и прихна да се смее, но веднага замлъкна, забелязал кривите погледи на другите. 

– Да пием за душите на мъртвите – каза Анка тъжно, взе чашката си и сипа малко водка на пода. 

– Не казаха, че е умрял ма! А че се е оженил – отвърна раздразнен Кольо Дроба. 

– Това не е ли едно и също? – каза Анка и избърса една сълза. 

Всички се замислиха дълбоко и изпаднаха в едноминутно мълчание. 

После Киро Диджея отново наду музиката. 

– Наздраве за живите – викна някой. 

 И купонът продължи с пълна сила....