На едно ничие място, в началото на един голям пущинак, почти извън пределите на града, се издигаше пететажно бетонно здание, със сивоолющена фасада. Заради неправилните си странни форми, отдалеч сградата приличаше на грандомански социалистически монумент, изоставен на произвола на съдбата.
След края на всяко горещо и спокойно лято, бездомните кучета и котки, даже и канализационните плъхове обитаващи района, биваха подразнени от странен човешки глъч, идващ от недрата на бетонния монумент. Най-вече през вечерта сградата, която в същината си представляваше студентско общежитие, започваше да вибрира и да излъчва могъщи звукови пулсации, на различни по височина и сила, честоти и децибели – за ужас на местната крайградска фауна.
"Мамичката им! Кога ли най-сетне ще спрат" – изохка на ум Плъха, и се завъртя на своето легло, приело формата на хамак, заради увисналите пружини. Той не беше истински плъх, а само канцеларски такъв, и се казваше Атанас. Неговите състуденти му бяха лепнали прякора На ...