Карма

КАРМА

На Виктор

Светла му памет!

В непрогледната нощ прозорецът отрази застиналата неподвижност на стаята като огледало.

     Глух стон и ръцете се вкопчиха в завивката. Болката го прикова - смазваща, гърчеща в конвулсии всяка клетка.

     През притворената врата притича жена и седна на пода до леглото. Милваше, разтриваше, шепнеше успокоително... С едната ръка триеше неговите сълзи, с другата своите. Той погледна часовника и се сви като дете... плачеше с глас - два часа до инжекцията. Разумът му блокира – не чуваше, не виждаше. Водовъртежът на агонията го засмука в нечовешкия вой на плътта. С капчицата останал разсъдък призова смъртта – викаше я, молеше я, вричаше ù се, заклеваше я...

     Замрялото време отброи часа. Първо изплува личицето на тригодишния му син - живителна топлина попи в сетивата. Отвори очи, тя беше до него – любовта на живота му. Пулсът на болката откънтя и отстъпи на тихия гняв. Гняв срещу зловещата диагноза, срещу това, което му се случва едва на трийсет, срещу това, което задраска без остатък мечтите, срещу това, което причинява на скъпите си, срещу това, което щяха да преживеят, след като си тръгне...  Унесе го - тялото жадуваше покоя на съня. Погледна Милена – в синьото на ирисите му се смеси обич и благодарност, мъка и безнадеждие.  Побелелите изпръхнали устни прошепнаха:

- Съжалявам, мила... Толкова съжалявам! – синьото помътня и се удави в сълзи.

- Спокойно, миличък, спокойно! Всичко е наред. Поспи, скъпи! - зави го и хвана ръката му.

   Виктор заспа. Милена тихо излезе от стаята и се затвори в банята – нейният храм. Опря гръб в стената и се свлече. „Защо, Господи? Защо? Колко като него имаш? Душа даваше, да направи добро... и за свои, и за чужди. Усмивката не слизаше от лицето му. Защо го наказваш? Това ли е справедливостта Ти? Това ли е любовта Ти? Как и защо да вярвам в Теб? Носи те в сърцето си и сега... а Ти го забрави! Къде Си? Има ли Те?” Гневът се блъскаше в мъчително, беззвучно ридание. Ужаси се от обвиненията си. Страхът, че ще отведе Виктор, за да я накаже, я парализира. „Прости ми, прости ми! Моля те, прости ми, Господи! Помогни му!” – тих плач, като скимтене, приведе раменете ù.

***

            Омиротвореното от съня лице още беше красиво. Светлата кожа, поразена от белезникавите петна на болестта, белееше. Пшенично-русото се губеше в прошарената, оредяла коса. Клепачите трепнаха и затворените очи последваха картината на съня.

     Сиво-шуплесто, набраздено от грапавини. Лек тласък отдалечи взора и фиксира бетонните стени. Извърна се, беше в помещение без прозорец. Зацапана лампа в предпазна решетка пръскаше мъждива светлина от тавана. Единствената мебел беше стол с облегалка. Свит силует в неестествена поза, отметна глава и я отпусна със стон. Приближи. Погледна надолу, за да види лицето, очите му се приковаха в излъсканите ботуши. Плъзна поглед по себе си – униформата беше като излята по него. Именното название на левия маншет му припомни кой е. Петлиците на яката бяха доказателство за принадлежност към висшия състав на СС. Взря се в прекършената фигура на стола. Имаше нещо познато в подпухналото, обезобразено лице на жената. Тя отвори очи и го прониза с омраза. Ужасен се сви – Милена с шепот го проклинаше.

     Беше "Нощта на Дългите ножове"...

     Виктор изхлипа и се откопчи от кошмара. Събудената памет го скова, а озверялата болка тихо и методично се връщаше и превземаше остатъка от живота му.

     Тегнещата Карма погледна в отражението на прозореца и отмина. Остана само надеждата, гола и трепереща... в непрогледната нощ.

17.11.2011