Те живееха в хоспис, останали сами в живота , всеки понесъл болката си. Бяха странна общност със своите предпочитания и малки радости.Той бе художник. Годините и болежките го бяха смалили Под нахлупената барета бляскаха очила - лупи, а в стола тялото му сякаш го нямаше. Замислен дълбоко със скицник в скута, рисуваше шаржове на хората по съдба.Иначе, имаше награди за живопис от международни биеналета, които си останаха в далечното минало.

   След шестнайсет обитателите на хосписа идваха във всекидневната - на разговорка. Зад художника се появяваше Тя с бледото си и измъчено като на светица лице, едва преодоляла съпротивата на осакатялото си тяло.  Страдалницата сядаше тихомълком зад рисувача, загледана в скицника му. Беше свикнал с присъствието и. Понякога не идваше и той се безпокоеше. Очакваше я и тайно се надяваше да харесва работите му. Беше му хубаво да си мисли за нея като за онази щастливо-нещастна неизвестност, която някои наричат душевен трепет.. Времето минаваше и мълчаливата близост отключи разказа за морето , което безумно обичала. Художникът я виждаше във въображението си как се разхожда по брега привечер, как фарът проблясва, а лястовиците и прилепите се стрелкат в здрача." Чувам прибоя долу в скалите, усещам вятъра да приижда на нежни талази" - мълвеше  пренесена в миналото. "И трясъка от връхлитащия насрещен автомобил чувам " - добавяше. После безсъзнанието, натрошеният гръбнак, безполезните терапии, безкрайните мъки. Усещала как животът е свършил.Споменаваше и за кошмарен сън, който я навестявал винаги призори. Над мрачно море, черно небе, раздирано от светкавици. Морето клокочело , а срещу яростния прибой хлипала килната стара лодка. Изплавали и  черни водорасли, имало и медуза с искрящи очи.После се чувало тътен и оставал само втренченият син поглед на морето.

    Художникът не беше маринист, но дали не би могъл да нарисува картина с ведър морски сюжет, докато Страдалницата  присъства на създаването и. Той ще рисува и едновременно ще разказва. После тя се съгласи. След шестнадесет часа  - времето за свободни занимания в хосписа, те се уединяваха. Той вземаше тубите със замах и изстискваше боите направо върху платното.После с шпакла и със сигурна ръка полагаше мазки - широки, звучни, свежи. "Ето тук - разказваше той - вълните полюляват разсъхнатата стара лодка от твоя сън и тя сякаш въздиша уморено."Стига , моля те"!Сега ще връхлетят ли бурята и кошмарите? Страх ме е !" Страдалницата закирива очите си с длани."Това не е  морето, полудяло от ярост. В моята картина всичко е красиво и хубаво. Не се страхувай!" "Ето, виж" - художникът докосва нарисувания небосвод със светъл оранж и морето от картината задимява като подпалено от изгряло слънце . То поглежда през  синьото  око на небето укротената водна шир и чертае по нея пламтяща пътека." Тя промълвява:"Съвземам се от неверието , че душата ми е  още жива "."Подарявам ти тази картина с обич. Все едно , че съм ти написал писмо., а ти винаги ще го препрочиташ и всеки път ще откриваш по нещо ново." "Все пак това е само една картина" - отвръща Тя. Художникът продължава да разказва с озарено лице : "Винаги , когато гледаш тази картина, нещо ще се пробужда у теб - отново и отново, а в душата ти ще пулсира тиха радост.В този миг непременно ще идвам и аз..."

    Във всекидневната на хосписа отдавна нямаше хора.Бяха се прибрали в стаите си - всеки с малките си радости и очаквания, със самотата и съдбата си. Останали бяха само художникът и тя с картината подарък, на която бяха нарисувани мъничко надежда и плаха любов.