Те живееха в хоспис, останали сами в живота , всеки понесъл болката си. Бяха странна общност със своите предпочитания и малки радости.Той бе художник. Годините и болежките го бяха смалили Под нахлупената барета бляскаха очила - лупи, а в стола тялото му сякаш го нямаше. Замислен дълбоко със скицник в скута, рисуваше шаржове на хората по съдба.Иначе, имаше награди за живопис от международни биеналета, които си останаха в далечното минало.
След шестнайсет обитателите на хосписа идваха във всекидневната - на разговорка. Зад художника се появяваше Тя с бледото си и измъчено като на светица лице, едва преодоляла съпротивата на осакатялото си тяло. Страдалницата сядаше тихомълком зад рисувача, загледана в скицника му. Беше свикнал с присъствието и. Понякога не идваше и той се безпокоеше. Очакваше я и тайно се надяваше да харесва работите му. Беше му хубаво да си мисли за нея като за онази щастливо-нещастна неизвестност, която някои наричат душевен трепет.. Времето минаваше и мълчаливата близ ...