Jul 30, 2021, 2:50 PM  

 Кастраторът (От глава 9 до глава 12) 

  Prose » Others
375 0 0

The work is not suitable for people under 18 years of age.

Multi-part work « to contents
64 мин reading

ГЛАВА ДЕВЕТА: СМЪРТОНОСНО ПРЕСЛЕДВАНЕ

 

Ние двамата със Зонара трябваше да продължим своите скитания и прекосяването на пустинните полета в Юта беше само началото. След нас все още нямаше никой.

- Странно е наистина – обърна се към мен момичето, - може би обаче …

Тя сякаш се хвана за сърцето.

- Явно някой е починал – каза тя със скрита печал. – Това е толкова тъжно, а очаквах на края да се срещнем и с други хора. Пътят е мрачен и не е за всеки – двусмислено завърши тя.

Продължихме по песъчливата пътека, която се губеше в безкрая.

Имах странното чувство, че нещо в това момиче изобщо не е наред. Но колкото повече времето минаваше, толкова повече се убеждавах, че ситуацията наистина може да избие неконтролируемо. Нещо в цялата история досега никак не се връзваше.

Ако тя действително беше убила или пък наредила убийството на самия Фелистър, то тогава какво беше липсващото парче в мозайката? Какво точно убягваше от моя собствен и претендирам проницателен поглед?

Този въпрос наистина заслужаваше някакъв отговор!

След дълги размишления започнах да осъзнавам, че ситуацията беше може би дори още по-шантава, отколкото в действителност си я представях – Зонара беше истинският претендент за наследството на Фелистър – тя искаше да овладее тайните му знания, а аз щях да бъда пожертван отново. Но нямаше да й дам тази възможност!

Постарах се на лицето ми да не личи по никакъв начин какво точно смятах да правя, тъй като това само би ме издало и би създало ненужно напрежение в и без това обтегнатите ни отношения.

Зонара ходеше уверено, но дистанцията между нас не беше прекалено голяма. Може би само няколко крачки. Красивите пейзажи наоколо бяха станали още по-носталгични. Това беше друго време!

Предстоеше ни обаче да изградим по-сериозен план за действие, тъй като в бъдеще ненадейната опашка, която ни беше засякла на магистрала седемдесет на път за ...

Закъде всъщност бяхме тръгнали? Двата щата между Мисури и Охайо бяха твърде обща концепция – тук имаше и нещо друго.

Може би неприемането ми за пълноправен адепт от страна на стария Фелистър също я караше да изпитва по-особено отношение към скромната ми персона, но след това разбрах, че мога да я надхитря – така, както го бях направил със стария Фелистър и той ме беше взел под крилото си.

През свободното си време във фермата на Фелистър можех да чета. Много рядко имах подобна възможност, но все пак я имах и това ме правеше достатъчно щастлив – от една от многото книги бях усвоил техниката, че ако изчистиш съзнанието си от всякакви мисли, енергийното ти поле нямаше да бъде долавяно от останалите и те просто нямаше да Ви забелязват. Но, уви, Зонара беше доста костелив орех!

Придружавайки я, останах с впечатлението, че гонката по магистралата не я беше изненадала чак толкова много – явно щяха да се случат далеч по-страшни и опасни неща. Неща, които излизаха от обикновеното поле на нормалните обяснения.

Песъчливият път продължаваше и завършваше с една стара хижа и отвесни червеникави скали. От това, което виждаха очите ми или трябваше да се катерим нагоре, или да изберем хижата за пренощуване.

Зонара се беше смълчала и явно доста смахнатата ми стратегия даваше резултат.

Разбира се в съзнанието ми бяха и думите на стария Фелистър:

- Ако се отнасяш към мъртвите с уважение, те ще бъдат твои приятели по пътя.

Цялата предълга сцена, която бяхме видели благодарение на самата Зонара, ми даваше известни предимства, но аз не исках тя да остава с впечатлението, че ще предприема внимателен анализ на бързо изречените й слова за толкова кратко време от само няколко секунди.

Преди да влезе в хижата, тя се поколеба.

- Трябва да се отнасяме към всяко нещо в този живот с определено уважение – все едно е ритуал – каза ми сериозно тя. – Иначе никога наследството на Фелистър няма да бъде наше.

Хижата беше празна и честно казано не ми се понрави. Зачудих се защо Зонара избира това задънено място. Ако онези искаха да ни спипат, нямаше накъде да избягаме, и трябваше да се бием.

Как да е прекарахме нощта и тогава усетих странното излъчване на Зонара.

За първи път особената й аура достигна до сетивата ми – тя имаше лека миризма на тамян и очите й бяха затворени, докато спеше сладко-сладко. Но тялото и изглеждаше смешно малко под завивките – все едно там нямаше абсолютно никой!

“Може би Зонара е жив мъртвец!” – казах си аз наум, но някакво особено “стържене” по съзнанието ми ме накара да преустановя всякаква по-нататъшна анализаторска дейност и просто да се оставя сънят да ме обори.

Този път нямах кошмари и на сутринта, когато се събудих я нямаше – обиколих набързо хижата. Определено се беше изнесла оттам по-рано от мен! Хижата имаше само една голяма стая с малък кухненски кът, които беше съвсем скромен.

Но когато излязох навън, тя ме чакаше:

- Хайде, къде се моткаш. Фелистър е онзи, който трябва да открием или по-точно наследството му, нали помниш? Усетих, че се опитваше да бърникаш из ума ми през нощта, което, честно казано, малко не ми се понрави, но това не е абсолютно никакъв проблем – каза тя спокойно. – Напълно естествено е да имаш известни съмнения и като цяло аз все още не съм ти разкрила всички свои тайни и може би няма и да го направя никога, но ти си много специален и затова все още си с мен. Предстои ни да локализираме къде е било точното място, където Фелистър е искал да извърши своя ритуал.

- Мислех си, че е било на гробището – някак странно я погледнах аз. – А, сега разбирам, че е съвсем, съвсем различно…

- Всъщност истинската цел на Фелистър беше да се махне от това прокълнато място – започна да ми обяснява тя. – Ако се разкараше, това можеше да означава само едно, той имаше шанс да измоли спасение за себе си!

Сега вече можех да й повярвам. Но защо искаха да жертват мен! Каква щеше да бъде облагата им?

Зонара мъкнеше със себе си и чанта, пълна с пари, тъй като много от крайпътните мотели не приемаха кредитни карти или пък друг тип безналични плащания.

По едно време дори ми мина през ум да прибера парите и на свой ред да се разкарам. Щях да доизживея собствения си живот с всички онези средства, които сивият кардинал на Фелистър беше отклонявал при себе си, но после промених решението си. Първо, тя носеше огромен пистолет и второ - Фелистър винаги беше удържал на думата си. Той винаги правеше така, че действията му да бяха изпълнени със смисъл и не обичаше предателите, а нещо ми подсказваше, че ние бяхме много близо до разкриването на съдбовната му тайна, а това, честно казано, ме ласкаеше! Бяхме пред най-великото приключение, в което някой можеше да попадне!

Зонара сякаш смекчи тона си към мен, но все пак усещах нотки на превъзходство.

- Нямаме време за губене. Ела!

И започна да се изкачва нагоре по скалите. Времето бавно течеше, тъй като ние не разполагахме с нужната екипировка, а само с чифт ръкавици и едно въже. Нямахме никакви подсигуровки, нито допълнителни осигуряващи въжета.

- Дори и да са ни проследили до мотела и стигнат до хижата, едва ли ще допуснат, че сме били способни да се изкатерим по тези скали – каза ми тя с достатъчно убеден тон.

Не бях уверен, че аргументите й са много правилни, но не желаех да споря.

Скалите бяха толкова отвесни, че можеше да ти се завие свят. Страхът от височини не беше най-характерното нещо за мен. Но все пак можехме да си напилеем кокалите - дори ако направехме едно погрешно движение.

Най-накрая бяхме на върха на скалата и Зонара се обърна към мен:

- Оттук вече започва трудната част! – тя се засмя, но ми се стори, че усмивката й е малко пресилена.

Колкото повече напредвахме по пътя, бях запленен от магията на Зонара. У нея имаше нещо и някакви останки от скрита тъга – толкова огромна, та чак неописуема.

Усещах ясно, че тя не искаше да се движим по основните пътни артерии, където лесно можехме да бъдем забелязани.

Не исках и да я притеснявам. Толкова крехка, а с такъв борбен дух беше Зонара. Усетих, че изпитвам носталгия по доброто старо време. Скрита тъга, която обуславяше цялата обреченост на едно неясно и брутално бъдеще!

Годината беше 2045 и обстановката наоколо беше малко като киберпънк. Но Зонара не се впечатляваше от бъдещето, а искаше да обърне поглед към безвъзвратно изгубеното минало.

Какво се беше променило за тези двадесет години – кажи-речи абсолютно нищо.

Бездуховността на хората ставаше все по-очевидна. За онези, свикнали да гледат постапокалиптични пейзажи, гледката нямаше да бъде подходяща.

-Ценностите на хората са доста променени. Фелистър искаше да помогне на хората поне да си намерят работа – тъжно каза Зонара.

Мълчаливо я слушах и недоумявах за крайната дестинация на нашето пътешествие.

Внезапно зад гърбовете си дочухме гласове – бяха резки и груби – сякаш готови всеки момент да се сбият с нас.

- Като деца бягахме по покривите, но сега няма да ни избягате – изрепчи се едър бандит, който очевидно беше твърде опитен в схватките.

Нямах представа дали Зонара имаше умения на боец, а не исках и да го проверявам на практика, но преди Фелистър да ме наеме, бях тренирал малко бокс и джиу-джицу – така че можех да се отбранявам срещу кварталните хулигани.

Първият се засили и искаше да ме удари в лицето – беше много надъхан да ме надвие.

Елегантно хванах китката му и му направих подсечка и още докато падаше, успях да сложа коляното върху слепоочието му. От натиска усетих как черепа му започна да хрущи.

Зоната явно беше тренирала някакво подобие на айкидо, защото ги размяташе като чували, но численото им превъзходство явно скоро щеше да я сломи.

- Няма да се измъкнете с наследството на Фелистър под носа ни – изрепчи се един друг бандит, който беше толкова уродлив, че чак беше труден за рисуване. – Ние сме представители на наркокартелите и ще се наложи да делите с нас, дори и да не искате. Ние Ви покривахме гърба, така че…

Гласът му беше заплашителен, а юмруците – железни. Сигурно можеше да повали дори и кон с мощните си пестници.

Честно казано, подобно детинско поведение не ми се понрави. Не знам дали то беше толерирано по улиците на Монтерей или пък Суидад Хуарес, който между другото беше и отправна точка на трафика на наркотици към САЩ, но тук бяхме на американска земя и на мен ми идваше в повече. Желаех да смачкам това арогантно и самонадеяно влечуго, което най-вероятно искаше да ме лиши от моя собствен дял – от онова, което двуличната съдба беше отредила да бъде мое!

- Няма да стане! – изревах аз с твърдост в гласа, която дори не бях очаквал от самия себе си. – Плячката ще бъде наша или ако толкова я искате, ще трябва да ни убиете.

Другите видяха какво се случи и наизвадиха бухалки и ножове. Чувствах се като в тъп холивудски екшън – само че този път беше истинско. Бяха шестима – тоест вече петима, тъй като вече бях нокаутирал един от тях, а ние само двама, но докато се опомня, Зонара извади своя пистолет и откри огън. Те не очакваха подобно развитие и нямаха време да залегнат.

Но един от тях я замери с бухалката си и успя да я рани. Може би й беше разбил главата и кръвта и изтичаше. Мозъкът и също не беше трудно разпознаваем под парчетата на раздробения й череп – поне така ми се стори, защото виждах всичко като насън.

Скочих към нея, сграбчих пистолета й преди да е попаднал в чужди ръце и застрелях останалите. Избих тези кучета!

Доближих се до нея. Лицето и беше покрито с кръв. Опитах се да го изчистя и да я погледна в очите за последен път. Нямах време за губене, защото като нищо скоро можеха да довтасат още от тях и тогава лешоядите щяха да глозгат моите кокали по тези негостоприемни скали.

Но тя беше мъртва. Безвъзвратно мъртва. Бях загубил своя единствен спътник. Тогава се почувствах наистина сам. Толкова сам и изгубен, че ми идваше да рева с глас. Да крещя и да късам месата си в диво страдание на мъченик!

А тези неми скали бяха свидетели на моето падение. Отидох и пребърках наглите боклуци за пари или пък някакви други оръжия. Нямаше кой знае какво, но и не очаквах да намеря. Сетих се за сака пари на Зонара. Там обаче открих нещо, което едва не ме накара да извикам – там бяха парчетата от гримоара на Абрамелин мага. Ето защо тя беше толкова нервна през цялото време – опасяваше се да не й го взема и да я зарежа насред пустошта.

Нямах време да разсъждавам, но все пак през съзнанието ми мина една доста плашеща мисъл – Зонара явно беше една обречена душа, по-нещастна и от мен самия.

Знаех, че е безсмислено, но в училище ни бяха учили, че ако се обърнеш с молба към Всевишния, ще получиш някаква форма на опрощение, която ще ти донесе мир на душата.

Но още преди да сключа ръце нещо ме възпря. Мигар смъртта на моята спътница беше напразна? Това, което тя направи за мен, беше нечувано – тя отвори пътя ми.

Открих и някои инструкции към гримоара, но реших, че не е най-подходящото време да ги разглеждам точно тук.

Тогава внезапно тя се надигна. Явно беше жива. Благодарих и на Ада и на Рая за това! Тя беше с мен!

- Извадих късмет – каза ми тя. – Защитното заклинание, което направих, ме предпази от сигурна смърт. Сигурно изглеждам ужасно, нали?

Доближих я с известно нежелание, но осъзнах нещо много ясно – поради някаква причина черепът й не беше разбит, а само скулите й бяха одраскани. Явно демоничните видения ме бяха превърнали в откачалка.

- Какво по дяволите става? – изкрещях аз. – Как си жива, когато трябваше да си мъртва!

- Аз съм некромант – просто отговори тя. – И моята дарба е общуването с мъртвите. Това ми отвори някои врати на знанието, но заплатих с душата си. Няма да имам право да отида в Рая никога. Е, най-вероятно, няма да отида и в Ада, но кой знае – завърши тя, плюейки кръв.

Опитах се да превържа раните й и да й окажа известна психологическа помощ. Но изглежда тя бързо се възстановяваше и без мен.

- Толкова сме близо – замечтано ми каза тя. – Нужно е само още малко търпение и ще получиш онова, за което жадуваш толкова много. Но помни прокобата свърза и двама ни. Прокобата, която те преследва през цялата ти сложна плетеница от животи та чак до сегашния. Прокобата, която … - тя не довърши.

Гледах я и не знам защо изпитах огромното желание да я прегърна силно. Не бих казал, че я обичах, но общото ни положение допринасяше за нашата привързаност.

- Време е да вървим – казах й аз. – Това, което трябва да стане, просто ще стане и едва ли може да бъде избегнато! Но ние ще сме заедно – две обречени души!

Закуцукахме под парещото слънце, което можеше и да изгаря.

Тогава тя ми сподели крайните си намерения.

- Ритуалът, който Фелистър се беше заел да извършва, можеше да бъде осъществен от младо момче или от девица. Момчето обаче нямаше психиката да се справи с демоните. Като цяло, то отиде жертва и трябваше да осуети пъклените му планове. Но аз реших да завърша нещата докрай!

- Къде точно отиваме? – недвусмислено я запитах аз без повече уговорки.

- Там, където е най-доброто място за извършване на ритуала. Но преди това имаме да свършим още нещо, което ще ни забави малко.

Сега вече наистина не знаех какво да си мисля. Тя беше толкова неразгадаема, колкото и в самото начало, но усещах нейната обреченост и желание да се спаси – нещо, което според мен нямаше да стане. И на този, и на онзи свят!

Онази обречена романтика на доброто старо време! Онзи трънлив път, който не водеше наникъде!

Зонара все пак беше доста красива – стройна млада жена, облечена във своята фрапантна червена рокля с цвят на прясно изсъхнала кръв. Сякаш готова за всичко!

Тази жена ме подтикваше да се боря, да отида напред в неизвестността, а ароматът й ми навяваше странното усещане, че съдбите ни неизбежно са се преплели по начин, който дори и аз трудно можех да обясня.

- Красотата в живота е нещо относително – обърна се Зонара към мен, шепнейки с усилие поради загубената кръв. – Но аз ще се възстановя щом ти си до мен, любов моя!

Потръпнах! Значи тя ме обичаше! Значи искаше да споделим пътя си заедно! Значи…

Не бях някой наивен хлапак, който да се връзва на глупости, но в случая може би имаше нещо в гласа й. Нещо омайно, което ме накара да усетя какво искаше да ми каже!

На времето прекарвах дълго време в библиотеката на стария Фелистър – както казахме, освен книги, свързани с демоните, той обичаше твърде много най-разнообразни неща, които можеха да разширят знанията му по световна история и различните й епохи. Фелистър не беше точно историк, но осъзнаваше цялата наивност на общественото устройство, което, откровено казано, му се струваше смешно. С парите от неговата стока се финансираха цели сектори от икономиката, а техни представители държаха високопарни речи за морал и човешко равенство, а също така и за разбиранията си за социума, който представляваха.

Фелистър беше готов да ги заплюе в лицето за проявеното от тях лицемерие.

А Зонара не ми изглеждаше лицемерна, а тъкмо напротив – беше твърде нежна натура и готова на приключение.

Опитвах се да й помагам при трудния преход, но скоро тя се посъвзе и помощта ми вече беше почти излишна. Явно магическите й способности или пък дявол знае какво й помагаха да сподавя болката си и да продължава напред.

Моята Зонара! Прекрасен партньор и онази, която отвори очите ми! За един нов живот!

Продължихме и забелязах, че сега тя проявяваше по-голямо желание за онова, което ни предстоеше.

- Трябва да приберем и част от парите на стария – каза ми тя без заобиколки. – Имай предвид, че гримоарът не струва и пет пари, ако не се снабдим и с достатъчно финанси. Някои от нещата свързани с подготовката на ритуала струват страшно скъпо.

Приех думите й на сериозно.

- Колко ли страдание е причинил Фелистър приживе? – запитах я аз.

- Твърде много – беше отговорът й. – Фелистър е човек, който не би се спрял пред абсолютно нищо и пред абсолютно никого. Той беше готов да избие целия персонал на собствената си ферма, но да успее да мами картелите и да финансира заниманията си по демонология.

Отново я погледнах. Говореше с лекота, която беше неприсъща на някой, който щеше да умре малко по-рано – и то точно днес.

Сега ни предстоеше да намерим истинското място за ритуала, а струваше ми се това нямаше да мине безболезнено и без нови произшествия.

Зонара сякаш не ги и избягваше. Не прояви и грам съчувствие към онези, с които се бяхме разправили. Въпреки че те имаха желание да я премахнат и действаха като добре обучена улична банда.

- Кой точно бяха те? – попитах я аз.

- Мексиканските картели обикновено имаха събирачи на дългове, които отговаряха и за някои вторични маршрути на трафика на стоката. В общи линии тези момчета изглежда са част от тези групи и все пак бяха достатъчно опасни. Но още нищо не си видял!

Винаги съм се чудил на психиката на тези главорези, готови да те убият за жълти стотинки.

В моя свят Фелистър раздаваше правосъдие директно – не му пукаше и наказваше наред. Когато трябваше, той дори режеше ръцете на своите дилъри и затова никой не смееше да го краде или пък да скрие някаква важна информация от него.

Фермата на Фелистър беше истински ад – това беше една истинска фабрика на смъртта!

 

ГЛАВА ДЕСЕТА: В ТЪРСЕНЕ НА ПОДКРЕПА

 

Следващата част от трасето ни със Зонара беше да се отпием в Солт Лейк Сити преди да потеглим за Денвър в щата Колорадо. Там успяхме да починем и похапнем.

През години бях ставал свидетел, че всички така наречени псевдоприятели, които бяха влизали в живота ми, го бяха правили само с цел изгода, но за мое щастие позицията на помощник-кастратор във фермата на Фелистър ми даваше известна доза защита.

Солт Лейк Сити беше наистина прекрасен – това беше столицата на Юта, където величествените хребети на планините се открояваха зад така наречения даунтаун[1], където предприемчивата градска управа строеше все нови и нови сгради.

Тук за първи път имахме възможност да се преоблечем и окъпем, отсядайки в един от най-добрите хотели.

- Няма да можем да останем тук прекалено дълго – казах й аз. – Предчувствам, че скоро ще имаме неприятности.

Но засега нищо не вещаеше буря на хоризонта. Небето беше кристално ясно, а приятният лек ветрец, подухващ от планините беше направо прекрасен. До този град беше разположено прочутото езеро, чийто леки вълни шепнеха омайно. Знаете ли, много хора са толкова вдълбочени в себе си, че пропускат най-важното в живота? А то е да живеят!

Открай време Солт Лейк Сити беше известен център, където можеха да се завържат извънредно полезни и ценни контакти. За моя радост, Зонара разполагаше с тях в изобилие, а това беше само добре дошло за нас.

Свързахме се с някакво юпи на име Джейк – добре образовано младо парвеню, което ни обясни, че за да можем да се придвижваме по-безопасно предвид изложените пред него факти, не е никак зле да потърсим полицейска закрила. И двамата със Зонара отхвърлихме предложението му категорично.

Добрите юпита винаги са склонни да ти помогнат, ако им платиш достатъчно добре, а Зонара имаше пълна чанта с пари. Не исках да се меся в този тип отношения. Не исках и да се набивам на очи, тъй като много неща отдавна не бяха същите, откакто напуснах Фермата на Фелистър и може би бях единственият оцелял, докато тялото на Фелистър лежеше на масата за аутопсия и най-вероятно отдавна беше в гробищата.

Тогава той се обърна към нас с думите:

- Знаете ли, Вие сте най-странните клиенти, които съм имал някога, но определено сте ми интересни! Затова ще направя нещо за Вас, но в замяна ще ме вземете на ритуала и ще получа право да разговарям с духа!

Зонара не искаше да се съгласи, но след известен размисъл склони.

Той дори се съгласи да ни закара със собствената си кола.

- Ще привличате излишно внимание, пък и сега някои от пътните артерии са под строг полицейски контрол. Няма нужда да ми благодарите. Правя го от сърце.

Той ни обясни как в миналото е помагал на много трафиканти, които са имали проблеми със закона и които определено е нямало да оцелеят без неговата помощ.

- Когато си свършим работата на този свят, трябва да си заминем! – пошегува се той. – Това е част от кръговрата на живота, но аз не искам да Ви карам да взимате грешни решения. Нито да бързате без нужда! Солт Лейк Сити не е чак толкова приятно място, колкото и да Ви впечатлява нежният бриз и красивия пейзаж. От години и аз имам истински силното желание да се разкарам. Просто не ме свърта тук. Моята кариера на бяла якичка приключи – всичко тук е толкова брутално фалшиво и безсмислено – както между другото и целият човешки живот. Знаете ли, говоря Ви толкова откровено като на приятели, които едва познавам, но може би нашата съдба е неизменно свързана и това приключение е обща работа. Готов съм да бъда с Вас и да се измъкна от сухото и забързано ежедневие. И без това безработицата расте главоломно, а строителните синдикати са превзели целия реален сектор – честно казано от тях не може и да се диша. Толкова глупаво решение беше да се захващам с адвокатска кариера. Мислех, че помагах на останалите, но всъщност живеех техните животи. Това не беше правилно, а по-скоро грешка. Но моите родители бяха богати и на практика искаха най-доброто за мен. Скоро разбрах, че съм тръгнал по грешен път, но връщане назад нямаше.

- Аз срещнах Зонара скоро, а тя е толкова впечатляваща – измънках аз.

Когато Зонара не ни чуваше,  Джейк приятелски се обърна към мен.

- Много неща на този свят са твърде измамни. На твое място аз не бих й се доверявал. Не всичко е такова, каквото изглежда. И може би тя не е чак толкова добронамерена.

Замислих се над думите му – може би модерният меланхоличен вид на Солт Лейк Сити ми беше замотал главата и беше изместил фокуса ми от истински важното. Честно казано, запитах се какви ли хора живееха там – технократи, индианци, юпита, спортисти. И накрая просто ме заболя главата.

Караше ни с Волвото си – един джип седан, тъй като смяташе, че подобен вид коли са по-мъжкарски и по-надеждни на пътя – особено при офроуд шофиране. Не че беше маниак, но искаше колата му да бъде годна за всякакви условия. Можех да се съглася с него – накъде обаче ни караше беше неизвестно.

След повече от два часа спряхме пред една колиба, която се намираше Бог знае къде.

 - В този район живеят доста индианци. Е, на практика, не чак толкова много – добави той. – Повечето от тях разбират от магия, въпреки че това, което Фелистър е правил, изглежда достатъчно зловещо. Дори не мога да си представя как изглеждат истинските демони – това не ми го побира ума.

Влязохме в типичната индианска шатра, която се наричаше типи, и която честно казано изглеждаше доста забавно.

- Правителството им отпусна малко земя. Не им беше лесно да се сдобият с достатъчно привилегии, за да оцелеят. Никой не ги искаше и това ги съсипваше, но накрая все пак се оказаха нужни на някого. Навремето, от онова, което съм чувал, естествено, някъде там около сладководните езера и потоци са дошли техните първи потомци. Но от друга страна Солт Лейк Сити е основан от мормони.

Вярата на мормоните беше особена – да, вярно беше, че съществуваха най-разнообразни християнски секти като “Клонка Давидова”, “Адвентистите от Седмия Ден” и прочие, но мормоните имаха много стабилна семейна структура.

- Всички ние сме временни посетители на този свят и няма нужда да очакваме одобрение или неодобрение за постъпките си. Ако се замислите наистина човек трябва да си е самодостатъчен, тъй като истинска любов не съществува! – разкри той своята философия. – Фелистър е живял по свои правила и е станал свидетел на своя твърде тъжен край наистина. Но енергията не се губи, а само преминава от едно състояние към друго – сподели доста баналните си виждания той.

След това влязохме вътре и ни очакваше една доста възрастна индианка – явно Джейк им беше помагал с това-онова, за да уредят своето право на пребиваване. Имаше също така и доста неправителствени организации, които също бранеха правата им. Или се преструваха, че наистина го правят.

- Виждам те добре, млади човече – обърна се към мен странната жена, - ти не си като другите, защото никога не си бил роден. Или си бил роден мъртъв. Твоята линия на съдбата е доста объркана, но аз виждам в бъдещето. За мен няма скрити тайни.

Известно време вътре беше много тихо и нищо не се чуваше.

И ако изобщо влизаше някаква минимална светлина, тя беше от двете клапи за регулиране на посоката на дима.

Лицето й беше набраздено от множество бръчки, които сигурно бяха

След известно мълчание, жената се обади:

- Опитах се да общувам с духовете и те не искаха да ми дадат отговор – поне не веднага. Но след известно време установих контакт. Нашата магия е за дъжд, за раждане или смърт и прочие. Но как да ти помогна, след като ти не си бил роден и никога не си умирал? Положението ти е доста объркано и се страхувам, че силите ми на шаман няма да бъдат достатъчни, за да те избавя. А може би ти самият трябва да намериш своя път, но едно мога да ти кажа със сигурност -  Великият дух[2] също мълчи и не знам дали да възприемам това като благословия или като проклятие! Ще трябва да продължиш!

Джейк не се намеси, но Зонара реши да се включи в разговора:

- А какво виждаш за наследството на Фелистър…

Жената помълча за малко и отвърна:

- Труден въпрос ми задаваш. Фелистър не е бил толкова нечист, за какъвто го мислихте, но общуването му с демоните го е подвело. Във фермата му няма съкровище – освен гримориарните книги, а те са по-скоро източник на знание, а не толкова на сребролюбие и ненавист към хората!

Усетих обаче странно присъствие в това индианско типи – сякаш нещо невидимо ни следваше и то щеше да причини или окаже резултата върху по-нататъшните събития.

Заобиколихме Солт Лейк Сити и потеглихме напред към Денвър Колорадо, където истинското търсене на следите, водещи към подходящото място за ритуала, щеше да започне.

Забелязах, че по пътя Зонара не беше твърде словоохотлива, но после се поотпусна. Сякаш у нея беше настанала известна промяна. Не съм убеден, че вярваше на някакви шамански дивотии, които можеха да заблудят съзнанието и да те отведат в пъкъла.

И тримата весело се заговорихме какво ни предстои, за да намерим тайните на шантавия Фелистър.

Денвър Колорадо отдавна беше декриминализирал употребата на халюциногенни гъби, но от друга страна, старият Фелистър обичаше да казва:

- Ние произвеждаме истинска стока, момчета. А скотовъдният сектор в тази страна процъфтява! Забравете за растениевъдството! Ние създаваме истинската добавена стойностно!

Определено имаше достатъчно извратено чувство за хумор!

Извращенията на Фелистър бяха всеизвестни, но Ви гарантирам, че те съвсем не бяха хаотични или пък безсмислени! Не този човек беше гений на насилието и терора!

След внимателен преглед на картата на престъпленията в Денвър, забелязахме, че те бяха концентрирани в централните и северозападни части. Трябваше да наемем някой да ни помага, защото бяхме само тримата, а може би още някой беше тръгнал след нас.

Опитът, който бяхме натрупали за триседмичния си престой в Солт Лейк Сити, ме научи на едно. Понякога можеш да намериш сътрудници много по-ефективно, когато им посочиш общите Ви интереси, защото пари може да изкарва всеки!

Прекарахме нощта в един от многото хотели в града. Няма защо да се впускам в банални и излишни описания, но на сутринта намерихме Джейк умрял. Беше оцъклил очите си като куче! Не беше необходимо да ми казват, че след нас може би беше насочено злокобното проклятие на самия Фелистър.

Той най-вероятно ни преследваше от гроба, ядосвайки се, че толкова се бавим да открием това, което трябваше и да завършим ритуала веднъж завинаги.

Престъпността в един град нараства, когато градската управа не е способно или пък не изпитва особено желание да се справи с нея.

- Намерихме Джейк усмихнат! – замислено заявих аз. – Сигурно е умрял наистина щастлив. Явно му е харесвало да бъде оставен насаме със Смъртта! Може би не е имал приживе никакви приятели!

Зонара отново нищо не каза. Явно, че си беше наложила някакъв странен обет на мълчание. Лицето й си оставаше абсолютно непроницаемо и не бях способен да го разгадая.

Волвото на Джейк можеше да бъде използвано поне още малко, но аз все пак реших да разгледам трупа му преди да дойдат парамедиците, а после тялото му да бъде изпратено в моргата при патоанатомите.

Пипах с ръкавици, за да не се познае. А Зонара не ме наблюдаваше, защото в този момент телефонираше на 911, както си му беше редът.

След като го прегледах внимателно, в устата му намерих бележка:

- Ти си следващият! Бъди внимателен! Фелистър те предупреждава! Той те обичаше като роден син!

Споменаването на името на Фелистър ме изуми, а аз самият нямах понятие докъде можеше да се разпростре цялата тази работа.

Особеното в случая беше, че Зонара не беше намерила бележката, което ме озадачи, но от друга страна навярно просто е била в шок и не е съумяла да провери тялото, както аз.

Бързо се отдръпнах от него, за да не заподозре за намерената от мен находка. Но чувството за тази фатална жена се засилваше! Явно можеше да предизвика цяла серия от убийства, които да са непредсказуеми!

Страшно ставаше като си помисля какво се случваше през цялото време:

- Може би на Джейк за първи път му е била дадена възможност да премине през Светлината! – прошепнах аз толкова тихо, че беше невъзможно някой друг да ме чуе.

Зонара се завърна и двамата тихо дочакахме полицейския екип. Той дойде почти като по часовник въпреки, че в града имаше задръствания и не беше неочаквано подобни неща да се случват на хората.

Детективът, който дойде, обаче беше особено печен. Но с нищо не издаде, че знае за този случай. Смъртта на детектив Донован беше твърде показателна, а той вече беше научил за нея от колегите си в Мисури. Информацията наистина се движеше със скорост в пъти по-голяма от скоростта на звука.

Ченгето най-възпитано огледа местопроизшествието, констатирайки очевидната кончина на Джейк. Съобщи ни само, че той няма родители според полицейската сводка и на практика не може да бъде погребан без общинска намеса, която най-вероятно ще се разпореди с имуществото му или поне ще помогне на държавата да го направи.

- В крайна сметка Джейк е бил действително богат, като сложим неговата годишна заплата към адвокатската кантора на Джонсън в размер на приблизително сто и петдесет хиляди долара плюс частната му практика. Е, може би това момче е струвало приживе около два милиона и половина долара. Като се замислите на колко сираци е можел да помогне с подобна сума – наистина на много – промълви служителят, който беше получил някои данни от полицейската сводка и сега се чешеше по главата в недоумение.

Старото ченге се прокашля – искаше му се да вярва на онова, на което беше изгодно да вярва, и да вижда онова, което беше изгодно да вижда, и това беше неговият защитен механизъм. Така беше оцелявал в джунглата на живота и смяташе подобно поведенеие за напълно в реда на нещата. Тънкият момент беше, че в социалната джунгла не можеш да се справиш без притежание на собствена социална идентичност и когато нямаш истинска такава, си принуден да се криеш за формалната, която ти осигурява професията или позицията.

Кариеризмът в полицията се гледаше с не добро око, както навсякъде, но честно казано имаше и други методи за справянето с проблема.

Дактилоскопистите трябваше да свалят отпечатъци от жертвата, защото ние автоматично бяхме поставени под подозрение, поне докато не се изяснеше случая. Специалистите щяха да използват папиларните линии на дланта му, за да отчетат какво точно беше пипал или пък не Джейк. Е, трябваше да бъде отчетено също, че този характерен рисунък на пръстите беше напълно незаличим.

Не би било излишно да споменем, че самото дактилоскопно фолио, силиконови смоли и флуоресциращи субстанции бяха използвани за целта.

Двамата със Зонара стояхме в мрачно очакване за предстоящата развръзка на случая. Но колкото повече времето минаваше, толкова повече осъзнавах, че нищо нямаше да се случи. Зонара или беше пипала наистина хитро, или пък просто трябваше да останем и да следим докъде щяха да стигнат ченгетата в своето усърдие за намиране на улики.

Естествено, нищо не се случи и двамата получихме разрешение да си тръгнем, но преди това се отбихме в участъка за допълнителен разпит.

След това бяхме окончателно освободени.

Разбира се, не можехме да използваме колата му според първоначалния замисъл и Зонара трябваше негласно да признае своето поражение. Но на нея не й пукаше особено!

- Искаше да приберем парите! Ето ги! – засмя се нагло тя.

- За какво става въпрос? – учудих се аз, въпреки че се досещах за какво иде реч.

- Може и да не пипнем парите на Фелистър, но поне ще свием парите на Джейк – сериозно ме погледна тя без капка свян.

- Прибирането на парите му беше твой основен приоритет? – започнах да я разпитвам аз. – Това ли е най-главното, което има значение?

- Без кеш не можем да продължим купона – отговори Зонара, - а вече наближаваме Мисури и там ще стане доста забавно.

Учудих се колко лесно използваше думата “забавно” в своя речник. Чак да ти се отще да говориш с нея.

Но двамата имахме обща цел – и това беше Фелистър.

- По-късно ще ми благодариш, сигурна съм – засмя се отново тя. – Това е истинският живот, а не някаква симулация. Ето, че вече Джейк излезе в преразход!

 

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА: АРЛО

 

Като цяло Денвър беше прекалено разнообразен и тук можехме да намерих онова, от което се нуждаехме. Толкова много хора, събрани на едно място.

Веднага си спомних, че два от най-масовите разстрели в модерната американска история се бяха случили именно в щата Колорадо. Но кръвта на жертвите още беше тук, което ме наведе на мисълта колко висока беше училищната престъпност в някои щати. Това беше довело и до така наречените политики на нулева толерантност в училищата, което главно се изразяваше във факта, че учениците нямаха правото да внасят свободно оръжия в училищните институции – като цяло това събитие беше дало отражение и по целия свят и отзвукът му нямаше да заглъхне задълго. Като цяло нямаше сериозни доказателства, че това неминуемо води до спад в престъпността, но все пак тези политики съществуваха.

Двамата със Зонара се бяхме примирили и останали с впечатлението, че в този щат насилието витае във въздуха.

Когато спряхме на една малка странна уличка, сякаш забити в нищото, реших да запитам Зонара съвсем спокойно:

- Накъде всъщност отиваме?  - реших да й поставя директно въпроса аз. – Толкова много трупове оставихме по своя път дотук, нямаш ли намерение да уточниш какво всъщност е прочутото наследство на Фелистър? И най-вече каква ще бъде моята полза от това наследство?

Зонара се обърна. Погледна ме доста странно и ми отвърна:

- За някои неща е по-добре човек изобщо да не говори. Но мога да ти обещая, че съвсем скоро твоето любопитство ще бъде удовлетворено и цялата картинка ще се нареди в съзнанието ти. Почти съм сигурна, че не си очаквал подобна развръзка на нещата. Чувал ли си за Децата на смъртта?

Изтръпнах, когато я чух да произнася такава страшна дума с привидна лековатост.

- Знаеш ли, че в законодателната система на някои щати съществува вратичка, според която престъпникът може лесно да се измъкне?

Не я разбирах напълно, но за първи път я усещах накъде бие – тя беше истински демон от плът и кръв. Това беше първо сигналната ми реакция за нейното поведение.

Нали наследството на Фелистър беше онова, за което бяхме тръгнали, а сега се беше оказало нещо напълно различно! Къде беше истината!

- Проблемът е, че за завършването на ритуала ще ни трябва някой новобранец, който не разбира и бъкел от магия.

Изумих се! Тя говореше за въпросния ритуал от гримоара на Абрамелин.

- Кажи ми нещо повече! Искам да знам срещу какво точно се изправям! Това ще промени много нещата! Ще ми даде шанс да проумея…

- Да проумееш какво – запита ме тя със странна язвителност. – Огледай се добре, как изобщо изглежда този свят и от какво е направен! Дали в неговото сътворение има любов или пък признателност, която да наклони везните в твоя полза! Помисли дали ти самият не си бил жертва на подобни обстоятелства!

Почувствах се неловко. Тя имаше право. У това момиче имаше нещо – нещо, напомнящо дежа вю. А всяко дежа вю според някои беше просто породено от химичен дисбаланс на мозъка.

- Аз умирам – тъжно ми каза Зонара, - болна съм от рак и не ми остава дълго. Това е истината, драги мой. И вече не играя никакви игри. Просто краят ми ще бъде близо. А Фелистър искаше да спаси душите на хора, които не го заслужаваха, той искаше да играе ролята на правосъдие без да разбира истинското му значение – за мен тази мисъл е критично непоносима.

Почувствах облекчение, че Зонара най-накрая проявява известна доза човечност, но не се стърпях, а я запитах:

- Защо уби Джейк? Той не беше виновен, а и не ти беше от особена полза да го правиш.

- Грешиш отново. Джейк сам реши да се погуби щом разбра, че собствената му среда е токсична, а той е нейна жертва. Не е ли трагикомично, че хората, които уж имат всичко остават накрая с нищо? Законът на преразпределение е прекалено, прекалено прост!

- Дори това, което ми казваш да е наистина вярно – изгледах я аз, изпитвайки известна доза скептицизъм, - пак нещо не се връзва. Парите, в тази чанта плюс парите на Джейк стигат за извършване на трансплантация. Можеш да избереш коя да е клиника в целия свят и най-вероятно ще бъдеш в състояние да покриеш лечението напълно – без сериозни усилия. Има много дестинации, където правят чудеса като САЩ или Израел. Помисли ли за това?

- Проблемът е, че клетките в моето тяло са увредени до степен, в която едва ли която и да било химиотерапия би била от реална полза. Струва ми се, че не осъзнаваш всичко това. Аз искам да измоля помощ не само за себе си, а и за всички онези деца, които са били в интерната заедно с теб!

- Значи Фелистър…

- Май започна да осъзнаваш за какво е било всичко това. Фелистър беше един алчен тип, който получи много, но никога не използва своите огромни възможности. Там, където другите свеждаха глави, той беше на първа линия. Демоните му осигуряваха закрила, за да постигне целите си.

- И какво точно ще поискаш от ангела-пазител, ако той изобщо е склонен да те чуе и да ти помогне!

Зонара не ми каза нищо, само ме хвана за ръката и ме погледна със своите дълбоки, тъжни, сини очи. Този поглед можеше да те разтопи или пък да те убие!

- Огледай се колко е огромно човешкото страдание! Ние сме тук, за да страдаме – това е нашето призвание! Ние сме тук, за да си научим урока! Защото после може и да нямаме шанс да живеем отново!

Лицето й се покри със сълзи и ми се поиска да я прегърна, да обвия ръце около нея, казвайки й че я обичам. Жестока, нерационална, брутална, непредсказуема, но моя любов!

Тогава си спомних думите на Айнщайн “В този смисъл – никога не съм гледал на спокойствието и щастието като на цели сами по себе си – такава етична база бих определил като по-подходяща за стадо свине.[3]“

- Да, това е бил скритият замисъл на Фелистър! Да ни покаже, че сме били като стадо свине! Но аз искам да живея!

- Тогава, ако вярваме на думите на индианката, какво толкова ни преследва? – озадачих се сериозно аз. – Духовете не горяха от желание да споделят своето знание с нея, а това ми се струваше леко странно.

-  Индианската магия е твърде силна – намеси се Зонара, - тя ни преследваше по целия път дотук! Тази сила, тя е в мен и ме кара да го усещам!

- Нали си спомняш, че Фелистър започна ритуала си първо с мен, защото не можеше да намери момче, по-точно не можеше да намери подходящо момче, което да отговаря на критериите!

- Е, в такъв случай, защо аз да не бъда това момче – намесих се аз. – Това не е някаква игра, а нещо, което може да те спаси!

- Няма нужда да се жертваш заради мен самата – каза ми сериозно тя. – Аз съм тук и може би така и трябва. Аз сама ще си нося кръста и това трябва не бъде твоя отговорност.

- Добре тогава, защо просто не отидем в едно от онези весели магазинчета[4].

Двамата наистина посетихме подобно място и там имаше доста неориентирани тийнейджъри, които се чудеха какъв сорт марихуана би бил най-подходящ за изтънчените им вкусове. Малко ми се догади, но като цяло възприех възможността за подобен социален експеримент спокойно.

Знаех, че марихуаната съдържа активното вещество тетрахидроканабинол, но знаех също, че прекомерната й употреба можеше да доведе до сърдечен удар. Оставих тези загубени души в този задимен свят, който беше техния начин да избягат от реалността.

Когато излизахме при нас някак се озова странен тип, който се казваше Синя птица.

Помислих си, че този младеж, а приличаше по-скоро на възрастен, се е напушил здраво и е влязъл в роля, но всъщност попаднахме на човек, с който нашето приключение тепърва щеше да започне. Той ни разказа много интересни и полезни неща – при това напълно безплатно. Явно също се чувстваше малко неловко на място като това.

- Имам нещо за Вас. Искам нещо да Ви покажа – отбеляза той. – Тревата не е важна, а Вие се интересувате от нещо съвсем друго.

Излизайки от чертите на града, ние попаднахме на един селски път, който най-вероятно водеше към неизвестността.

- Разбрах, че сте били при жена шаман – засмя се той. – А тя не Ви разкри нито дума, нали? Убеден съм, че всичко това е ясно като бял ден. Вие специални и аз Вас помогна.

Заваляше думите толкова странно, че се запитах от коя ли етническа група на индианците беше. Той сякаш отгатна моите мисли и побърза да ми отговори:

- Аз съм от племето каюга[5] и мога да Ви кажа със сигурност, че онзи шаман не Ви е разкрил дори колкото грахово зърно какво точно се е случило. И естеството на проклятието, тегнещо над Вас! За начало мога да съобщя на уважаемата госпожа, че не е раково болна както си мисли. И най-вероятно никога не е била! И сигурно няма и да бъде!

Зонара изпищя и закри лицето си с ръце.

- Но не само това! Свещеното място, където наистина трябва да извършите ритуала е гробището Ла Поант, което се намира в Уисконсин.

- Точно между Мисури и Охайо – ревнахме в един глас и двамата.

- Още навремето – започна Синя птица, - имаше големи проблеми и неуредици с признаването на свещените индиански места. За нас това е специфични и дискретно място, което може да се идентифицира с нашите вярвания. Разбира се, на територията на САЩ има достатъчно такива места, но Ла Поант е достатъчно различно в това отношение. Вижте – направи пауза той, - представете си цялата паранормална дейност, която често е обект на спекулации. На това място има погребани и християни. И точно това го прави уникално. Ако изиграете картите си добре, ще успеете да завършите вашия ритуал, но след това Ви очакват доста опасности.

Синя птица се обърна и докато мигна беше изчезнал. Кой знае защо този фокус ме впечатли повече от доста интересните му думи.

Отне ни повече от три часа да се върнем пеша в същото онова заведение в Денвър – но за наше учудване там все още беше пълно с хора!

Двамата със Зонара бяхме опънали няколко качака от рядък холандски сорт коноп, но мислите ни бяха толкова кристално бистри, колкото не можеше и да бъдат при други обстоятелства. Имах чувството, че се упражнявам като начинаещ магьосник да виждам някакъв обект в магически кристал. Между другото методите за проектиране на визуализация бяха абсолютно идентични с онези за проектиране на емоция.

- Това е ключът! – извиках аз. – Истинската идея на Фелистър. – Да, може би Ла Поант е мястото за ритуала, но със сигурност трябва да проектираме правилната емоция, за да видим останалото.

- Каква е тази простотия? – сопна се Зонара. – Да, Уисконсин наистина се намира между Мисури и Охайо, но в инструкциите по намирането на наследството имаше и още едно уточнение.

- Именно за това говоря – допълних аз. – Спомни си формулираното от Фелистър послание. - “Който намери наследството, ще наследи и тъгата ми. Който се изправи пред лицето на смъртта, ще осъзнае вътрешната си сила. А онзи, който тръгне против волята на боговете, ще страда!”

- Значи със сигурност мястото е Ла Поант, но доколкото ми е известно там има вандали, които може да се окажат опасни. Ще бъде крайно неприятно, ако ни прекъснат по средата на ритуала – с досада се обади Зонара.

- Това означава, че самото гробище Ла Поант не е чисто индианско, тъй като там са положени тленните останки и на много други етноси – намесих се и аз, - от това което съм чувал, някои от индианските гробове са защитени с така наречената “Духовна къща”, която да предпази покойника.

- Но Синя птица не си разкри кой е онзи демон, който толкова активно ни преследва? – някак странно се опълчих на Зонара.

- Не е и необходимо! На този въпрос ние може да открием отговора и сами!

- Който е напуснал детския свят юрас[6], той и страда – печално отговорих аз. – Далечните пътувания в астралните светове не са за всеки. В състояние на спяща парализа човек може да стигне до различните нива на астрала.

- Трябва да тръгваме – погледна ме Зонара не със замечтан, а по-скоро с меланхоличен поглед, който просто не можех да понеса. – Това е пътят, който трябва да изминем! Ние сме спътници в този свят, не си ли спомняш? Ще открием истинското наследство на Фелистър и ще бъдем щастливи – заедно! Две души!

Сякаш се откъснах от своето вцепенение. Тя знаеше достатъчно добре какво ми говори!

Решихме да поразпитаме гостите на заведението къде точно живее Синя птица – добродушният индианец.

След като прекарахме известно време сред тези напушени тревомани един от тях се осмели с половин уста да заяви:

- Той идва и си отива когато си поиска. Той е едновременно навсякъде и никъде. И никой от нас не го знае откъде е точно, но сме чували, че известно време прекарва в един индиански резерват – недалеч от…

Тук някой го дръпна за ръката и той се върна в еуфоричната група на надрусани хипита, които едва ли можеха да излязат от своя хедонистичен начин на живот!

След малко обаче той се върна при нас и ни каза сериозно:

- Синя птица е способен да пътува между световете. Как той си знае, но понякога набира ученици, които е готов да обучава. Смятам, че в индианския резерват Меномин, който се намира в североизточната част на Уисконсин, е мястото, където той пребивава. Между впрочем територията му е доста голяма, но там не живеят чак толкова много души – може би под четири хиляди, така че ще го намерите със сигурност!

След това безименният хипар напусна веселото магазинче.

Пътят от Денвър до Уисконсин не беше от най-приятните, но сега със Зонара бяхме много по-близки. И най-неочаквано хипарят[7] реши да се присъедини към нас с думите:

- Аз съм любител на най-шантавите възможни приключения, които може да си представите, а имам чувството, че Вие знаете къде отивате и Ви моля да ме вземете със себе си. Смятам, че ще Ви помогна да откриете по-лесно резервата Меномин, където най-вероятно се намира Синя птица, а може и тримата да бъдем негови ученици, които да усвоят умението да пътуват през астралния свят. Знайте, че една от възможните опасности е невъзможността от завръщане във физическото тяло на душата, но това е известно на всеки новобранец, така че едва ли Ви казвам нещо ново. Но стигането до астрала е много по-трудно нещо, отколкото връщането. Прочутата сребърна нишка свързва душата и тялото, а от друга страна има и още един проблем, а именно усещането за изминалото време в това друго и различно измерение, което няма нищо общо с онова време, което тече при нас. А най-добре е това, че получаването на физически увреждания в астрала не е особено вероятно. Но има определени астрални създания, които се хранят с човешка енергия, която ще пият от нас.

Отиването в резервата беше много специално за Зонара, която дълбоко в себе си започваше да вярва на Синя птица, който беше заявил, че мястото за ритуала е гробището Ла Поант заради особената му енергия, но от друга страна имаше известни съмнения, че не всичко беше доизказано. Колко беше влагала в надеждата да открият наследството на Фелистър – онова, за което душата й жадуваше, а тялото и копнееше. Да получи онова право на очистване от греховете, което смяташе, че заслужава.

Арло – така се казваше хипарят, имаше съвсем друго мнение по въпроса. Като цяло, хипи движението се базираше на борба с конформизма и това не беше за пренебрегване. Ако конформистите обичаха да бъдат част от стадото, представителите на хипарското движение не страдаха от такива скрупули.

- Някои представляват различни идеологии, но на мен ми харесва да бъда част от Вълчата бригада[8], която се подчинява на свои собствени правила в своето оцеляване. Повечето хипари се ориентираха към индуизма, или към будизма, но, честно казано, аз все още търся отговорите за самия себе си.

- Обществото ни е болно – съгласи се Зонара. – Но това е само повърхността на айсберга, а отдолу ври и кипи.

Решихме, че можем да поемем към Уисконсин призори, тъй като Арло имаше желание да си дръпне още малко от отличния холандски качак.

- Истинска наслада! Прекрасен продукт! Само тук в Колорадо може да опитате тази прекрасна трева – задавено заяви той. – Изпълва дробовете Ви с желание за свеж въздух, а Ви държи на седмото небе. Това е само за истински ценители, но не и за профани!

- Според някои астралните светове са седем – възразих аз. – Но някои казват, че са девет, а други – просто не споменават нищо по въпроса!

- Синя птица е точният човек и Вашият водач по пътя – замисли се Арло. – Трябва да стигнем до резервата час по-скоро, защото там има доста неуредици и може и да не го сварим. Той постоянно пътува по свои работи.

Пътят от Колорадо до Уисконсин беше над хиляда и сто мили, което означаваше, че щяхме да пътуваме дотам поне шестнадесет или седемнадесет часа, ако ли не и повече.

Арло предложи да пътуваме на автостоп – не само защото този начин му се струвал доста романтичен, а и поради факта, че така нямало да привличаме излишно внимание.

Преди да тръгнем обаче изрази желание да ни каже и две думи за себе си. Съгласихме се от любезност и изслушахме краткото му представяне.

- Вижте, аз цял живот съм живял извън обществото – ние хипстърите бяхме част от едно замиращо движение, което като цяло живееше в една алтернативна вселена. Но ясно виждам, че Вие имате кауза, която става и моя и ще Ви помогна да стигнете до истината. Дано Синя птица Ви даде онова, от което се нуждаете.

 

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА: ГАС БЕНЗУЪР

 

Пътувахме по магистрала осемдесет и там ясно виждахме натоварения трафик от градове като Сакраменто и Окланд. Трябваше да прекосим също щатите Небраска и Айова. Докато пътувахме, някъде в далечината съзрях малки къщички, разположени в безкрайното поле, които черпеха електроенергия от вятърни турбини. Да, вятърът беше онази освобождаваща сила! Селската идилия в Средните щати не беше за подценяване – още повече, че много хора бяха принудени да оцеляват при почти пълна самота и социална изолация. Но пък всеки един от тези селяни имаше оръжие в изобилие. Бас държах, че освен пистолети, имаха под ръка поне по един “Уинчестър”.

Пичът, който ни караше беше един сериозен техник-растениевъд, който отиваше на някакво земеделско изложение в щата Айова, което имаше и своите преимущества, но обеща да ни помогне да организираме своя транспорт по-нататък. Телосложението му беше сравнително едро и беше висок над един и осемдесет, с достатъчно широки рамене, за да впечатли дамите, които най-вероятно задяваше по различните мероприятия. Не че беше лош човек, а и си свирукаше непринудено с уста!

Казваше се Гас и вътрешно ми се стори, че беше приобщен към идеята ни да обикаляме на автостоп. Пък и защо не! Разказа ни как цял живот е искал да направи същото нещо – особено на младини, но по стечение на обстоятелствата не е успял.

Реши да ни изнесе кратка лекция и определено това, което ни каза ни помогна в по-нататъшните ни търсения:

- Царевицата е била почитана от индианците като символ на самия живот! А, ние я тъпчем с крака!

Той се засмя някак кисело, но продължи да гледа пътя напред, шофирайки най-внимателно. По пътя около нас нямаше твърде много превозни средства, защото някак си Гас съумяваше да ги избягва и да спазва дистанция, която би предотвратила по-сериозно пътнотранспортно произшествие.

Червеният му пикап изглеждаше чисто нов и лъщеше на веселото слънце, което грееше отгоре – макар и някак твърде далечно.

- В този живот има прекалено много символика – заяви той, дръпвайки от една цигара, която някак си успяваше да задържи, докато кара. – Например навремето точно този щат беше една пустиня, а сега е един от най-развитите в селскостопанско отношение. А водоемът Огалала осигурява вода за целия щат. Но Вие искате да видите какво има отвъд, нали?

След кратък размисъл реши, че може би ще дойде с нас и до Айова, където имаше най-разнообразни селскостопански състезания, където той реши да изпробва уменията си. Разбира се това щеше малко да ни забави или поне така си мислех, но пък опитът досега ми беше подсказал, че нито една част от нашата одисея не беше плод на случайност, а на много по-дълбок замисъл.

- Във Феърфийлд правят тези дивотии – обади се той с типичен говор, характерен за Средните щати, - там определено ще бъде интересно!

По пътя Арло не спираше да ръси своите духовитости, но само колкото да повдига духа ни. Замислих се, че цялата хипстърска субкултура беше изградена на принципа да не принадлежиш на никого и никъде. Точно така се чувствах и аз в този момент.

Странно е как човек се опитва да екстраполира подобни усещания, дори когато те не отговарят на реалността.

Дойде ми на ум една мисъл на сиуксите, че от Уакан Танка идва всяка Сила. Тогава откъде идваше силата на Фелистър, около който се бяха преплели толкова много съдби? Толкова странен кръговрат имаше в този живот, който просто създаваше красотата му, но какво имаше отвъд него и имаше ли изобщо нещо отвъд?

Именно тук в Небраска беше извършена екзекуция с фентанилова инжекция и не ми отне много време да се сетя, че Фелистър също беше успял да намери доста добро приложение на фентанила – само че за други цели – при това в огромни мащаби.

Колкото по-напред отивахме, усещах, че хората, с които се движех не са случайни и всеки беше воден от личностни мотиви да открие истината за самия себе си. А тази истина можеше да се окаже и твърде опасна!

След като стигнахме до крайната дестинация, където Гас Бензуър трябваше да остави някои разпореждания за стопанисване на стоката, реши да ни покаже и още нещо. Със сърцето си усещах, че щеше да бъде жизненоважно за достигането ни до резервата!

- Знаете ли? – обърна се той към нас. – Мисля, че наоколо няма нито една нормална баня, затова знаете ли какво означава темаскал?

- Искаш да пречистим душите си, нали? – някак шеговито додадох аз. – Или може би да осъществим връзка с предците си?

Гас изглеждаше някак уморено, но беше напълно сериозен!

- И едното, и другото! Едва ли осъзнавате какво велико изпитание Ви предстои! Трябва да сте концентрирани на сто процента!

Бяхме отбили встрани от пътя, след като Гас беше спечелил едър и вкусен заек на едно от състезанията след като се беше обзаложил за резултата с някакъв доста съмнителен тип, който беше решил да вдигне мизата до небето. Впоследствие Гас успя да си вземе заека, но отнесе достатъчно псувни от онзи.

Сега след парната баня храната ни се услаждаше още повече.

- Тези древни земи – каза Гас, - пазят много тайни. – Надявам се древният ритуал на темаскала да Ви помогне.

Всички се чувствахме освежени и кимнахме одобрително.

- Резерватите са само временно решение. Какво ще прави човек, който не принадлежи никъде? Къде ще отиде? Първоначалният им замисъл се изроди, а Синя птица…

- Синя птица? Значи го познавате! – въодушеви се Арло. – Сигурно сте наясно със способностите му.

Гас не отговори. Само замислено дръпна от цигарата си. Димът оформи странни фигури във въздуха, които за мен приличаха все едно че имаха магическо значение. Имах чувството, че Гас е странна птица.

Откъде беше посветен в магията на темаскала, а също явно се познаваше и със Синя птица.

- Знаете ли – започна той смирено, - тази страна беше построена с добри намерения, но в днешния хаотичен свят оцеляването на всеки един от нас става все по-трудно. А сега е време за сън!

На сутринта Гас беше изчезнал, а ние тримата със Зонара и Арло се озърнахме объркано. Бяхме кажи-речи насред нищото, а огънят около нас беше внимателно изгасен.

- В крайна сметка Гас направи напълно достатъчно за нас! – понечи да каже Зонара, но след малко видяхме пикапа му, който идваше отнякъде.

- Трябваше да се отбия до една бензиностанция на около петнадесет-двадесет мили да купя малко провизии. Не е хубаво да отиваме в резервата с празни ръце! – обясни ни той внимателно.

След няколко часа започнахме да съзираме очертанията на Меномин, които започнаха бавно да изникват пред нас, а там се надявахме да намерим Синя птица.

- Много от индианците, които са тук, трябва да се занимават и с хазартна дейност, за да оцелеят, но тя се извършва главно между членовете на общността. Истината обаче е, че те са твърде добри бизнесмени и разбират какво вършат достатъчно добре, а може би дори и по-добре от доста други – поясни Гас. – Хазартният бизнес е техен, а Синя птица е сериозен човек. Имайте предвид, че на територията на резервата властват техните закони – приключи тирадата си Гас. – Между другото Американското правителство е летализирало употребата на марихуана на територията на резервата[9]. На практика този резерват функционира като паралелна държава.

Като чу това, Арло много се зарадва, защото можеше да предложи на индианците редки сортове холандски коноп – ако разбира се те проявяха интерес и естествено цената ги устройваше.

След като повървяхме със Зонара и Арло, ние разпитахме местните за някои особености на тукашната култура и те обещаха да уведомят Синя птица за нашето пристигане.

- Оказа се, че Синя птица е някъде навън по работа, но ще се върне привечер – уведоми ни Гас, който за мое учудване говореше езика на местните напълно свободно.

Трябваше да чуете онези толкова напевни звукове, пълни с мистичност. Благодарих на Всевишния, че наоколо не се навъртаха койоти – или поне не там, където бяхме ние.

Хората ми се видяха изключително внимателни и отворени, но все пак ние бяхме чужди и не можеха да ни посрещнат с разтворени обятия.

Синя птица се бавеше, а вече нощта падаше и ние се зачудихме дали изобщо ще успеем да го видим или просто ще трябва да чакаме на сутринта.

Гас предложи да хапнем нещо от провизиите му и аз приех на драго сърце – беше по-добре, отколкото нищо.

- По принцип – реши да използва малкото време Гас, за да ни осведоми за някои детайли, - сиуксите са едно от най-проспериращите и богати племенни общности на територията на САЩ именно заради хазартния бизнес, но Синя птица е каюга, а това племе населява и Онтарио в Канада, където обитават Резервата на шестте нации близо до Гранд Ривър в Канада. Допускам, че Синя птица е някакъв вид свързочник между племената и оттам получава сериозни дивиденти.

По-късно Гас май се оказа прав.

Може би беше станало някакво спречкване или неуредица, но Синя птица определено не идваше, а беше станало доста късно. Чудехме се дали да лягаме със Зонара или пък Арло щеше да продължи да пуши своята марихуана, която беше хванала окото на местните и да стои на един вид бойно дежурство.

Нищо интересно не се случваше, а очаквах все пак някаква развръзка.

По едно време дочух, че Синя птица се е завърнал и от самия Гас, който можеше да преведе нечленоразделните звуци узнах, че явно е ходил да моли за някакви протекции влиятелни политици чак в Нова Скотия. Но не много далеч от резервата се е натъкнал на някакви представители на наркокартелите, тръгнали по петите ни, които го ранили и той се измъкнал като по чудо. Дори можело да не оцелее.

- Магията е силна! – произнесе Зонара, а аз ще го спася.

Да, в индианския резерват имаше хора, които можеха да изцеляват така наречените неизцелими рани, нанесени от хладно или огнестрелно оръжие, но Зонара познаваше естеството на магията твърде дълбоко и беше наясно, че тук има и демонична намеса, която може би не е чак толкова известна на местните.

Но по-късно ни предстоеше да научим нещо доста интересно!

Оказа се, че мексиканските наркокартели желаеха и жадуваха да наложат контрол върху някои територии като например тази, защото по-лесно можеха да пласират дрогата в Канада. Явно Синя птица не е бил особено съгласен с аргументите им и те го бяха простреляли. За опитното ми око, което беше доста добре запознато с арсенала на Фелистър, огнестрелната рана беше причинена най-вероятно от някакъв револвер, но не притежавах познания по балистика.

Синя птица все още дишаше. Изглеждаше, че животът го напуска, а той не желаеше да си отиде просто така – непредал своето познание за астралния свят на някой друг. Около него се засуети Зонара, която изпитваше нуждата да помогне на своя духовен наставник, както го наричаше тя. Имаше нужда да се извършат някои ритуали.

- В индианските вярвания – започна Гас, - съществува интересна концепция – те не смятат, че има отвъден свят, а просто, че душите обитават тукашния по по-особен начин[10]. Всеки от нас притежава “наги” – продължи Гас, - или това е сянка. Вярно е, че обитателите на този резерват не са от Великите равнини, а вижданията на племената се различават в известна степен. Но ако Синя птица оцелее, ще чуете много интересни и полезни неща от лично от неговите уста.

 


[1] Даунтаун – централна градска част.

[2] Кичи Маниту е едно от названията на Великия дух, който е известен и като Уакан Танка.

[3] Из „Как виждам света” – сборник с есета и писма на гения Алберт Айнщайн

[4] Веселите магазинчета в щата Колорадо са свързани с легална продажба на марихуана, като това е първият щат, който е въвел подобна мярка.

[5] Едно от петте основни племена на лигата на иерокезите.

[6] В книгата “Следите на душите” Майкъл Нютън описва това първо ниво, като мястото, където се раждат душите и им се влива енергия. Там са и духовните им водачи, които ги напътстват.

[7] Хипарството е младежко движение, което възниква като контра култура в САЩ през 60-те години на XX век.

[8] Прави се алюзия към легендарната анимация на Мамору Оши, където елитна полицейска група в постапокалиптична Япония взема правосъдието в свои ръце.

[9] В действителност американският еквивалент на Министерството на правосъдието въвежда подобно разрешение за всичките индиански племена на територията на САЩ.

[10] Тази концепция за смъртта е характерна за западните сиукси.

» next part...

© Атанас Маринов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??