Толкова е глупава... Глупава, но същевременно затрогваща и вдъхновяваща е емоционалността на хората.
Те нямат представа защо са на този свят, не знаят какво и търсят. Лутат се ли, лутат, правят грешка, после две, три... Падат, нараняват се и ги боли.
Плачат, самообвиняват се и се отказват от живота. После минава време и отново се надигат. Правейки стъпка или две, набират скорост и увереността им се завръща. В самозабравата на решителността обаче допускат отново грешни ходове и всичко отива там, откъдето е започнало.
Напомнят ми на онези кукли от детството ни... С ключето и пружинния механизъм. Завърташ по посока на часовниковата стрелка и навиваш, след това пускаш и тя започва да се движи, както си знае. Но не след дълго танцът й спира и единственото, което остава да се направи, е да бъде подтикната от човешка ръка отново да завърви...
Та така е и при хората. Щом човек се окаже в капана на саморазрухата и изгуби път напред, не бъде ли подкрепен от любяща ръка, трудно би се завърнал към ...