Събудих се в собственото си легло, което не ми се беше случвало от седмица насам. Чух как кашлят птиците. Погледнах през прозореца и видях как хората се суетят. Отвратих се - как може да живеят така? Стават сутрин, насилват се да се изпикаят, да закусят, да си измият зъбите и отиват на скапаната си работа. Прибират се изтощени вечер, карат се с половинката си, вечерят и си лягат. И утре пак така. 

Но тази сутрин те поне имаха причина да станат, макар и толкова неприятна като отиването на работа. Изведнъж се замислих... аз въобще за какво съм станал? Станал съм, за да изживея поредния скапан ден от живота ми. Бях едва на 25 години, а вече бях видял най-доброто от най-доброто и най-лошото от най-лошото. Шампанско, казина, заведения, кокаин, хайвер, умни и красиви жени. Глад (за храна и никотин), спане под небето, бедност, липса на пари. Не само характерът ми беше на крайностите, но и живота ми - нямаше средно положение. С хубавото обаче се свиква лесно, а с трудното - никога, особено когато си паднал от високото. Странното е, че никога не съм бил щастлив или поне доволен от моментното си положение. Дори, когато съм имал възможност да пилея пари за любимите си пороци, когато съм обичал, а за мен да обичам някой винаги е било много важно. Винаги ми липсваше нещо и по-късно разбрах, че това е вътрешния мир, онзи мир и спокойствие, който позволява на една бедна жена и един беден мъж да са заедно години наред, да се разбират, да се обичат и подкрепят. Аз бях свел целия си живот в деструктивните си пороци, циничността, хубавите дрехи и голямото его. А всъщност винаги съм бил едно ЛАЙНО.

Вече три месеца бях между двата свята и се чудех на кой исках да остана. Никога не съм бил по-самотен и тъжен от онзи период в живота ми. Вече бях убеден, че някои хора, като мен, просто се раждат "боклуци". И колкото и да се стараят те не могат да избягат от себе си. Винаги ще са лошите герои. 

Но какъвто и да бях, колкото и порочно да живеех, колкото и да бях неподходящ, несъвместим в обществото, винаги съм избирал една жена, която харесвам, обичал съм я и не съм я предавал. За мен жената винаги е била на пиедестал, най-прекрасното нещо в живота. Не е ли така, мамка му? Поради тази причина винаги всичко свършваше зле за мен. А най-зле беше, когато съм влюбен в повече от една жена! Не ми говорете, че не може. Човек е създаден да обича и не е длъжен да обича само една жена. Бил съм влюбен едновременно в две жени и съм ги обичал повече от себе си и двете. 

Една вечер се нагълтах с хапчета Прозак и изпих доста алкохол. Опитах да си прережа вените. Не ми хареса да си режа ръката, опитах с крака. Не знам колко хапчета съм погълнал, но и двете кутийки Прозак след това ги нямаше, търсих ги, но се оказа, че явно съм изпил и двете. Едната беше наполовина пълна, ако трябва да съм точен. Припаднал съм. Събудих се чак на другия ден, в късния следобед. След това няколко дни бях като дрогиран. 

И този път се самоунищожавах заради любов. 

В края на лятото се запознах с едно момиче.
Беше червенокоса, с красиви очи, нежно изразени скули, хубави устни и красиво тяло. Заобичах я бързо. Тя беше лекарка. Обичаше да рисува, беше усвоила таланта си да рисува по времето, когато е учила медицина, защото, както ми сподели тя, и там е трябвало от време на време да се рисуват разни работи, но "предимно гадни" - органи и тн. А само да можех аз да я нарисувам! Да нарисувам всичко това, което виждам по начин, по който да подскаже колко много има още, което не се вижда с простото око, което само душата може да познае...

Получи покана да работи в Германия и естествено прие. Тя беше силна, образована и самостоятелна жена. А аз бях неудачник, живеещ като глухарче, разнасяно от ветровете на живота. Естествено, че се зарадвах за нея! Това беше шансът на живота ѝ (по-късно се оказа, че наистина е така!) и не се и опитах да я спирам. Обичах я и знаех, че това е най-доброто за нея. Обещахме си след това и аз да замина при нея, но не стана така. 

След като я изпратих от Летище София, побързах да си хвана такси. Отидох в "Принцес" и проиграх всички пари, които ми беше оставила на покер. Не всички. Оставих си малко пари за вечерта. Купих си кокаин и алкохол и изпаднах в любимото си състояние на тъжен и отчаян неудачник. Горях, изгарях като клечка кибрит, а наркотика и алкохола бяха "ръката", която вадеше нова клечка от кутийката и я палеха, само за да изгори за секунди и тя. В кутийката на моя живот вече почти нямаше клечки. И така реших повече да не я търся, да я оставя. За какво съм ѝ аз на нея? А и какво ще правя в Германия, в тази ненормална държава, населявана от студени и безчувствени роботи.

Три месеца по-късно стигнах до онази сутрин, в която се чудех за какво въобще съм се събудил. Потърсих цигара - нямаше. Претърсих дрехите си за пари - и тях ги нямаше вече. 

Но ги нямаше и надеждата, любовта и желанието за каквото и да е. 

За щастие след време делничната суета, която беше заробила онези, които сутрин тичаха за работа, а аз не навиждах ми помогна да продължа напред. В продължение на девет месеца работех като шофьор в една компания за мебели. Беше безсмислена и монотонна работа и може би това, че поживях като НОРМАЛЕН човек, а не като летящ в облаците безработен драскач и хедонист ме върна на земята. 9 месеца - колкото е нужно на плода да се развие и да получи живот от своята майка. 

Все още съм жив, защото вместо кибрит започнах да използвам запалки.