Киран
Луд беше Киран, та чак бесен… Откак остана без крака, след като го раниха в Междусъюзническата война, насреща му не се стоеше. Колкото и жена му Милена да се стараеше да му угоди, все крива му беше, все на нея яда си изкарваше. Хич и не се сещаше да я попита как сама изхранва трите им деца и как се превива от болки в кръста. Ей, сега така й кресна, та чак тавана щеше да продъни:
-Милено ма, къде пак се пилееш, проста жено?! Нали ти рекох първо мене да умиеш и преоблечеш, а след туй малкия!
-Ида, Киране, ида-а! – обади се невестата му, ама се позабави, че бързаше да свърши с детето, преди да се захване със сакатия си мъж. Когато най-подир отиде при Киран, той вече се пенеше от яд и успя здраво да я стисне за гърлото със здравите си ръце. Започна да я души и ако двете им по-големи момчета не бяха наблизо, за едното чудо, щеше да я прати в отвъдното. Уловиха те баща си, кое закъдето свари и го задърпаха. Той отхлаби ръце и жена му успя да се измъкне, ни жива, ни умряла. Хъркаше и дълго се мъчеше да си поеме дъх. Децата се спогледаха и побързаха да се отдалечат от проклетия си баща, който вече се опитваше да ги сграби с грубите си, силни ръчища. Когато се посвести, Милена, с рожбите си, право при кмета се завлече. Оплака му се и следите от душене по врата си показа. Скоро той, заедно с двама стражари, отиде при Киран. Сакатият страшно го изгледа и просъска:
-Що щете в къщата ми бре, разсипници ниедни!?
-Успокой се, стопанино и ни кажи защо си душил жена си!? – рече кметът, ама от прага, че безкракият лют му се видя и не смееше повече да го доближи.
-Я да се пръждосвате от дома ми, обирници с обирниците! – размаха бастуна си Киран.
-Чудя се, дали да те накажа с бой – да те наложат стражарите с десет тояги по дебелата ти гърбина, или пък да те принудя една жълтица на жена си да дадеш, задето си се мъчил да я душиш. Хич и няма да стигаме до съдилища, така да знаеш! С бесни като тебе на място ще се справяме! - запази самообладание кметът.
-Тояги ли? Ааа, само посмейте да ме доближите и на кайма ще ви накълцам! – разлюти се Киран и свирепо развъртя бастуна си, а докато да се усетят, запрати подире им и един нож. Той се заби във вратата, а кметът и стражарите навреме отстъпиха назад, та никой от тях не пострада.
-Наказанието ти е - да платиш една жълтица на Милена, за да има с какво децата да гледа. Не намериш ли как да се издължиш, тогава тоягата по гърбината ти ще играе, а я още веднъж на жена си посегнеш, жив няма да се отървеш! – заплаши го кметът и побърза да се изниже, заедно с придружителите си.
Киран дълго време бесня и, тътрузейки се по пода, изпочупи всичко, до което успя да се докопа. Жената и децата му тази нощ спаха при комшиите. Оставиха го сам – дано най-сетне да му попремине гневът, който, откак се върна сакат от войната, често, често го обхващаше.
На другия ден големият син отиде да види баща си. Боязливо надникна от прага. Киран се беше успокоил и си лежеше в кревата.
-Тате, как си? Ето, да закусиш, пък сетне да те поизмия и преоблека – рече детето и подаде на баща си краещник хляб и буца сирене.
-Няма да ям. Измий ме, облечи ме с нови дрехи и ме закарай до кръчмата с двуколката! – нареди баща му.
Криво ляво, детето се справи, а Киран дори и веднъж не го удари. Някаква мисъл сякаш се беше загнездила в инатлийската му кратуна и накъде щеше да избие, още не се знаеше. Преди беше мъж като канара, за чудо и приказ, все пръв – и в работата, и по хорАта, а след войната – жив труп, но с още по - буен, дяволски дух, който го караше да беснее и да се противи на всичко и на всички.
Откак остана без крака, Киран бе един от най-честите посетители на кръчмата. Я жена му, я някое от по - големите му деца, го избутваха с количката по прашния път и го оставяха до голямата маса, в двора на пивницата. Като се разчуеше из селото, че е там, скоро започваха да прииждат и други любители на чашката. Захващаха разговори за войната или за селските работи, често се скарваха, дори се посбиваха, така че кръчмарят, мине, не мине, се налагаше да вика на помощ стражарите и да разтървава буйните си съселяни.
Този път Киран не си поръча ракия, а поиска да поговори насаме със стопанина. Отпрати сина си и търпеливо зачака Въльо да попривърши захванатата работа и да поседне до него.
-Слушай, селски, искам да жъна на нивите ти! Без крака съм, ама съм по - чевръст от всички и тътрузейки се, най - бързо мога да жъна, хайде на бас! – направо рече Киран, а кръчмарят, не очаквайки това предложение, искрено се зачуди:
-Как така изведнъж се сети за работа – досега само за пиене си говорихме с тебе?
-Жълтица трябва да дам на жена си, че се провиних към нея, а ако ми харесаш жъненето, все ще ти работя, ако ще и за едната ракия или за някой и друг залък на децата ми.
Добър човек беше Въльо, а пък си беше изпатил и от войните – до ден днешен не знаеше какво се е случило с малкия му син, който с батковците си тръгна към фронта, но не се върна с тях. Бащата трудно заспиваше нощем, все детето му се привиждаше… Тъкмо уж се успокояваше, а изведнъж дочуваше, че някой тропа по вратата, тогава скачаше и викаше:
-Сине, мили сине!...
Сетне, изтормозен, се прибираше и притваряше парещите си очи.
Сега тръсна глава и рече:
-Добре, Киране! Дай да си стиснем ръцете, че те наемам на работа! Жънеш ли днес наравно с другите, ще ми бъдеш постоянен работник и жълтица след седмица ще ти дам - от тия, дето едно време дядо ги беше скътал, а след туй – ще ти плащам по някой и друг лев, както на всички.
Зарадва се безкракият, че още за мъж съселяните му го имаха. Извика синовете си и им нареди да го закарат до голямата Въльова нива. Там те го изсулиха от количката, а Киран, като се усети на твърда земя, грабна сърпа и се развъртя – класовете падаха като вражи войници, а той яростно се тътрузеше, напредваше, сечеше, беснееше, изкарваше яда си… Изпревари всички жетвари. Те останаха далеч зад гърба му – когато за миг обърнеше глава назад, вече едва ги забелязваше. На врата си носеше, закачена за връв, кратунка с вода. Пийваше отвреме навреме и пак продължаваше да напредва – там, по нажежената, по голямата българска нива, изпълнена и с осили, и с тежки зърна…
© Росица Танчева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Петя, благодаря за коментара!
-
Една война или апокалипсис разтърсва човешкото съществуване, напряга до краен предел душата...Колкото и коравосърдечен да изглежда Киран,все пак го боли за близките му.Непригодността му като човек в обществото на еднаквите, го озлобява...
-
Дочка и Константин, благодаря ви за отзивите!
Константин, ще се опитам набързо да отговоря на забележките ти. По отношение на първата - поведението на децата е съвсем естествено и ако прочетеш още веднъж тази част, сам ще се убедиш.
По отношение на втората забележка - трудно щеше да ми бъде да сложа в устата на Киран псувни и то от онова време.
По отношение на третата - съдът е налагал наказанията и действително паричната единица не е била жълтицата, но в разказа въобще не се достига до съд, а кметът решава веднага да помогне на жената и затова сплашва по този начин нейния мъж. Кощунство или не - кметът го сплашва с тояги по гърбината му, затова че се е опитал да удуши жена си или, ако не иска да го набият, казва, че трябва да й даде една жълтица от тези, които кметът предполага, че има скътани в много от българските къщи, а ако пак се разбеснее, дори го заплашва със смърт. Как кмет, който веднага не иска да се стига до съд, да защити в този момент една такава жена? Зная, че тогава е имало съдилища, защото съм учила история на българската държава и право, но в конкретния случай как, според теб, да се реагира бързо от кмета? Все пак, благодарение на тези забележки, правя леки редакции в текста, с оглед на това мое обяснение. Благодаря, че ми помагаш, за да бъде по-изпипан и вярно звучащ разказа ми!
Едва ли след Междусъюзническата война, точно за Киран - човечец от някакво забутано селце, е могла да бъде доставена инвалидна количка, а хорицата някак са успявали да си направят дворни такива.
Благодаря, че си прочел задълбочено разказа ми, за забележките, както и за поздравите за посланието на текста! -
Хубав е разказа, но да обадя и някои неща, които не ми звучат от него време.
Първо децата озаптяват тейка си и мускулестите му ръце, а веднага след това се дръпват по кюшетата и се разревават. Неестествено е някак?
Нервираният Киран посреща кмета и стражарите с "разсипници ниедни" и "обирници с обирниците". Не искам да ви развалям стила и не призовавам за простащина, но тук една засукана и артистична попържня би била точно на мястото си. Без притеснения от четящите.
Кмет не може да наложи плащане на жълтица на свой съселянин. Или пък (абсолютно кощунство!) десет тояги на инвалид от войната.
Най-малкото, защото сантимите са въведени 1882-ра, а Междусъюзническата (1913-та) си имаме отдавна български лев. И утвърдени български съдилища.
Понятието "градинска количка", с която детето кара Киран до кръчмата малко ми докарва на швейцарски жив плет и пластмасови джуджета в двора, но като не мога да предложа по-хубаво от Междусъюзническата, ще си трая.
Чел съм у Чудомир, че всички осакатени имали инвалидни столове от Букурещ, но пък не знам за кой населен пункт иде реч.
Наскоро четох в английско списание, че обичая с мартеницата в Румъния "Мартишор" бил от 8000 години (Брях?), че ние ли да се гевезим с някакви семпли подробности от историята, които така и така никой не помни?
Сърдечни поздрави за посланието на текста. -
Настръхващо послание.Напомня ми "Повест за истинския човек"Една гледна точка от следвоенното време, за която позабравихме...Благодаря ти, че ми го припомни...
-
Пепи, благодаря и за този твой отзив! Ти си не само слушател - мечта, но и интересен творец.
-
Харесва ми как разказваш,а,аз умея да слушам
-
Цвети, Петя и Веска, благодаря ви! Честита първа пролет!
-
Роси, не знам как го правиш, не знам как вникваш с всичките си разкази за българското село толкова дълбоко в героите и случките им, но го правиш прекрасно. Благодаря ти!
-
Роси, случайно попаднах на разказа ти и съм изумена колко живо, колко истински звучи, сякаш чета класик от времето на Елин Пелин и Йовков. И да си призная, се просълзих - толкова е въздействащ. Образът на Керан е много силен и правдив, а посланието за ужасите, които причинява войната - вечно актуално. Радвам се, че те открих!
-
Весислава, благодаря за коментара и за високата оценка!
-
Разказ, който не просто докосва, но грабва вниманието със съдбата на героя. Съдба от онези, които се казва: "На мен не може да ми се случи!" И дано не може! Разказът ти се отличава със силата на характера, който намира начин да преодолее негативизма и да продължи живота. Поздравявам те за начина, по който си го написала!
-
Благодаря ти за отзива, Ники! Еee, че съм вече голяма, така си е - на цели петдесет години съм.
-
еее голяма си Росе ()()()
-
Ивон, благодаря за отзива! Аз обичам да гледам към настоящето и бъдещето през миналото и да правя паралели - това сигурно си го усетила, защото ти следеше публикуваните в този сайт откъси от романа ми "Осъзнаване". В тази връзка, казаното от теб не е чак такова отплесване от темата.И Плами по-долу пита:"Де са вече тези - лудите?"
-
Ей сега, Киран да дойде да жъне на пустеещите ниви..нещо малко се отплеснах, не е по темата,хубав разказ, Роси!
-
Илияна, благодаря за коментара!
-
Разказ за греха и изкуплението, за силата и за благословената връзка с майката земя, чрез която възкръсваме.
Благодаря за хубавия разказ! -
Христо, благодаря за задълбочения анализ, който си направил на разказа ми!
-
Един реален човешки разказ, предизвикващ сериозни размисли, започващи с въпроса ЗАЩО?
„Преди беше мъж като канара, за чудо и приказ…, а след войната – жив труп.“
Не всеки човек може да преодолее сполетяло го голямо нещастие, каквото е в случая, без да настъпят видими изменения в неговата психика. При Керана например, не е нелогично, че при него избиват вторични комплекси, които той преди не е имал - най-малко защото не е имало причина, която да ги активира. Но причината вече е налице и тя довежда до чувство за малоценност, ненужност, смачкано самочувствие…Това от своя страна е довело до остатъчни деформация в неговата психика, а оттам и отключване на негативни прояви в самото му държание, стигащи до прояви на злоба и неоправдана жестокост. Той вече не е същия човек, не само физически, но и душевно.
Не е измислена, нито невъзможна и настъпилата частична промяна. Независимо от сполятолото го нещастие и обсебилите го комплекси, той все пак е успял да прозре своята отговорност към най-близките си, които незаслужено и непрекъснато е малтретирал, която пък поражда необходимостта да докаже, поне на себе си, че той не е чудовището, за което вече е считан. Комплексите така или иначе ще си останат, но неговата агресивност вече е притъпена.
Хубав разказ! -
Благодаря, Илко, че усети ценностното в нажежената, в голямата българска нива, изпълнена и с осили, и с тежки зърна…
-
Благодаря, Стефи!
-
До следващата жътва, Роси! Много ми хареса! Поздравчета
-
Силвия и Плами, благодаря! Уместен въпрос задаваш, Плами.
-
Де са вече тези - лудите? Поздрав, Роси!!!
-
Браво! Аплодисменти...
-
Веска, благодаря ти за обстойния коментар! Понякога се стремя от загатване за чепат човек или за интересно събитие, да направя разказ или друго произведение, а друг път всичко е художествена измислица, но все ме води емоцията, нуждата да изразя нещо, което дълбоко ме вълнува и въпроси, на които непрекъснато се опитвам да намеря отговори, затова се получават ту разкази, ту импресии или други произведения. Но това сигурно важи за всички пишещи.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
