Киран

                    Луд беше Киран, та чак бесен… Откак остана без крака, след като го раниха в Междусъюзническата война, насреща му не се стоеше. Колкото и жена му Милена да се стараеше да му угоди, все крива му беше, все на нея яда си изкарваше. Хич и не се сещаше да я попита как сама изхранва трите им деца и как  се превива от болки в кръста. Ей, сега така й кресна, та чак тавана щеше да продъни:

                -Милено ма, къде пак се пилееш, проста жено?! Нали ти рекох първо мене да умиеш и преоблечеш, а след туй малкия!

                -Ида, Киране, ида-а! – обади се невестата му, ама се позабави, че бързаше да свърши с детето, преди да се захване със сакатия си мъж. Когато най-подир отиде при Киран, той вече се пенеше от яд и успя здраво да я стисне за гърлото със здравите си ръце. Започна да я души и ако двете им по-големи  момчета не бяха наблизо, за едното чудо, щеше да я прати в отвъдното. Уловиха те баща си, кое закъдето свари и го задърпаха. Той отхлаби ръце и жена му успя да се измъкне, ни жива, ни умряла. Хъркаше и дълго се мъчеше да си поеме дъх. Децата се спогледаха и побързаха да се отдалечат от проклетия си баща, който вече се опитваше да ги сграби с грубите си, силни ръчища. Когато се посвести, Милена, с рожбите си, право при кмета се завлече. Оплака му се и следите от душене по врата си показа. Скоро той, заедно с двама стражари, отиде при Киран. Сакатият страшно го изгледа и просъска:

                -Що щете в къщата ми бре, разсипници ниедни!?

                -Успокой се, стопанино и ни кажи защо си душил жена си!? – рече кметът, ама от прага, че безкракият лют му се видя и не смееше повече да го доближи.

                -Я да се пръждосвате от дома ми, обирници с обирниците! – размаха бастуна си Киран.

                -Чудя се, дали да те накажа с бой – да те наложат стражарите с десет тояги по дебелата ти гърбина, или пък да те принудя една жълтица на жена си да дадеш, задето си се мъчил да я душиш. Хич и няма да стигаме до съдилища, така да знаеш! С бесни като тебе на място ще се справяме! - запази самообладание кметът.

                -Тояги ли? Ааа, само посмейте да ме доближите и на кайма ще ви накълцам! – разлюти се Киран и свирепо развъртя бастуна си, а докато да се усетят, запрати подире им и един нож. Той се заби във вратата, а кметът и стражарите навреме отстъпиха назад, та никой от тях не пострада.

                -Наказанието ти е - да платиш една жълтица на Милена, за да има с какво децата да гледа. Не намериш ли как да се издължиш, тогава тоягата по гърбината ти ще играе, а я още веднъж на жена си посегнеш, жив няма да се отървеш! – заплаши го кметът и побърза да се изниже, заедно с придружителите си.

                Киран дълго време бесня и, тътрузейки се по пода, изпочупи всичко, до което успя да се докопа. Жената и децата му тази нощ спаха при комшиите. Оставиха го сам –  дано най-сетне да му попремине гневът, който, откак се върна сакат от войната, често, често го обхващаше.

                На другия ден големият син отиде да види баща си. Боязливо надникна от прага. Киран се беше успокоил и си лежеше в кревата.

                -Тате, как си? Ето, да закусиш, пък сетне да те поизмия и преоблека – рече детето и подаде на баща си краещник хляб и буца сирене.

                -Няма да ям. Измий ме, облечи ме с нови дрехи и ме закарай до кръчмата с двуколката! – нареди баща му.

                Криво ляво,  детето се справи, а Киран дори и веднъж не го удари.  Някаква мисъл сякаш се беше загнездила в инатлийската му кратуна и накъде щеше да избие, още не се знаеше. Преди беше мъж като канара, за чудо и приказ, все пръв – и в работата, и по хорАта, а след войната – жив труп, но с още по - буен, дяволски дух, който го караше да беснее и да се противи на всичко и на всички.

                Откак остана без крака, Киран бе един от най-честите посетители на кръчмата. Я жена му, я някое от по - големите му деца, го избутваха с количката по прашния път и го оставяха до голямата маса, в двора на пивницата. Като се разчуеше из селото, че е там, скоро започваха да прииждат и други любители на чашката. Захващаха разговори за войната или за селските работи, често се скарваха, дори се посбиваха, така че кръчмарят, мине, не мине, се налагаше да вика на помощ стражарите и  да разтървава буйните си съселяни.

                Този път Киран не си поръча ракия, а поиска да поговори насаме със стопанина. Отпрати сина си и търпеливо зачака Въльо да попривърши захванатата работа и да поседне до него.

                -Слушай, селски, искам да жъна на нивите ти! Без  крака съм, ама съм по - чевръст от всички и тътрузейки се, най - бързо мога да жъна, хайде на бас! – направо рече Киран, а кръчмарят, не очаквайки това предложение, искрено се зачуди:

                -Как така изведнъж се сети за работа – досега само за пиене си говорихме с тебе?

                -Жълтица трябва да дам на жена си, че се провиних към нея, а ако ми харесаш жъненето, все ще ти работя, ако ще и за едната ракия или за някой и друг залък на децата ми.

                Добър човек беше Въльо, а пък си беше изпатил и от войните – до ден днешен не знаеше какво се е случило с малкия му син, който с батковците си тръгна към фронта, но не се върна с тях. Бащата трудно заспиваше нощем, все детето му се привиждаше… Тъкмо уж се успокояваше, а изведнъж дочуваше, че някой тропа по вратата, тогава скачаше и  викаше:

                -Сине, мили сине!...

                Сетне, изтормозен,  се прибираше и притваряше парещите си очи.

                Сега тръсна глава и рече:

                -Добре, Киране! Дай да си стиснем ръцете, че те наемам на работа! Жънеш ли днес наравно с другите, ще ми бъдеш постоянен работник и жълтица след седмица ще ти дам - от тия, дето едно време дядо ги беше скътал, а след туй – ще ти плащам по някой и друг лев, както на всички.

                Зарадва се безкракият, че още за мъж съселяните му го имаха. Извика синовете си и им нареди да го закарат до голямата Въльова нива. Там те го изсулиха от количката, а Киран, като се усети на твърда земя, грабна сърпа и се развъртя – класовете падаха като вражи войници, а той яростно се тътрузеше, напредваше, сечеше, беснееше, изкарваше яда си… Изпревари всички жетвари. Те останаха далеч зад гърба му – когато за миг обърнеше глава назад, вече едва ги забелязваше. На врата си носеше, закачена за връв, кратунка с вода. Пийваше отвреме навреме и пак продължаваше да напредва – там, по нажежената, по голямата българска нива, изпълнена и с осили, и с тежки зърна…