Слезе той от самолета и се запъти към изхода на летището. Бе се подсигурил със едно вълшебно устройство на новия свят наречено MP3 плейър и чифт остъргващи слуха слушалки. Олюляваше се леко от предишните вечери на тежък алкохол. Колелцата на куфара му, формата на които бе заприличала на десният преден колесник на каруца оседлана от закръглена ромка, издаваха непоносим драскащ звук който събираше вниманието на чужденците. Човека спря и се опита да си спомни остарелите си със дни деяния.
  - За какво ми идваш пак пиян бе, грездей миризлив! Нали знаеш, че те взимам да работиш при мен, единствено защото баща ти ме помоли. Той се опитва да ти помогне, а ти заравяш всичко в затъналата купчина кереч, която наричаш свой живот! Стига си се разлагал по кръчмите, ами работи!
   - Е какво да напра'я? Тя ме напусна заради н'екав си богат идиот със лъскава кола и голяма къща. Т'ва ч'неможе да види оная си работа от пълната му със сланина торба е друг вапрос.
   - Еххххх... Жал ми е за дъртия Тодор. Хубаво. Махни си джуката от лицето ми и върви да се наспиш. Лъхаш на умряло животно. Направиш ли още веднъж това изпълнение ще те пратя да метеш улицата разбра ли ме!?
  - Да, генерале, слушам сър. - измъмри Ивайло, без да осъзнава какво в същност казва.
  Вместо да чака втора покана пияният калпазанин се затътри към умирисаната си на бира къща. Спря се пред прага, извади ключовете и се зае със пет минутното целене на ключалката. Когато влезе и едва уцели бутона за лампите, пое същата процедура по вътрешната ключалка. Влезе във кухнята да се измие и неусетно задрема подпрян на мивката. В края на следобеда, очите му се отвориха от студена кофа с вода държана от косматите ръцете на баща му.
  - Пак ли си пил бе, измет такава! - чу се ръмжащ глас – Ще ми ходиш на работа пиян а? Този път защо? Заради оная краста дето те разиграваше ли?
  В отговор побелелия човек получи едно измъчено подобие на ''Ммхм''. Той се наведе, измъчвайки поодъртелия си гръб, за да прерови хладилника за шише бира. Отпи малко и погледна през прозореца в очакване на гламъв работодател, който да отведе доживотната му издънка. Внезапно се сети за нещо.
   - Знаеш ли? Събрал съм една сума пари, която се надявам да не използвам. Издъниш ли се още веднъж, ще ти я връча и ще те изритам от тук. Прави каквото искаш със тях, не ми дреме. Това беше всичко по силите ми за да ти помогна.
  Човека седна на дивана и отпи още няколко глътки от бирата.
   - Видях по улиците, че те търсят твоите подобия на приятели. Явно са ти ядосани, за дето си пропуснал ,,представлението на рок бандите'' или нещо от сорта. Представям си как са станали за смях заради теб.

Ивайло леко се подхилна.
  - Не си струваше да си губя времето. Разбрах че това ,,представление” било един скърцащ подиум, дерещи тонколони и публика от шест души. Конкуренцията представлявала две сбирщини от задръстеняци, киото едва имали познание за собствените си инструменти.
  - И ти си оставил цялата група да стане за смях на тази конкуренция, заради онази надутата.

  - Има си име! – натърти Ивайло

  Настъпиха секунди на тишина. Няма по неловка ситуация от това да няма какво друго да си кажеш със собствения си баща, освен футболните резултати или да си викате.

  - Ами аз ще излизам. – каза Ивайло

  - Къде отиваш? - запита баща му.

  - Да се извиня на онези непрокопсаници. - уверено му отвърна той.

  - И смяташ да те пусна просто ей така, на фона на...
  - Чао. – извика Ивайло и затръшна вратата.
  Евентуално се досещате как това ще завърши, драги читатели. Ивайло си изяде тупаника от цялата си банда и отбеляза събитието с бутилка и половина ром. Шефа го изхвърли. Баща му изнесе двучасова лекция за това, как нищо няма да стане от него, даде му сумата пари и с прав ритник го изрита през вратата със всичките му партакеши. Какво да прави горкичкият, купи си билет за Англия и тръгна натам да си търси късмета. Нарамил китарата и другите боклуци, Ивайло се върна напред във бъдещето и запечата в ума си миналото, за което току що си мислеше.
  Заедно със последните приятели, които му остават, наречени багаж, той премина през изхода на летището. Заскита се по Лондонските улици в очакване да намери хотел. След два часа му писна и посети най-близкото сияйно светилище, а именно кръчмата. Седна на едно от столчетата и си поръча една бутилка бира със английския, научен от игрите на компютъра.
  - От коя бира искате господине?
  - От която ми дадете. Нямам претенции.
До него стоеше един мустакат чичко, който си услаждаше набръчканият език с чаша коняк.  Устата му бълваше дим, като комина на стар завод за въглища, навярно предизвикан от дебела пура, която се стискаше от закритите от мустака устни. Човека изгледа премрежено Ивайло и го заговори.