Клубът на прецаканите
Казвам се Джо. Е, не се казвам така, но така ме наричайте, защото е кратко и лесно. Участието ви тук е съвсем доброволно, винаги можете да напуснете. Таксата е сто лева за година. Ако напуснете по-рано, сумата остава в клуба.
Няма смисъл да се ядосвате. И без това сте прецакани.
Ще подпишете договор, че по никакъв начин няма да изнасяте информация за чутото. Приятелските връзки са разрешени само в клуба, извън него, сте абсолютно непознати. Повтарям, приятели сме само тук. Това е основната клауза, нарушите ли я – напускате. Най-важното условие да сте тук, запомнете, е да се чувствате прецакани. Дали наистина е така, решавам аз. Прочетете условията.
Уточнявам! Това не е психотерапия. Можете да разказвате, каквото си искате. Можете да си измисляте, лъжете, украсявате, но в ядрото трябва да стои вашата истинска история. Разликата от форумите е, че тук сте съвсем живи и истински. Абсолютно реален контакт. Можете да се докосвате, прегръщате, целувате, но секс – не!
Разположете се. Започвам със себе си.
Не съм красавец, виждате, но си мислех, че съм попаднал на добра жена. Тя не блестеше външно, имаше малки гърди и криви зъби, но беше кротичка, чиста и готвеше хубаво. Роди ми две дъщери и един син. Не беше скандалджийка, добре се разбирахме, но беше скучничка. Потръгна ми в бизнеса, видях се в пари и реших да я зарадвам. Теглих кредит, тя си направи пластични операции, уголеми си бюста, оправи си зъбите, опъна бръчките, отслабна и стана жена за чудо и приказ.
Бях много горд с нея, не можех да ѝ се нарадвам. Един ден, тя си събра багажа, без да каже нищо и отиде при един тъпанар, по-грозен и от мен, но със страхотно чувство за хумор, според нея.
Видях го. Абсолютен боклук! Изгубих желание за живот, бизнесът ми позападна, а трябва да изплащам кредит и да се грижа за трите си деца.
Прецакан съм отвсякъде и то незаслужено.
Не ми съчувствайте! Това е положението. Въпроси?
– Аз съм Лора. Тя по никакъв начин ли не показваше неприязън към теб?
– Лора е измислено име, нали?
– Да.
– Добре. Беше много кротка и хрисима. Истинско ангелче.
– Сигурно е чакала удобен момент.
– Не знам. Чувствам се абсолютен глупак. Ако не бяха тези операции, щеше да си стои при мен.
– Не се ли чувстваш свободен?
– Свободен?! Нямам никакво време! Потънал съм в грижи, работя на
две места, трябва да връщам пари, децата ми искат внимание… Кое по-напред?
– Мога да ти помогна.
– Как?!
– Финансово.
– Забранено е. Нали подписа договор. И защо? Трябва да се справя сам. Не искам никакво съчувствие.
– От човещина.
– Благодаря! А ти защо си тук?
– Неловко ми е да го разкажа.
– Опитай.
– Съпругът ми беше богат. Никога не съм го питала, откъде са парите му, а и нямаше да ми каже. Беше идеала ми за мъж. Грамаден и физически много силен.
Имахме огромна къща, с две огради. Зад първата, имаше жива охрана, нещо като караул. След втората, имаше видеонаблюдение. Имах си прислужници, нищо не правех. Съпругът ми беше луд по мен, задоволяваше всичките ми прищевки. В началото. После му омръзнах. Започна да ми изневерява.
Бях като в затвор. Луксозен. Спяхме в различни стаи. Късно през нощта, ме викаше при себе си, порядъчно пиян или дрогиран. Спестявам ви подробностите.
Гавреше се с мен, бях сексуална робиня. Нямах телефон, компютър, интернет, живеех изолирана от света. Гледах телевизия непрекъснато, но и това омръзва.
Поисках повече свобода, но той ми отказа. Започнахме да се караме. Скандалите завършваха с шамари. Имаше много тежка ръка. След всеки негов удар, падах на земята. Не се издържаше. Исках да умра.
В една пиянска нощ, пак ме извика. Имах лошо предчувствие.
Когато се доближих до него, лисна водата от вазата срещу мен.
Беше тежка ваза от оловен кристал. И не беше вода, а киселина.
Инстиктивно се отдръпнах, но все пак ме заля.
Усетих, как дрехите ми изпушиха, паднах на земята и се свестих в болницата.
Коремът и бедрото ми бяха изгорени. Ужасно болеше. Нямах кожа, нямах месо.
Добре, че вазата беше тежка и не ме плисна в лицето. На следователите казах, че е битов инцидент. Той оцени това. Даде ми развод и ми преведе пари, за да заживея самостоятелно.
– Извинявай… може ли… да видя белега ти? – попита Джо.
– Може. – каза тя и безцеремонно вдигна роклята си.
– Боже! Мамка му! – изкрещя Джо.
И другите реагираха. После настъпи мълчание.
– Имаш страхотно тяло! – каза Джо.
– Имах! – каза тя и се разплака. – Но това е цената на свободата ми. – добави с някаква тъжна, виновна усмивка.
Джо преглътна буцата в гърлото си.
– Казах ли ви, че сбирките са всеки четвъртък, след полунощ? – попита той. – Забравил съм.
През деня сме заети, но тези нощи са си само наши. Всеки ще си има ключ. Не е свързано с точен час. После ще ви връщам с буса, не е проблем.
Тази вечер Джо го нямаше, а на масата имаше лист хартия, на който беше написано
с големи букви “В компа съм!”.
Включиха компютъра и на екрана се появи Джо.
– Много се извинявам, хвана ме някакъв грип с повръщане и разстройство, и не
искам да ви заразя. Пак съм с вас, ако не ме изключите, разбира се! Ако изчезна
внезапно, временно е, не се притеснявайте! – засмя се той. – Кой ще разказва?
– Само с английски никове ли, можем да се представяме? – попита някакъв мъж.
– Що пък с английски?! – учуди се Джо.
– Ти нали си Джо?
– Няма значение, важното е да са кратки и да се запомнят лесно.
– Тогава аз съм Алекс. Започнах бизнес с най-добрия си приятел от детството. Страхотно момче!
Много амбициозно! Потръгна ни. Разширихме производството и започнахме да изнасяме.
Завидяха ни. Започнах да получавам заплахи по телефона. Не им обръщах
внимание. Имам дъщеричка в първи клас. Един ден, от училището ми се обадиха,
че е в болница. Паднала в двора и си ударила лицето. Отидох в болницата и изпаднах
в ужас. Лицето и беше смачкано, в буквалния смисъл. Сякаш нямаше нос. Като че ли,
беше ударена с лопата. Лекарят каза, че все едно е блъсната в стена с голяма сила.
Щяла да се оправи, защото била още на хрущялчета и лицето ù било меко.
Тя нищо не помнеше. Аз, жена ми, учителките, всички бяхме в шок. След един месец,
намерих забити кирки в колата си. Купих си друга. Нея я запалиха. Обадих се в полицията,
нямаше начин. Семейството си преместих да живее в един малък, далечен град.
Оказа се, че е съдружникът ми. “Поръчал ме” Искал целият бизнес само за него. Оставих му го.
Обичам семейството си повече от всичко.
Сега водим съвсем обикновен живот, работя към една фирма за една заплата.
Джо кимаше разбиращо от екрана на компютъра.
– Оправи ли се детенцето? – попита той.
– Оправи се. Моята малка красавица… Но жена ми го преживя много тежко. Хвана я страхова невроза и често изпада в кризи.
– Трябва да им показваш и добрата страна от живота, ако има такава! – каза Джо.
– Показвам я. Много обичаме да пътуваме.
– Мисля, че ще се оправят нещата при теб. Ти поне, имаш страхотно семейство. Майната им на парите!
Алекс кимна с глава.
– Аз съм Ема. Майка ми ме е зарязала, била съм още бебе. Не познавам баща си. Отгледа ме баба ми. Аз, тя и сестра ѝ, живеехме заедно в един апартамент. Бяха си го купили с много лишения и се гордееха с него. Имах приятел. Написахме една декларация, че бабите ни упълномощават да продадем апартамента им. Подписаха я, защото им казах, че се подписват за получаване на помощи. Всичко беше фалшиво. Успяхме да продадем апартамента.
Приятелят ми офейка с парите. Бабите умряха, а аз останах на улицата.
– Много тъпа история! – каза Джо. – Истина ли е това?
– Истина!
– Абсолютна простотия! Къде живееш сега?
– При едни строители.
– Под наем ли? Как го плащаш?
– Живеем заедно.
– Ясно. Откъде взе пари за клубната такса?
– Изкарах си ги.
– Няма да те разпитвам повече.
– Къпеш ли се? – попита Лора.
– Къпя се.
– Нещо ми понамирисваш!
– От кофите за боклук е.
– Какво правиш при тях?
– Търся храна.
– Боже! Искаш ли да ти купя дрехи?
– Не може, Лора! – обади се Джо. – Всеки трябва да се оправя сам, иначе и двете
изчезвате от клуба.
– Тя е много зле! Не виждаш ли?!
– Виждам! Но всички подписахте условията. Това е положението.
Джо оздравя, сбирките продължиха. Идваха различни хора.
Просто разказваха. Появи се и един младок.
– Ти пък, защо си тук? – попита го Джо.
– Тя спря да ми пише.
– Коя тя?
– Жената на живота ми.
– Защо спря?
– Защото е семейна.
– Пълно е с несемейни. Защо избра точно нея?
– Не съм я избирал. Всичко стана спонтанно. Пишехме си във фейса,
после се чухме в скайпа, после започнахме по телефона, после започнахме да се срещаме… Обичаме се много.
Но тя не иска да си разбива семейството, не иска да се раздвоява, не иска да си съсипва живота…
– Има ли деца?
– Две.
– Какво правиш там, човече?!
– Обичам я! Тя е много умна, чаровна, има страхотен глас…
– Всяка жена има някакъв чар.
– Не всяка. Тази е невероятна и е много сладка! Направо летя с нея!
– Ех! Любов-бедствие
– Да.
– Знам, че няма да ме чуеш, каквото и да кажа, но ти си много млад,
готин си, ще срещнеш много жени…
– Но като нея – не!
– Добре! Спирам! Прецакан си! Обичаш жена, с която никога няма да живеете заедно!
Добре дошъл в клуба!
Изведнъж, Джо престана да идва. Хората пак се събираха, но не беше същото,
защото той беше двигателят, имаше способността да разбира и беше много точен в отношенията си.
Една нощ, пак намериха бележка “В компа съм”, включиха го и пак се появи Джо.
Беше щастлив и усмихнат.
– Тук ли са всички? – попита той.
– Да. – отвърнаха му.
– Абсолютно всички ли?
– Абсолютно!
– Наруших договора. Много се извинявам за това! Трябваше да напусна клуба, такива са правилата.
До него се появи усмихнатото лице на Лора.
– Познавате я, нали? – попита Джо.– Това е жената на живота ми и е невероятна!
Двамата се засмяха, прегърнаха и целунаха. Зад тях, в двора, си играеха две момиченца и едно момченце.
– Отзад са децата ни, живеем в една селска къща. Имам да ви казвам нещо много важно. Алекс, разчитам на теб!
В шкафа под мивката има кутия с пликове, раздай на всеки по един. Направи ли го?
– Да.
– За теб има ли?
– Да.
– Във всеки плик има по петдесет хиляди. Не се шегувам!
Не са много, но за добро начало стават. Не ги прахосвайте!
Бъдете разумни, нека ви бъдат полезни. Можете да си купите къща на село, като мен или да стартирате малък бизнес…
– Много е мило, но аз не ги искам! – каза Дан.
– Защо? – попита Джо.
– Щастието не е в парите, а и с нищо няма да ми помогнат!
– По принцип е така, но това е някакъв старт, все пак ги използвай за нещо полезно. Трудно се започва от нула. Ти си член на клуба и ти се полагат. Не търпя възражения!
Пожелавам успех на всички! Заключете клуба, а ключовете пуснете в
пощенската кутия с надпис “Джо”. Силно се надявам, никога вече, да не се чувствате прецакани!
Джо изчезна от екрана и всички зажужаха.
– Как ще му се отблагодарим?! – попита Ема.
– Той не иска това. – отвърна Дан. – Просто е щастлив.
Джо отвори пощенската кутия.
– Никой не си е оставил ключа, странно защо? – изненада се той.
– Сигурно са забравили! – каза Лора.
– Едва ли! Може би са ги запазили, за всеки случай или за спомен.
Качиха се в клуба. Всичко си беше на мястото, даже беше почистено.
– Ще направиш ли по едно кафе? – попита Джо.
– За теб – винаги! – усмихна се Лора.
– Съжаляваш ли за парите?
– Не. Бяха гадни, мръсни пари. Мразех ги! Дано да им помогнат, на тези хора.
– Хубаво е, когато си ги спечелиш сам и честно, но е почти невъзможно, в тези времена.
– Възможно е. Искам да те попитам нещо.
– Питай.
– Ти този клуб, заради мен ли го основа?
– Как заради теб?! Аз не те познавах и не знаех, че изобщо те има!
– Не, но си се надявал, да срещнеш, подобна на мен.
– Няма такова нещо! Всичко си е абсолютна случайност! – засмя се Джо
и едно дяволито пламъче, блесна в очите му.
© Георги Стоянов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Блу! Какви ги пишеш?! Да сваля някой редактор или направо админ?!
-
Сенд, и от мен предложение - или някой редактор или направо админ -
Сендчо? 🙂
Много си сериозен...
Хайде да си пишем стихчета...
Остави тези обяснения, че се оплиташ... 😀😀😀 -
Ще ги преброя. Естествен подбор. Добре, че са конкурсите.
-
Значи, Сенд, ако е заради грамотите... Не знам, не знам... Мисля, че brinne има повече грамоти. Вземи се превлюби тогава. 😀😀😀
-
И...
Не знам, какъв си бил преди, но сега си чудесен... -
Ново двайсе... 😀😀😀
Наденце... 😋
Няма значение, Сенд, бъди си влюбен, в която искаш...
Най - важното е, че ти ме разсмиваш и с теб е адски весело в сайта... -
Безсилен съм. Влюбих се в Patrizzia. Тя е горда и недостъпна, освен това, има най-много грамоти.
-
Обидена съм... 😀😀😀
Щом има и трета... 🤔
От утре започвам пак с тъжните стихове...
И няма да ти чета малките ти сладки стихчета... 🙂
Да ти ги чете тази, в която си влюбен...
Фръц... 😋 -
Едната се отказа, а другата няма сили да пише. Ще се отдам на пиене. И без това е Трифон Зарезан.
-
Егати кефа! Двете поетеси ще се изтрепят за мен! Ето, затова, трябва да се пише само мрачна поезия. Никакви усмивки и намигвания, защото някой може внезапно да се влюби и после, върви се оправяй. Бъдете добрички! Харесвам ви и двете, но съм влюбен в трета. : )
-
Искра, ако обичаш не споменавай повече в твоята многопрофилна обърканост...
Мечтай си да бъдеш contessa... -
И защо си прецакан, бе Джо?
Харесван си. Къде му е прецакването? -
Прецакан съм яко!
И двете харесват лилаво, и двете пишат разплакващо и тъжно, и двете се закачат с мен... Сърцето ми е разбито! -
О, не... 😀😀😀
Умирам от смях...
Моля maistora да въдвори ред...
Да каже на Искра кой, кой е, че да й спрат мъките... -
Щом не се знае кой, кой е, мога да се гъбаркам с всеки. Contessa може да е Iskra1979 и обратното. А аз може да съм mr. Bean.
-
Много яка история
-
Всички виждат намеци. Това е част от играта. Джо.
-
Принуждаваш ме да пиша любовни стихотворения!
Ще те забърша в пет без пет
и ще изпием чаша вино.
Невинно ще е уж, наглед,
но ще се любим, като в нямо кино.
Ще сме замаяни и черно бели,
не ще усетим земетръса.
Ще се целуваме безумно смели,
докато лентата се скъса. -
😀😀😀...
Не ме карай да мисля сега... -
Сендчо. Що за отношение?!
Ето, написал съм ти разказ. Романтично философски, с лек криминален отенък. Чети и мисли. -
Сендчо?
Изпрати ми едно емотиконче...
Напиши ми стихче...
Обърни ми малко внимание... 🙂 -
Управляващите да не се ослушват, ами да изплатят на всеки петдесет бона компенсация.
-
Не. Излиза, че 80％ от българите са прецакани. Така се чувстват.
-
И какво излиза, че 80% от клуба на прецаканите са хора, които са искали да прецакат някого, но са прецакали себе си
-
Няма вече сонети... 🙂
Нищо не става от мен... 😀😀😀 -
Конти и ти ли си в депресия? Къде са ти сонетите?
-
На другите отговаряш, а на мен - не... 🤔
Ревнувам... 😋 -
Дяволитите пламъчета - сладостта на щастието... Поздрави! -
Приета си в клуба на прецаканите, но в момента нямам петдесет хиляди.
-
Надрусах се с хелий.
Какво ви вълнува?
Романтиката не е само по филмите. Има си я и наяве. -
Сендчо?
Защо така изчезваш, скъпичък... 🙂 -
Аз пък ще кажа добър ден, на всички, които и днес са влюбени. Готин разказ, помня го.
-
Много готин разказ.
-
Наздраве, Сенд! 🙂
Нося ти балонче - сърчице и кутия с шоколадови бонбони... 😋
Не ме бива да коментирам проза, но нали съм тук...
Ще ти кажа само, че си един много, много интересен автор...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Ако сега не ми напишеш стихче повече няма да ти проговоря...