И тая сутрин станах, но трудно. Никога не ми се става, особено ако сънят е бил хубав. Не помня да ми се е ставало сутрин. Но не помня и да ми се е лягало вечер.

Приказката, че денят си личи по сутринта, да знаете не се отнася за времето. За друго става въпрос.

Аз още като се събудя и знам какъв ще ми е денят по онова вътрешно чувство, което имам.

Някой ден ми е криво, друг ден всичко е окей, в трета сутрин просто си знам, че ще се скарам с някой. Всеки ги знае тия неща, а си намира оправданията в черната котка, или обърнатата наобратно фланелка, в първата крачка с неправилният крак,  в счупената чаша или в  други подобни белези и суеверия.

Не, че не вярвам в тях. Напротив - твърдо си вярвам, но знам че ако не бях в подходящото настроение въобще нямаше да ги забележа.

На работа просто нямаше как да е по-зле.

Цялото това тичане, мръсотията, простотията, нещо взе да ми идва в повече.

То пък бива ли единствената ти грижа да е цената на газта, застраховката на колата - "ам чи ко ша праим сега", и единствените неща които говориш да си ги дъвчеш все едни и същи от двайсет години. 

Едно си баба знае, едно си баба бае.

Чудя се кога човек решава, че ментално е достигнал своя апогей, и всякакви останали съзнателни усилия са излишни.

Моите колеги си бяха фиксирали осми клас за таван.

От там и супер самочувствието, и леката форма на мегаломания, и средновековната ограниченост.

Аз бях по-добре. Успях да стигна до дванадесети клас.

Мръсна работа е моята, и туй то. 

Двигатели като малки кооперации, валове, лагери, конструкции големи като вавилонски кули и тем подобни. 

Където никой не я иска тая работа - там сме ние. 

Единственото ценно нещо, което човек научава в тоя занаят, е че мръсни и подсечени ръце най-добре се чистят като ги намажеш с тънко масло. Никакви пасти за миене не помагат. Хидравлично, или трансформаторно масло. Такова с по-малък вискозитет, което прониква в порите и отнася наслоената чернилка. Друго не ти трябва. 

А, да , и още нещо научаваш - затъпяването и оскотяването са неизбежни.

На обяд ядем сандвичи кой където намери. Като животните, че и ние. Нали сме джинс. После опъваме петилата за десет минути.

Отдавна съм загубил навика да ям на обяд. Един сандвич, или един кроасан на крак стигат. 

Седим на кея, гледаме лодките и яхтите на хората и въздишаме. 

Юлката ми показва скришом кенчето с бирата, и се хили. Отвръщам му с моята кола.  Марто седи и гледа замечтано напред :

-Живот си живеят тия.

По-късно Юлката щеше съвсем да се запие, да отслабне като глист, да се разведе, и да изчезне. Никой нищо не чу повече за него. Почти съм сигурен ,че е мъртъв. Такова чувство имам.

А Марто щеше да се озове в Щатите и да прави тикови палуби на тяхните лодки. Мечта му беше.

Едно време харесвах планините, а не морето, защото пътувах по него. Сега обаче като спрях да пътувам пак взех да го харесвам. 

Само че не нашето море, а онова голямото, дето като тръгнеш по него няма стигане там за където си тръгнал.

Росен, който седеше до мен и разправяше стари случки беше сол ташака на шефа ( защо е станал нарицателен тоя израз не знам.), но и той развали дослука с него и после си хвана пътя. 

А после шефа ни събира да ни вика и да ни се кара. Традиция е.

Шефа е от хората, инвестирали във връзки, обучение, и образование. Не си хаби времето тоя човек. 

Умен поглед, леко нагъл вид, който ти казва "хич не съм от добряците", но иначе си беше хубавец ненагледен. Да му се радват курволетата колкото искат. 

Ние пък бяхме тъпчовците. Грозните. Нямахме кой знае какви инвестиции. Инвестирахме предимно в бири, празни разговори и много надежди. Но имахме нещо, което шефа никога нямаше да има. 

Имахме някаква странна доброта, понякога граничеща с примиреност. И търпение.

Ние имахме много търпение.

Ще не ще всеки инвестира в нещо. Тоя път обаче с шефа беше по-различно.

Много пъти са се пробвали да пикаят отгоре ми какви ли не хора, но шефът ми беше особено настоятелен.

Аз обикновено мълча и нищо не казвам, защото никога не ми идват подходящите думи. Отпосле се сещам. Затова обикновено просто се обръщам и си тръгвам. Даже и не си търся парите. Нека си купи нещо затягащо шефа, че да спре с тая словесна диария. Даже вече не се сещам и за какво ставаше на въпрос, но тонът беше - ще бачкате за мене, че и гъза си ще скъсате, защото Аз казвам копелдаци пръдливи. Не знаете ли кой съм Аз, и какви протекции и връзки имам? И няма събота, и няма неделя за вас - всички тука. Точка. 

Явно се мислеше за Бойко Борисов. Не, че не се познаваха. И както казваше шефът - той е наше момче, дадохме му хляба в ръцете. В шестнадесети век всичко това бих го приел. В осемнадесети, преди Френската революция бих се позамислил. Но в двайсет и първи век да чуеш нещо толкова искрено си беше нещо out of the time експириънс. 

За какво въобще ни бяха тия революции, декларации за правата на човека, хуманизма и стотиците томове писана литература по въпроса?

Шефът ми въобще не беше чýвал за тях. И като казвам "шефа" не си мислете, че става въпрос само за един и същ човек. Сменил съм доста, и рядко някой от тях да е читав. Много са, чумата да ги тръшне, и всичките са си плюли в устите, защого все едни и същи простотии говорят.

Иначе казано - все в едно гърне пърдят. Тоя просто беше поредният. 

Кой номер мегаломан със самочуствието на собственик на сто свине майки, вече не помня. 

В тая наша страна много се въдят тия. Но така е -  там където има много свине има и много свинари. 

Като го погледнеш отстрани - смешно е. Но като дойде до тебе ти иде да му фраснеш един на тоя шизофреник, и то не толкова от злоба, а така - от съчуствие. 

Аз напуснах, а колегите сведоха глави и останаха - всеки себе си знае.

Знаех че трудно ще намеря  работа. Кофти времена.  Още я виждам тая  права улица пред мене, прибирайки се вечер от работа.

Всеки кокал те боли, и едва вървиш от схващането в кръста.

Махваме си със Коста -  собственика на магазинчето на ъгъла.

Той вечно е навън и вечно пуши. Скучно му е.

Разменям по някой лаф със съседите - как е, добре ли е?

Добре е, викам.

Колко е добре само аз си знам.

И слънцето бавно залязва в края на улицата.

Улицата, физическата болка, и въпреки всичко - щастието в края на деня бяха се слели и станали едно за мен след толкова години.

Жена ми пак щеше да получи нервна криза. Поредната. 

-Значи пак нямаме пари? А децата? А сметките?

Укора в погледа, мъката

И въпреки всичко ми беше леко, уверен, че светът не работи така както си мислеха тия хора. Нямаше начин.

Човек е човек тогава когато живее на ръба. Прасетата - те винаги са сити,  нахранени и доволни. Само и единствено прасетата.

И сигурно нищо не ги боли.

Жега е и се събуждам. Снощи валя. Някой кашля навън, вероятно подпрян на балкона и гледащ в нощта. Далечна аларма на кола се включва с мелодията на цирков анонс, а после спира и отново всичко е тихо. Свещената тишина на нощта се прекъсва само от тихото крякане на гларусите, и от спорадичната кашлица на мъжа. Един котарак ходи по покрива и нещо мърка.

Явно и на него не му се спи.

Поради липса на някакви мисли точно в тоя момент аз ставам нощта и ми е хубаво. Нощта е като подарък.

Въпреки всичко - хубав ден беше, и имаше от всичко в него. 

Някой път не искам да заспивам понеже ме е страх, че после няма да се намеря. Но не и сега.

Обръщам се, намествам си кокалите, и потъвам отново в съня с чувството на щастие и сигурност.

На сутринта, тогава ще му мисля. А сега аз съм нощта и пак заспивам.

Колкото и да не ми се вярва, всички сме родени от вечността, нали?

Там ми е вярата.