Когато Дивият Запад беше на Изток

Наближаването на Коледа винаги ми навява спомени за... клане на прасета. Някога татко гледаше прасета и винаги организираше сложния ритуал на тяхното умъртвяване точно в дните преди Коледа, за да има прясно свинско месо на празничната трапеза. Бяха славни дни! Времена, в които Дивият Запад беше на Изток. Сещам се за една истинска уестърн история от онези времена... Това е историята на Бодо Илгнер! Така се наричаше прасето на татко. Беше кръстено на западногерманския футболен вратар - Бодо Илгнер. Бодо беше 200 килограма прасе. Истински тевтонски внушителен колос, с рунтаво гъсти руси вежди. Но Бодо беше една нежна свинска душа в груба обвивка. Той кротко си грухтеше, докато се разхождаше в двора, гледайки изпод русите си вежди с влажен поглед на текезесарско теле. Който и да се доближеше до него, той веднага лягаше в краката му с умоляващ поглед да получи нежна ласка по челото. Докато получаваше погалване, Бодо тихичко скимтеше от блажено удоволствие и очите му бяха преизпълнени с дълбока благодарност и признание за човешкото разбиране. Душица! Как да я убиеш?! Как да забиеш нож в гърба на приятел?! Татко очакваше със свито сърце Коледа. А времето безмилостно отброяваше последните часове живот на Бодо. Затова татко реши да не използва нож. Реши, че ще бъде по-хуманно Бодо да бъде застрелян. Така смъртта му щеше да бъде мигновена. Имаше броени дни до Коледа - татко рече и отсече: "ЩЕ ЗАСТРЕЛЯМ ПРАСЕТО!" Гласът му прозвуча твърдо непоколебимо като в уестърн с Клинт Истуд. Всички бяхме заразени от твърдата решимост на татко и приехме неговата иновативна идея. В уречения ден дойде стрелец...
... Той се доближи до Бодо, изправен лице в лице с него, и стреля. Бум! Последва миг космическа тишина, в който се чуваше само как всички присъстващи преглъщат стаеното напрежение. Но Бодо не падаше - стоеше прав. Стрелецът погледна към татко с очи, разширени от мистичен ужас, в които беше изписано с едър шрифт "ЕГАТИ ПРАСЕТО БЕЗСМЪРТНО!" Той отстъпи назад,  разколебан от чутовната морално-волева сила на животното. Не смееше и да произведе нов изстрел, защото Бодо вече напълно оправдаваше германското си име - гледаше като старши надзирател в немски концентрационен лагер. Свиреп, готов да минава през трупове! Но изстреляният куршум най-накрая задейства смъртоносния си ефект върху Бодо и когато всички очаквахме Деня на страшния съд, краката му се подгънаха и той се свлече с глухо тупване на земята. Легна по същия начин, по който лягаше, когато очакваше да получи ласка по челото си. Татко се разплака, защото Бодо го гледаше право в очите. Но го гледаше не с укор, а с мило очакване да бъде погален за последно по челцето. Татко плачеше и го галеше, докато Бодо издъхваше. Още чувам гласа му, треперещ от плач: "Боде, Боде, боли ли го момчето?!"...
... Очакванията на татко не се сбъднаха - смъртта на Бодо не беше по-лека. Но пък беше героична и поетична. Красива като в уестърн!
... Това се случи толкова отдавна. Преди много години - когато Дивият Запад беше на Изток.