Когато добро и зло се слеят

   Преди двайсет години ми се случи нещо удивително! Беше свежа лятна вечер, а аз се прибирах от работа. Тъкмо бях наближил блока, в който живеех по това време, когато вниманието ми бе привлечено от суматохата на детската площадка отсреща.

  - Помощ! Помощ! – крещеше една жена, около която се бяха скупчили няколко деца.

  Следващото, което си спомням, е, че се бях озовал до децата и се взирах в жената, която продължаваше да пищи:

  - Помощ! Спасете го! Мисля, че си е глътнало езика!

  Едва тогава разбрах причината за суматохата. Едно малко момченце лежеше на земята и се гърчеше като ранена змия. Но шокът за мен настъпи, когато разпознах момчето. Това беше комшийчето Мартинчо.

  - Момчето ми! Марти! – чух зад гърба си да проплаква майка му.

  Но тогава внезапно осъзнах, че нямаше време за губене. Бях чел за прилагането на първа помощ при подобни случаи в едно списание, но никога и не бях помислял, че ще ми се наложи точно аз да давам такава.

  - Дръж се, момче! – казах аз, след което коленичих на земята и притиснах момчето така, че да лежи по гръб.

  След това, макар и цял да треперех, успях да повдигна брадичката на детето нагоре и я задържах така. След няколко секунди, слава Богу, момчето успя да си поеме дъх и светкавично се отдръпна от мен, отблъсквайки ръцете ми. Гледаше ме с някаква уплаха в очите. Очевидно не разбираше как се беше озовало на земята и защо го бях притиснал към нея, повдигайки брадичката му нагоре.

  Следващите събития, които си спомням, са доста хаотични. Някои моменти ми се губят заради шока. Като че ли се бях уплашил, слава Богу, едва след като бях помогнал на детето.

 Спомням си, че видях как майката прегръщаше и целуваше уплашеното и объркано дете. Жената, която беше викала за помощ, стоеше до мен и плачеше едновременно от умиление и уплаха.

  - Благодаря ти! Благодаря ти! – спомням си как изведнъж ми говореше майката и ме прегръщаше.

                                                                       ***

  Както отбелязах по-горе, останалите събития ми се губят. Спомням си само откъслечни неща. Не съм напълно сигурен как точно се чувстваха останалите свидетели на героичното ми дело, но аз се чувствах напълно щастлив. Никога преди не ми се беше случвало нещо толкова прекрасно и важно в живота. Какво по-благородно и възвишено нещо може да направи човек? Та аз бях спасил живота на малко детенце! А даже не бях лекар.

                                                                       ***

  Но преди няколко дни ми се случи нещо далеч по-удивително! Отново беше прохладна лятна вечер и аз, за кой ли път, споделях на жена си спомените за онази героична вечер, които ме връхлитаха редовно и изпълваха живота ми със смисъл.

  - Да, скъпи – отвърна с неприкрита гордост жена ми. – Слушала съм тази история милион пъти! Въпреки това, че леко взе да ми омръзва, трябва да ти призная, че до голяма степен именно това героично дело изигра важна роля в решението ми да се омъжа за теб. Както и да е - продължи тя. – Нека да погледаме малко телевизия, че новините ще свършат скоро, а след това ми започва сериала.

  Съпругата ми пусна телевизора. Тогава новинарката изрече думите, които преобърнаха живота ми напълно:

  - Полицията успя да залови прословутия сериен убиец, носещ прозвището Убиеца с отвертката, след години неуспешно преследване.

  - Супер! - възкликнах аз. – Най-после това отвратително чудовище ще си получи заслуженото. Настръхвам при мисълта колко невинни семейства е почернил този демон! – добавих непоколебимо, а сетне се вслушах отново в думите на новинарката.

  - В скривалището на Убиеца с отвертката са намерени вещи на някои от жертвите, както и кичури коса, които престъпникът съхранявал в буркани, пълни с кръв.

  - Чудовище! – почти извиках аз. – Кой създаде този урод! Кой допусна този демон да живее? Кой му даде живот? Трябва да бъде разстрелян заедно с това дяволско изчадие! – вече силно крещях аз, вбесен заради сълзите в очите на състрадателната ми жена.

  - Самоличността на Убиеца с отвертката, оставил десетки трупове из цялата страна, вече може да бъде оповестена – продължаваше да говори новинарката. – Убиецът се казва Мартин Иванов и е от български произход – довърши тя, а след това на екрана се появи снимка на престъпника.

  - Мартинчо… - едва чуто процедих аз, тъй като щях да си глътна езика от смайване. – Не, не може да е той – добавих, почти засрамвайки се от себе си.

  - Но това наистина е той! - допълни жена ми. – Веднъж, когато ходих на гости на Валя и Мимо, те ми показаха снимки на Мартинчо и твърдяха, че живее във Варна! Сигурна съм, че е той!

                                                                            ***

  Впоследствие наистина се оказа той. Сега пиша тези редове, взирам се през прозореца в мрака и се чудя на съдбата… Как е възможно такова добро и такова зло да се слеят?