Когато един кошмар стане действителност
      
       “Обичам свободата. Искам свободата. Живея за свободата. Пълна, неограничена от хора, събития и емоции.” Това си мислеше едно 18- годишно момиче на име Елена. Бе решила да приключи всички връзки в миналото си, които я ограничаваха. Малко по малко тя оставяше зад гърба си това ограничаващо я минало. Чувстваше се все по- лека и щастлива. Времето й минаваше по барове, заведения; танцуваше, флиртуваше, изживяваше младостта си максимално.
       Една вечер бе отишла в някакъв нов клуб в друг град. Беше с голяма компания, повечето от които момичета и няколко момчета. Още беше рано и нямаше много хора (или пък нарочно нямаше). Тя танцуваше сама на дансинга, около който на различни маси седяха мъже. Бяха дебели, мазни и гледаха ехидно. Оглеждаха всяко едно от момичетата. Но Елена не се притесняваше. Приемаше го като нещо нормално- все пак бе млада, красива и жизнена- да, бе нормално, допустимо.
       Докато танцуваше, огледа обстановката. В бара бяха нейната компания и тези няколко мъже. Вътре интериорът бе сравнително добър. Тогава съзря един мъж да чете вестник на едно от сепаретата. Но точно над него се показаха очите му- хищни, нагли и страшни. Елена усети някакво лошо чувство. Въпреки наивната си и глупава на моменти глава, имаше развита интуиция. Почувства се неловко и отиде при компанията си. Опита се да им каже, че нещо не е по реда си; че прекалено много неща й се струват странни. Никой не й обърна внимание. Единствено й отговориха, че по принцип е много емоционална и има голямо въображение.
       В следващия момент тя бе до една стена с момичета- говореха си и се смееха. Видяха как двама от мъжете се приближават към тях. Колкото повече се приближаваха, толкова повече ставаха. Едното момиче усети нещо и се отдръпна. Понечиха и останалите да го сторят, но … бяха обградени от няколко от тях. Не можеха да се измъкнат. Разбираха какво се случва; разбираха, че нямат изход; разбираха колко са отчаяни и безпомощни. Бяха обречени.
       Незнайно как Елена се освободи от тази схватка. Но си спомни, че най- добрата й приятелка е някъде там. Вярно, че беше с приятеля си, но усети отново злото около себе си. Погледна в далечината и видя как друг дебел и гнусен тип отива към нея. Приятелят й се опитваше да го отблъсне, но онзи бе прекалено голям и силен. На Елена й идеше да закрещи. Искаше да помогне, но не знаеше как и с какво. Виждаше как се получава една ожесточена битка между момчето и гнусния тип. Тръгна да бяга, бяга …. И все едно се въртеше в кръг …. И не успяваше да стигне до никъде. Отчаянието я обладаваше; усещаше, че времето минава и животът на всички се променя всяка секунда.
       Накрая стигна … видя една покрита шатра. Посрещна я приятелят на момичето. Цялото бе в бинтове, а лицето му … челюстта - счупена, цялата гипсирана. Не можеше да й каже каквото и да е- само й посочи къде е приятелката им. Елена започна да плаче, влезе вътре и … едва не припадна. Видя я цялата в … кръв, дълбоки рани, дори част от месото й, счупени кости. “НЕЕЕ! Господи, НЕЕЕ! Какво се случи? С какво го заслужи, мила??? НЕЕЕЕ!’’ Елена викаше, раздираше се, не можеше да повярва, не знаеше дали приятелката й е жива или мъртва, но бе сигурна, че ако бе на нейно място щеше да се самоубие. “Как? Как бе възможно? Нали им казах, че има нещо странно, защо не ме чуха? Ооо, приятелко … НЕЕЕ! Колко съм наивна, глупава … Това ли ми било свободата, която търсех? Без ограничения, без обяснения, без човещина. Сбъдна се най- големият кошмар на всяко момиче. Ах, ах – как е възможно да съм била толкова сляпа. Тревожех се за “проблеми” с гадже, училище, с егоизма си, с чуждите пороци и лицемерие, а забравих как всеки един миг може да е последния… да ме няма, колко малко съм преживяла, видяла и дала. Неее – сбъдна се най- големият ми кошмар! Това е ад – аз съм в ада. Как да й помогна? КАК? Нямам сили, искам да умра! Живот – Боже, как бях забравила, че животът има и друга страна; че може да бъде наказание. Какво да направя? …
      
       * * *
      
       Когато кошмарът стане действителност, не ти остава нищо друго освен да го приемеш, да се бориш да оцелееш и ако можеш, да помогнеш някому. Ако оцелееш, да намериш сили в себе си да продължиш, да помниш урока си и да не забравяш, че всяка една глътка въздух може да ти е последната … или първата към по – различен живот … но по- добър или по- лош?!