Тази неделя не беше като всички останали зимни дни, а много по- студена.По  улиците нямаше много хора , а тези ,които вървяха по нея, бързаха да се приберат в домовете си, защото студът ги сковаваше.Там  на люлката, в двора на  една детска градина седеше Вени.Тя сякаш не чувстваше този студ, който обладаваше хората и ги караше да забързват все повече , за да се приберат на топло, нейната душа бе обладана от тъга, а сърцето и бе сковано от болка.В главата и звучаха думите, които преди малко момчето, което тя до болка обичаше беше изрекло : “- Ъъм..амии...виж,Вени, ние с теб просто не си подхождаме..какво да се лъжем, много си точна, ама не си за мене, за приятели сме идеални ама..съжалявам, че така си се заблудила, и че съм ти дал напразни надежди, не исках да се получава така...”.Тези думи се бяха забили в сърцето и като отровни стрели и я караха да плаче,а в ума и се въртеше едниственият въпрос “Защо на мен ?”, тя гневно чупеше една пръчка, която бе намерила в снега, сълзите се стичаха по бузите и , ръцете и бяха почервеняли от студа, който тя сякаш не усещаше, защото имаше друга болка , която бе много по-ужасна от тази., която леденият вятър и  причиняваше- болката от разбитата мечта...

 Всичко започна с началото на учебната година. Лятото се беше изнизало така бързо, а беше толкова хубаво, че на Вени не и се искаше да свършва, но от вълшебните три месеца остана  само спомен, а тя с нови сили започна тъй досадното училище.Макар и да беше осми клас, и да знаеше, че ще е сред нови съученици и нови учители, нещо в нея бе пречупено, нещо, което и пречеше да се вълнува от новите запознанства, нещо , което я караше да тъгува по изминалото лято, някакво чувство, което я обземаше, докато седеше на влажния, морски пясък през есента.В новото училише се запозна с много хора, но от първия миг разбра, че може да има вяра само на едно момиче- Лили.Само тя отвсички тези, с които се бе запознала Вени, не се гримираше, за да я забележат онези от горните класове, не наддаваше радостен, боен вик при вида на някоя позната в коридора, и не слагаше всички момичета под общия знаменател “мацка” или “муци”.От самото начало с Вени си паснаха като две съседни парчета от пъзел, ходеха заедно навсякъде в училище, имаха си собствени знаци и мимики, които само те разбираха, както и теории , които може би само те споделяха, понякога ходеха на плажа , но това бяха единствените мигове на мълчание между тях, защото всяка се вглъбяваше в спомените за изминалото лято...И така, вече беше края на октомври, всичко вървеше нормално без изгледи за каквито и да е конфликти...

  4...3...2..1..Ето го тъй очаквания звънец , които винаги обявяваше голямото междучасие, Вени и Лили тръгнаха с бързи стъпки надолу към изхода на училището, за да отидат на обичайното си място – в задния двор, на мръсните стълби, на които освен вечерните наркомани, други хора не сядаха.Макар и с треперещи ръце, Лили извади  от джоба си една цигара и запалка, запали тютюненото изделие, всмука дима, задържа го в дробовете си сякаш, за да му се нарадва и го издиша, но един единствен поглед на приятелката и бе достатъчен, за да намали тази радост или поне  я накара да я прикрие малко.Изведнъж вниманието и на двете се привлече от гласовете, които чуха, това бяха приближаващи гласове и то на момчета:

-Аре ве, тъп! По –бързо, че глей к`ъф бахър е!!И ся имаме пак при оная злоба час..

-Чей ве, грозен!Тука да не съм ти кон, че ше ме юркаш като трудовашка количка!...

Да, това бяха две момчета, които се държаха и говореха като  всички “известни” в училището, но зад тях вървешее още едно, пак от тяхната копмания, но неговия начин на изказване беше далеч по – нормален от техния и сякаш той не искаше да изпъква толкова много.Незнайно защо Вени се вгледа в него и сякаш видя някой познат, сякаш очите и останах в това момче,той се обърна  и като видя как прежадняло го зяпаше тя, се спря и я  погледна с доста глупаво изражение на лицето, но нея не я интересуваше, тя  трябваше да опознае това момче!Останалата част от учебния ден тя прекара в размишления, кой беше този симпатичен непознат , и защо го гледаше като хипнотизирана?

Последният звънец би и това беше края на учебната седмица, идваха двата почивни дни, на които всеки можеше да се наслаждава както иска.Вени не спираше да говори за хипнотизиращото момче,а на Лили и бе писнало да слуша три часа едно и също и вече само кимаше безразлично и разбиращо с глава.Докато вървяха по коридора на първия етаж изведнъж Ллили се спря и каза:

-Чакай!Виж!Ето го този, за който ми опяваш днеска цял ден , и ония двамата са с него...ауу и още трима има...

Вени се спря и се вслуша в разговора им, който водеха на достатъчно висок глас:

-Аре Мите и утре на дискотека сме, нали?Ще вземем и някои от отраканите зайки.

-Добре, в девет сме пред диското да ви чакаме.

-О.К., пичове, до утре вечерта.

 И така Вени вече не беше в невидение за своя хипнотизатор, той се казваше Димитър и утре щеше да ходи на дискотека.Всичко беше ясно, но на Лили това не и харесваше, защото двте по принцип бяха върли врагове на дискотеките и оргийте- за тях това  не бе начин на забавление , а стаден живот.Но във всяко приятелство се правят компромиси, и така те двете шяха да отидат на тази дискотека..

Е, съботата дойде, Вени не се притесняваше, просто се чудеше защо е толкова увлечена от това момче.И така двете бяха в дискотеката  в девет без петнадесет.Вътре всички се забавляваха,  и те решиха ,че няма  да е зле да се поразкършат малко.Вени тъкмо бе забравила защо е тук и танцуваше на някаква песен , когато изведнъж усети нещо хладно на гърба си обърна се и погледът и срещна този на Димитър. Той я гледаше виновно и тръгна да се извинява:

-Ауу...извинявай!Леле какъв съм заплес, едно хубаво момиче видях и вместо да те черпя нещо ти го излях отгоре..ПФФФ...

На Вени не и пукаше изобщо, че беше заляна и лепкава, важното беше, че има основателен повод да се запознае с Димитър.

-ААА...ами аз съм Венета..В-В-Вени.

-Ей супер, аз съм Димитър, ама всички ми викат Митко.Много ми е приятно!Я ела да седнем, че тука на дансинга много шум се вдига!

Запътиха се към едно канапе, където седяха приятелите на Димитър и онези “отракани зайики”. Дам...едни се натискаха, други  бяха още в ранен стадий на зарибявка, но на тези детайли Вени не обърна ни най-малко внимание, тя погледна очакващо към Митко, а той сякаш се чудеше защо седи с нея тук:

-Ам...тииии къде учиш?

-В Езиковата гимназия...- отвърна тя, но сякаш и се искаше да прибави още нещо, дори не едно, а много неща, сякаш искаше да почне да му споделя до безкрай, но се осъзна къде са и какво правят, така че просто го погледна още по- очакващо.

-Ейййй Езиковата..и аз съм там, ама нещо не съм те виждал, да не си от зайците?

-Да, заек съм, а ти ?

-Амии аз съм десети клас и тази година нещо не ме влекат зайките, ама се заплеснах да те гледам как танцуваш...ииии... те олях  без да искам.- той се усмихна някак шеговито.

-Всъщност, аз се бях унесла в танца ии... не разбрах много какво стана, но няма нищо.- очите и заблестяха, нямаше съмнение, тя трябваше да види това момче отново, не знаеше защо и как , но трябваше..И в този момент..

-Ей, тук е много шумно,искаш ли да се видим някой път?

-О, да!Разбира се!Само кажи кога...

-Ами  понеделник е гаден ден...седмицата започва тогава, ако искаш вторник?

-Еми добре, вторник е чудесно!Ама къде?

-На люлките до даскало след седмия час.

-Съгласна!- тя се усмихна много щасливо и тъкмо тръгна да му казва нещо, когато усети нечия ръка да дърпа нейната.

-Хайдеееее де....заболяха ме краката да танцувам, айде да си ходим, че майка ми почна да звъни вече..- това беше Ллили, която изглеждаше и леко притеснена и ядосана и от всичко по малко.

-Да тръгваме,..- Вени се обърна леко смутена към Митко и успя да му каже само едно бързо “чао”, защото Лили я дърпаше устремено към изхода на дискотеката.

...Вече беше понеделник, новата седмица бе започнала, по лицата на повечето ученици имаше вече уморени и отегчени физиономии.Но първият ден от седмицата мина неустено, и така дойде вторник..Вени  бе съвсем спокойна и след часовете, към 1 на обяд се раздели с Лили и отиде на люлките, където вече седеше и се люлееше унесено Митко:

-Ей...аре бе къде се губиш, помислих че няма да дойдеш.

-Ами, заприказвах се с една прятелка ии..малко закъснях...съжалявам. – Вени изведнъж бе почнала да трепери от вълнение, но после се осъзна, че все пак седи просто пред едно момче и се освести малко.

И така... те започнаха да си говорят за училището, после и за други неща около него, докато накрая не стигнаха до съвсем лични въпроси, които споделяха и обсъждаха.Неусетно как времето отлетя и бе станало осем вечерта, изведнъж Вени се стъписа и както говореше разпалено нещо , стана и тръгна да си ходи:

-Почакай!Какво стана?Да не те убидих нещо?

-Не, не..прекалено ми е хубаво с теб, но стана много късно няма кога да уча, а утре имам контролно по математика.- и изведнъж лицето и придоби притеснен и сериозен вид.

-О-о-о..ами много жалко, но щом се налага, тръгвай.

През целия път към тях Венета  все повече се убеждавше , че това момче наистина я влечеше и искаше да се виждат, да си говорят.

  Това беначалото на нейното разочерование.В началото всичко вървешв чудесно, те се уговаряха в училище, често излизаха след часовете, прекарваха времето в смях и разговори , те си имаха доверие и между тях се зароди едно истинско приятелство.Но Вени бе направила една грешка, която се оказа пагубна за всички нейни чувства- тя изцяло им се бе отдала, бе се заблудила, че след като Дмитър споделяше с нея, той я имаше за нещо повече от приятелка.И тя свикна с тази мисъл, беше станала  приятно расеяна, вече не ставаше сутрин с онова пагубно чувство за скучен ден , а имаше нещо което я караше да се гримира, да седи пред огледалото, да влага много повече грижа за  всяка част от тялото и, нещо , което придаваше смисъл не само на ранното ставане, но и на живота и, това  чувство я караше да блести  и сияе от щастие, да не обръща вниамние на дребните проблеми, да пее и да се смее... тя определено беше влюбена.

 За Лили не беше тайна, че приятелката и е влюбена, тя я познаваше прекалено добре и  усещаше накъде вървят нещата, но Вени бе прекалено щаслива, за да я слуша, тя само очакваше да види своя възлюбен, стигаше и само да го глед как се усмихва, как говори, всички негови движения – тя ги попиваше. Но не се свършваше до тук, тя бе готова да отиде за него и в огъня, имаше много повече от обикновена симпатия- имаше обич, която в началото не бе сигурна че изпитва, а после беше толкова удебена в нея, че я бе страх да я сподели от страх да не остане наранена.И така тя живя в заблуда и мечти няколко месеца, докато един ден:

-Спри! Просто спри!Ясно е, че си влюбена, то се вижда от километри, трябва да сме или глухи, или тъпи, или слепи за да не го видим и разберем!Но няма смисъл само да го съзерцаваш и въздишаш, ако искаш нещата да имат някакъв, какъвто и да е ход, трябва да му признаеш това, което чувстваш!- това бе Лили, която явно бе почнала да се безпокои за приятелката си, която не бе същата само и единствено заради едно момче.

Венета спря да се смее на нещо, на което и тя не знаеше защо се смее, погледна обидено и тръгна към тях без да каже нито дума, през целия път  мислеше единствно върху думите на  Лили, и колкото и да не и се искаше да го признае, тя беше права, тези чувства не можеха да бъдат крити вечно , тя трябваше да се изправи срещу действотелността.Цял следобед  Вени седя над учебниците, но единственото, което бе обзело мислите и беше как да му каже какво чувства, та тя дори не можеше да го опише, а се искаше толкова малко, просто да му каже две думи :”обичам те”.Но тези чувства не бяха като на шега , не бяха и нови, те бяха като част от нея, като нещо, което ако бъде отхвърлено, щеше да бъде причинена много болка.Цяла нощ я мъчеха какви ли не въпроси без отговори, или изведнъж изникващи отговори на въпроси, които тя не помнеше.И така тя се реши, че на другия ден щеше да каже на Митко за чувствата си независимо от реакцията му.

 Естествено целия ден тя бе замислена и като хипнотизирана, както след първия път когато го бе видяла на онези мръсни стълби.Беше необичайно студен ден и след даскало всички се омотаваха като мумии в шалове, шапки и какви ли не други аксесоари, но Вени дори беше забравила, че има такива неща в раницата, тя нямаше търпение да види Димитър.Запъти се към изхода на училището , а там я чакаше той, колкото и притеснено да и беше, очите и бляснаха при вида му.

-Охоо..много притеснена ми изглеждаш , да не се е случило нещо?

-Не..просто амии аз....аз... днес ми беше напрегнат ден в даскало..- излъга без да се замисли тя.

-Е, хайде то свърши вече.Искаш ли да ходим на детската градина зад онзи блок там, или ти е прекалено студено и искаш да сме в някое кафене?

Студ ли? Нее..когато бе до него за нея не съществуваше студ, имаше само топлина и обич, които извираха от душата и.

-Ами хайде в градината!

По пътя към градината Митко и разправяше нещо за днешния му ден в даскало, но тя не го слушаше, а се мъчеше да си нареди мислите и да събере изреченията и думите.Като прескочиха оградата сякаш тя се събуди от някакъв сън, потрепери леко и се обърна доста сериозно към него:

-Ето на онази люлка да седнем.

След като се настаниха, Митко я гледаше около минута без да свали поглед от нея, за да провери дали ще се усети, но тя пак бе вглъбена в мислите си:

-Сигурна ли си, че ти е добре?Нещо трвожи ли те?Кажи ми, ще те разбера

-Всъщност...аммм как да кажа...- изведнъж се почувства като дете от паралелка за бавноразвиващи се, думите  не и достигаха.-Ох..аз..ОБИЧАМ ТЕ!Това е!Просто, откакто се запознахме, придаде смисъл на живота ми, накра ме да осъзная , че съм жива, накара онова щасливо момиче, което криех дълбоко в себе си , да излезе наяве!- това беше...това бяха точните думи “обичам те”, тя ги бе крила толкова дълго у себе си, че не искаше да се разделя с тях , искаше  всичко да продължи да е сън и мечта, но не.Извенъж осъзна къде е , какво става, осъзна, че е зима и животът не е толкова розов, колкото и изглеждаше до преди 2 дни.Последваха няколко секунди мълчание, които и се сториха като вечност, а Димитър явно не очакваше точно тези думи, да чуе точно от нея.Той не знаеше какво да каже, гледаше я със жален поглед, което явно не вещаеше хубави думи от негова страна:

- Ъъм..амии...виж,Вени, ние с теб просто не си подхождаме..какво да се лъжем, много си точна, ама не си за мене, за приятели сме идеални ама..съжалявам, че така си се заблудила, и че съм ти дал напразни надежди, не исках да се получава така...- той сякаш бързаше да си тръгна и без дори да продума стана и тръгна  с бързи крачки към оградата.

Вени седеше като ограбена, сякаш някой и беше взел нещо толкова ценно, да, бяха и взели радостта от любовта, беше живяла месеци в заблуда.Да... беше заблудена ,но истински щаслива.. И защо на нея? Та тя нищо не бе сторила. Какво, това някакъв урок от съдбата ли беше?Подигравка ли?Но сега тя единствно чуваше последните думи, които Димитър и бе казал и вятъра, студеният, зимен вятър, който носеше тъгата и самотата ....