Тази неделя не беше като всички останали зимни дни, а много по- студена.По улиците нямаше много хора , а тези ,които вървяха по нея, бързаха да се приберат в домовете си, защото студът ги сковаваше.Там на люлката, в двора на една детска градина седеше Вени.Тя сякаш не чувстваше този студ, който обладаваше хората и ги караше да забързват все повече , за да се приберат на топло, нейната душа бе обладана от тъга, а сърцето и бе сковано от болка.В главата и звучаха думите, които преди малко момчето, което тя до болка обичаше беше изрекло : “- Ъъм..амии...виж,Вени, ние с теб просто не си подхождаме..какво да се лъжем, много си точна, ама не си за мене, за приятели сме идеални ама..съжалявам, че така си се заблудила, и че съм ти дал напразни надежди, не исках да се получава така...”.Тези думи се бяха забили в сърцето и като отровни стрели и я караха да плаче,а в ума и се въртеше едниственият въпрос “Защо на мен ?”, тя гневно чупеше една пръчка, която бе намерила в снега, сълзите се стичаха п ...