Пред теб се разкриват два пътя, за да стигнеш до пейзажът на живота си. Онзи претъпканият път, по който хората се надпреварват един с друг. Надпреварват се и с времето. Опитват се да го надхитрят. Там всеки гледа другия. Със завистлив поглед следи движенията му. Иска той да е напред, другият да е назад. По-бързите и находчиви с чувство на неудовлетвореност изпреварват по-бавните. Там всичко е едно състезание. Една луда напредвара, на която никога не се вижда краят. Сезоните се сменят. Годините отминават. Никой не забелязва. Всеки бърза, бърза неизвестно за къде... Никой не забелязва дърветата наоколо. Никой не усеща твърдостта на земята под краката си. До никого не достигат тихите въздишки на влюбения, тръгнал по този път сам. Никой не чувства мировата скръб на поетите. Никой не чува шумоленето на листата, които сякаш умоляват с тихия си гласец да бъдат чути. Никой не може и да пее. Да пееш означава да бъдеш свободен, а свободата е лудост за онези, които вървят по този сив бетонен път. ...