Вчера си говорехме с Радина, моята приятелка, за Коледа и тя ми призна, че не го харесва много този празник. Но не пожела да ми каже защо.

След като дълго я разпитвах и опитвах да я убедя, тя най-после се съгласи да ми обясни.

Историята наистина е доста неприятна, но някак много ми се прииска да я разкажа. Естествено, първо помолих Радина за позволение. Тя доста трудно се нави и то само при условие изрично да подчертая, че тя не вярва онова, което е видяла онази коледна нощ преди 13 години да е истина, а е напълно убедена, че е сънувала.

Дори при това положение, пак си е гадна случка. Ще опитам да предам думите й, колкото се може по-близо до начина, по който тя ми разказа историята първия път, а ако не съм сигурен за нещо, ще я попитам.

Ами добре, щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа. Но ми обещай, че после няма да ме плашиш.*

Като бях на осем или девет годинки… Чакай да сметна. Да, на осем съм била. Та тогава, в деня преди Бъдни вечер, бяхме с брат ми и дядо ми (не този, когото познаваш, а другия – дядо Мишо, на майка ми бащата) в кухнята. През зимата там стоим най-често, понеже е най-топлата стая вкъщи.

Дядо ми режеше нещо, аз си рисувах, а брат ми, тогава горе-долу колкото Вики** голям, ни досаждаше да му четем от една детска коледна книжка. Леля ни му я беше подарила и той се влюби в приказката за еленчето Рудолф. Сигурно всички в семейството му я бяхме чели поне по пет пъти, а той всеки път искаше да гледа картинките и често посочваше някоя дума: „Какво пише тук, како Ади?” Ади, това бях аз. Докато тръгна в първи клас все така ми викаше, а вече отдавна се беше научил да казва „р”.

Тази вечер обаче, беше решил, че точно дядо Мишо трябва да му чете. Скачаше и се тръшкаше, а дядо ми го заплашваше, че ще се обади на баща ни – те двамата с майка ми бяха заминали у едни приятели и щяха да се приберат чак на другия ден.

- Бобо, ако не спреш да викаш – заканваше се той, - ще ти хвърля книжката в огъня.

После обаче спря със заканите, понеже на брат ми му се стори интересна идеята и няколко пъти за малко да пъхне книжката в нагорещената фурна. Дядо ми приготвяше празничния обяд за утре.

По едно време, усетил, че всички го игнорираме, Бобо грабна листа, на който рисувах и го смачка.

- Любомире, ще ти счупя главата – викнах аз и скочих след него.

- Спрете и двамата – викна дядо ми, пресегна се и хвана брат ми за ръкава. – Бобо, я седни тук да ти разкажа една приказка.

- Не искам. Искам Удо.

Удо, разбира се, беше Рудолф, но на всички ни се струваше доста смешно името, което брат ми му беше дал, затова дори като четяхме книжката, го наричахме Удо.

- Точно за Удо е приказката. Тя е от друга книжка.

- Не, искам тази. Искам Удо!

- Добре, като свърша с това – той каза с какво, но вече не помня какво правеше, - ще ти прочета книжката.

- Не, п’очети я сега. За Удо.

- Ти, Бобо, знаеш ли от къде идва Удо?

- Да, Удо е от Севе’ния поис. Там живее с Дядо Коледа.

- Не, Удо е бил дете, точно като теб непослушно, и е живял в къщата отсреща.

След като каза това дядо ми замълча и продължи работата си, а брат ми, заинтригуван от историята, се приближи до прозореца и погледна към къщата срещу нашата. Съседите я бяха украсили доста скромно – само на единия прозорец примигваха лампички, за разлика от нашата къща, която беше като коледна картичка.

След като погледа малко, Бобо се обърна към дядо ми.

- Удо наистина ли е бил дете?

- Да – каза дядо ми сериозно.

- И е живял отс’еща?

- Да, но е бил много пакостлив и нещо лошо му се е случило.

- Какво?

- Седни и ще ти разкажа.

Когато бях малка, дядо Мишо често ми разказваше приказки, които сам си измисляше. После обаче спря и от около две години не го бях слушала. Сега много се зарадвах, че пак ще разказва и спрях да рисувам новозапочнатата си картинка, за да го чуя.

Сега съжалявам, че чух историята. Не че това щеше да предотврати случилото се през нощта, но със сигурност нямаше да ми се присъни такъв отвратителен сън.

- Удо – започна дядо ми – бил най-обикновено момче, но толкова пакостлив, че родителите му искали той да се махне. Една нощ той наистина изчезнал, а те вдигнали голяма веселба, за да го отпразнуват. Скоро след това взели да гледат друго дете, което било много по-послушно от Удо и той не липсвал на никого. Никой не си направил труда да го търси. И знаеш ли къде бил Удо?

- Къде – попита брат ми, който гледаше с широко отворено очи. Дядо ми много добре знаеше, че от всичко на света Бобо се страхува най-много да не бъде отвлечен.

- При Дядо Коледа – каза дядо Мишо, навеждайки се напред.

- Защо? – попита Бобо.

- Дядо Коледа има списък, в който пише кои деца са били добри и кои лоши. На добрите дава подаръчета, а на лошите по едно ако под възглавницата. Само че най-добрите и най-лошите деца взима при себе си на Северния полюс. На добрите разрешава да си играят с всички играчки там, да летят с вълшебната шейна и да вземат каквито подаръци пожелаят. След това ги връща на родителите им и на следващата година идва първо при тях.

За лошите деца обаче, прекарването на северния плюс не е нито толкова приятно, нито толкова кратко. Тях Дядо Коледа превръща в елени за седем години и ги кара да му теглят шейната. Едно от тези най-непослушни деца бил и Удо.

Удо обаче си останал непослушен дори като елен. Биел се с другите, не искал да дърпа шейната, а веднъж дори се опитал да избяга. Затова, когато минали седемте години, Дядо  Коледа върнал човешките образи на другите деца, но на Удо не съвсем.

Дядо Коледа направил така, че Удо да има тяло като човешкото, но главата му си останала еленска – с дълги разклонени рога. Дядо Коледа взел очите на Удо, за да не вижда нищо хубаво на този свят, а вместо ръце му дал копита, за да не може да прави пакости.

От тогава Удо обикаля по света и търси непослушни деца, за да ги изяде. Разказвам ти всичко това, понеже днес, докато ходих до магазина за хляб, видях Удо да се скита из селото и е възможно тази вечер да посети нашата къща. Така че, Бобо, трябва да си много послушен.

Брат ми беше онемял и можеше само да мига изплашено. Определено разказът го беше стреснал, а и не само него. Погледнах побелелия свят навън и се замислих как ли ще реагирам, ако видя създанието с човешко тяло, но с глава на елен, да се прокрадва през двора.

Мислех си за това до по-късно вечерта, когато си легнах. Бях много уморена, понеже майка ми ме беше вдигнала рано сутринта да й помогна да подредим стаята за гости, понеже сестра й щеше да идва за Коледа.

Щеше, и още как – това беше Коледата, в която имахме най-много гости, само дето, докато сгъвахме одеялата и слагахме чаршафите, с майка ми не подозирахме каква всъщност ще е причината.

Явно докато съм заспивала, съм си мислела за Рудолф или както брат ми го наричаше – Удо.

Кучето ме събуди – Ейка, както я нарече брат ми.

Тя лаеше, което беше необичайно – по принцип беше много мълчалива. Лаеше само, когато видеше някой непознат за нея да влиза в двора.

Тъкмо си помислих това и чух проскърцването на портата. Някой наистина идваше. Първата ми мисъл беше за Удо, но после се сетих, че по-вероятно е нашите да са решили да се приберат по-рано. Изобщо не ми хрумна, че колата би ме събудила, докато я вкарват в гаража, понеже беше точно под моята стая, нито пък че Ейка няма да лае по тях.

Все пак станах и погледнах през прозореца. Навън беше започнало да вали сняг, а в осветения от коледните лампички двор, до затрупаната градинска люлка, потънал в снега до над глезените на голите си космати крака, стоеше Удо.

Това трябва да е бил най-яркият сън в живота ми, понеже помня всяка подробност, или пък може по-късно въображението ми да е допълнило картината.

Удо беше гол, като надолу от кръста беше покрит с гъста козина. Сигурна съм, че беше козина, а не дреха, понеже в сънищата знаеш нещата със сигурност. Успях да видя, че бледите му дълги ръце завършват с черни копита, а главата му беше като на елен – издължена и с рога, но без нито едно косъмче. Създанието нямаше очи, точно както го беше описал дядо ми.

Докато го гледах, сърцето ми сякаш спря да бие, а коремът ми се сви на топка. Макар че нещото нямаше очи, умирах от страх при мисълта, че ще ме усети.

Удо се обърна и тръгна надясно, където се намираше входната врата, така че вече не можех да го видя. След това силен удар разтресе цялата къща.

Аз стоях до студения прозорец и се страхувах дори да мръдна. Беше ли влязло нещото у нас? Беше ли се събудил дядо ми? Щеше ли да може да ни защити?

После се замислих за Бобо – непослушното детенце. За него ли беше дошъл Удо?

Няколко минути минаха, кучето беше спряло да лае, а друг звук не последва силното блъскане от преди малко, затова се върнах в леглото си и си легнах. Исках да ида при дядо Мишо и да ми кажа какво съм видяла, но ме беше страх, че ако изляза в коридора, ще се изправя пред Удо. В този момент не се съмнявах дори за миг, че съм видяла нещо да влиза у нас.

Колкото и да е странно, съм заспала, или пък изобщо не съм се будила, понеже следващото, което си спомням, е звукът от колата на нашите и ярката слънчева светлина, която влизаше през вдигнатите щори на прозореца.

Бързо скочих от леглото и си обух чехлите. Затичах се надолу, за да им кажа какво се е случило, но после ми хрумна да видя дали брат ми е добре. Отворих вратата на стаята му и веднага го чух как похърква в леглото си. Той още спи по същия начин – с отворена уста, а както научих съвсем наскоро, така спя и аз.

Брат ми беше добре и за пръв път ми мина през ума, че всичко случило се през нощта, е било само сън.

Все пак слязох долу да посрещна родителите си.

- Дядо ти не е ли станал още? – зачуди се майка ми.

Не беше и нямаше да стане. Тази нощ дядо Мишо беше починал.

Сега няма как да си мисля за Коледа без да се сещам за смъртта на дядо си и за ужасния кошмар, който ми се присъни. Само споменаването на елена Рудолф ме изпълва с ужас, а най-страшни за мен са чудовища, които имат рога.

Колкото и ужасна Коледа да беше онази, най-гадното, поне за мен, се случи три дни по-късно, след като опечалените гости си бяха тръгнали. Чух баща ми да се ядосва, че роднините на майка ми, които той изобщо не харесваше, освен малко дядо Мишо, били като стадо животни.

- Погледни – гневеше се той и сочеше входната врата, - погледни какво са направили на вратата.

Аз също погледнах и за малко да се развикам. Баща ми сочеше дълбока вдлъбнатина в дървото, малко над бравата. Вдлъбнатина с формата на полумесец.

Като от неподковано копито.

_________________________________________________

*Радина много лесно се плаши и вече знам защо. Малко ми е гузно сега, че толкова много пъти съм я карал да се страхува.

**Братовчедка ми, която е на четири.

Забележка: С мялки промени този разказ е едно към едно с онова, което Радина ми разказа. Позволил съм си да променя само някои имена и един абзац от разказа на дядото.

Ако искате да видите хорър разказ, който съм си измислил, ноже да прочетете това: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=271973