КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Първа част

         Коварната болест бързо я повали на легло. С ужасяващи темпове се разпространи из цялото тяло. Вече не можеше да става. Лицето й придоби зловещ, жълто-черен цвят. Беше страшна, когато човек я гледаше! Агонизираше... И въпреки всичко, тя се бореше със смъртта. Искаше да я забави с още няколко дни, за да може да види дъщеря си как тръгва на училище. Само това желаеше! То, другото, беше ясно...”Боже! – молеше се тя. Помогни на моето момиченце в живота! Не го оставяй! Помагай му!”

         Успя с последни сили да отвори очи...Погледна своето мило дете, което тръгваше на училище за първи път: нещо подобно на усмивка се появи върху черните й устни, успокои се и...тихо угасна.

         Баща му се пропи от мъка. Удави страданията си в прегръдките на други жени. Заряза детето. Въобще не се грижеше за него. Не искаше и да знае за него...Прати го в дом за сираци. По съдебен ред се отказа от родителските си права и позволи да бъде осиновено...

***

Мина година. Детето не можеше да забрави кошмара. Будеше се нощем  и плачеше...През деня някак си успяваше да се разсее с другите деца, понякога се смееше...Но болката в душата оставаше...

 - Защо пак плачеш, моето момиче? – попита го нежно една от учителките. Нали знаеш, че майка ти те наблюдава от небето и няма да й е приятно да те вижда натъжена.

 - Още ми е мъка, госпожо! Не мога да я забравя! – тъжно и със сълзи на очите отговори то. Липсва ми нейната прегръдка, нейните големи и сини очи, с които ме гледаше...

Момичето избухна в ридания. Плачеше неудържимо...

Учителката го прегърна, помилва русата му главица и каза:

 - Зная, мило дете! Всичко зная. Времето ще излекува душата ти, болката ще премине. Ще видиш!

Мина време... След два месеца децата от дома щяха да посрещат Дядо Коледа. Всяко едно от тях пишеше до добрия старец своето писмо, в което искаше някоя играчка: кукла, камион или нещо друго.

Писмото, което момичето написа, имаше следното съдържание:

“Здравей, мили Дядо Коледа! Казвам се Даниела и съм на осем години. Мама миналата година умря от рак! Болестта много бързо се разпространи в нейното тяло. Много ми е мъчно за нея! Няма вече кой да ме гали, да ме целува по нослето…Мама пееше много хубаво. Вечер, преди да заспя, ми пееше детски песни. После ме гушваше сладко и ме целуваше за лека нощ. Тук лелките, които се грижат за нас също ни прегръщат, но не е същото. Те са много добри, а също и учителките.

Мили Дядо Коледа, за празника искам да те помоля само за едно нещо! Не искам кукла и бебешка количка за нея. Искам да ми подариш някоя добра мама, която да ме обича също толкова, колкото моята! Нека да бъде добра към мене- сирачето, защото съм самичко на този свят! Нищо че си имам жив баща! Той не иска и да знае за мене!

Мисля, че желанието ми е странно, но в същото време се надявам, че ще можеш да го изпълниш. Ти си вълшебник и вероятно няма да те затрудни!

Не ми се сърди, че писмото ми е леко нацапано! Докато го пишех, една сълза падна от оченцето ми. Забърсах листа с опакото на ръкава, а той не беше много чист...Тук нямат много парички за дрехи. И за яденето е така...

Ще завърша писмото си с очакването точно на Коледа, когато дойдеш, да ми направиш най-големия подарък – добра мама! Обичам те, Дядо Коледа! Чакам те!”   

***

 14.02.2002 г.

“Сама съм! Болката е разкъсваща! Още е пред очите ми твоето обезобразено от камиона тяло! Защо?! Защо трябваше това да се случи?! ...”

21.02.2002 г.

“Когато се погледна в огледалото, не мога да се позная! Очите са ми подпухнали, лицето ми е погрозняло! Мило дете, трудно ми е да живея без тебе! Как да организирам живота си, кажи?! Не стига, че баща ти излезе негодник! Трябваше сама да се боря с всичко и да те гледам! Кажи ми, пак ли да раждам?! Да ставам отново самотна майка...?! Какво да правя?! Ти осмисляше скапаното ми ежедневие! Ти беше слънчевият лъч, който разкъсваше сивите оловни облаци на трудното ми битие...!”

29.08.2002 г.

“Гледам твоята снимка...Виждам на нея едно лъчезарно момиченце с руси коси...Чувам звучното ти гласче...Твоят смях...Знаеш ли, мое слънчице, започвам да се замислям да си осиновя дете! Не искам да се обвързвам вече с никакви мъже! Ще си взема някое сираче -  момиченце, което да бъде горе-долу на твоята възраст. Бих искала то да прилича на тебе, за да свикна по-бързо с него и да го обикна...Сърцето ми е пълно с обич! Искам да я дам на някое нещастно дете! Нали няма да ми се сърдиш за това, което искам да направя?! Жестоката съдба рано ни раздели! Не можах да ти дам всичко от себе си! Позволи ми да си взема някое момиченце! Уверявам те, че за тебе винаги ще има непокътнато място в сърцето ми! Няма никога да те забравя...!”  

***

 - Добър ден! Искам да говоря с директорката на дома. Бихте ли ме завели при нея?

-         Моля, заповядайте! От тук, ако обичате!

Той беше представителен мъж. Облечен безукорно, влезе в кабинета с бодра крачка. От лицето му лъхаше доброта и увереност...

 - Добър ден, госпожо! Искам да започна направо и без увъртания за целта на своето посещение. Аз съм един от помощниците на Дядо Коледа. Искам да...

Тя го погледна толкова особено и...укорително, след което в очите й заиграха иронични  пламъчета. Учтиво го прекъсна:

- Приятно ми е! Аз съм Снежанка и седемте джуджета! Само дето ги няма в момента. Знаете, секат дърва в гората, за да се отопляваме зимата!  

- Госпожо, зная, че звучи налудничаво това, което ви говоря! Искам да ми отделите само десет минути от ценното  си време. Ще се постарая да ви обясня изчерпателно за какво съм дошъл! Ще бъдете ли така добра и учтива да ме изслушате, но без да ме прекъсвате?!

          - Добре, но трябва да знаете, че времето ми е скъпо! Трябва да се грижа за много неща...Слушам ви!

         Мъжът седна удобно на дивана срещу бюрото й и започна:

          - Както ви се представих вече, аз съм един от помощниците на Дядо Коледа. При вас ме води случаят с едно от вашите момичета, което се казва Даниела. Вие четохте ли писмата на всички деца?

          - Разбира се! Нали аз правя списъка на подаръците, за които те пишат в писмата си. После нашите добри спонсори купуват съответните играчки, а аз плащам на Дядо Коледа, който идва от фирмата за два часа. Той раздава подаръците и си отива...Така протича празникът тук.

         - А какво ще кажете за писмото на Даниела? Ще можете ли да подсигурите като подарък една добра майка?!

         Директорката го погледна изненадано. Не успя да скрие смущението си, защото писмото беше в бюрото й. Беше го чела само тя! Дори се разплака от него. Как ли можеше един непознат за нея човек да знае съдържанието му...?!

         Той седеше и дискретно се усмихваше. Наблюдаваше естествената й реакция. Прекъсна обърканите й мисли:

- Това е първото доказателство, че за нас няма нищо скрито! Това, че писмото е тук -  в бюрото ви, не доказва хипотезата, че и някой друг не може да го прочете, нали? Искате ли да ви го кажа цялото наизуст?

 - Но, как е възможно това?  – попита разгорещено директорката.

 - Възможно е, защото то стигна до нас не по пощата, а по друг начин. Искате ли да ви обясня накратко?

Тя го извади от бюрото си, погледна го и каза:

- Моля, обяснете! Това ме заинтригува!   

 - Няма да се впускам в дълга и досадна лекция по физика. Накратко ще ви кажа, че последните научни открития за полетата, отреждат на мисълта достойно място. Какво имам предвид? Доказано е, че мисълта на човек, независимо каква е – добра или лоша, има полева същност със свръхвисока честота. Това означава, че тя може да преодолее огромни разстояния за кратко време и да достигне до своя адресат. Това са така наречените торзионни полета, които се образуват около нея. Те имат различни характеристики. За добрите мисли – една; за лошите – друга. Основното в нашия случай е това, че мислите на Даниела, намерили израз в написаното писмо, достигнаха до Дядо Коледа. Той ме изпрати тук, за да подарим на момичето една добра нова майка. За целта ще ми трябва и вашата помощ!

Тя го гледаше леко замаяна. Започна да си мисли, че получава звукови и зрителни халюцинации. Това въобще не е възможно...Дали не полудявам? Този човек, който ме баламосва с разни врели - некипели, истински ли е?!

 - Ха-ха-ха! Простете ми, че се смея така, но вие ме развеселявате! – Той я погледна с искрящи очи и добави: - Време е за истинските доказателства! Бихте ли ми подали списанието за мода, което е на бюрото ви?

Тя му го подаде. Погледна го с невиждащ поглед. Вътрешно реши да се мобилизира.

 - Моля, вземете! За какво ви е? – дрезгаво попита тя.

 - Отворете на която и да е  страница и изберете някоя красива жена от моделите! Покажете ми я след това!

Разглеждането не продължи дълго. Избра една брюнетка, която показваше сватбена рокля. Показа му я.

Мъжът я погледна за миг, после каза някакви думи, които бяха на друг език...Приличаха на заклинания...

- Готово! Бихте ли се погледнали в огледалото?!

Това, което директорката видя, беше невероятно! От огледалото я гледаше същата красавица от списанието! Абсолютно същата! Без никаква разлика! Като две капки вода! “Боже! Аз съм луда! Моля те, помогни ми, Боже!” – с ужас си мислеше тя.

 - Искате ли да ви оставя в този вид? Харесвате ли се? – попита я той. – Да  върна ли първоначалния ви образ? Успокойте се! Не сте луда! Просто...аз съм добър вълшебник. Такъв, какъвто е и Дядо Коледа. Това е.

Тя се успокои. Погледна се в огледалото отново и попита:

- Можете ли да ме оставите с тази външност? Можете ли?!

- Мога, стига да искате – отговори той. – Искате ли?

- Не!

Той каза някакви други думи и...чудото стана! Погледна се в огледалото. Беше същата.

- Как ще помогнете на Даниела? – напълно успокоена попита тя. – Осъзнаваше, че това, което се случваше с нея, беше истинско! Беше невероятно! Беше вълшебство! Беше чудесно и вълнуващо преживяване!

- Вижте преди това тези снимки! Те са на една жена и момиченце, което е връстничка на Даниела. Лошото и трагичното в случая е, че детето умира при пътна злополука. Един камион го бута на улицата! Смъртта е на място! Майката е сломена и отчаяна. Иска да осинови момиченце, което да е на възрастта на нейната дъщеря. Какво ще кажете за това дете? Прилича ли на вашето момиче от дома?

Директорката погледна снимката внимателно и  се изненада! Приликата беше поразителна! В същото време забеляза, че и майката много прилича на починалата майка на Даниела. Това беше вече пръст на съдбата! Сигурно беше сметнала, че тези изстрадали създания заслужават да бъдат събрани заедно. И завинаги.  

   - С две думи да ви обясня какво ще направим. – продължи той. – Майката си води дневник, в който записва своите тъжни мисли. Напоследък е решила твърдо да си вземе от дом за сираци дете. Тя ще дойде скоро, за да види децата. Ще забележи нашето момиче...То много прилича на починалото й дете. Моята роля в случая ще бъде да направя Даниела пълно копие на нейното дете. Няма да е трудно, като имаме предвид голямата им прилика. От друга страна, ако забелязвате, тя също прилича на майката на Даниела, нали?  Срам ме е да призная, но влязох в дома й, за да взема тези снимки. Те са ми нужни за моето вълшебство по уеднаквяването на двете – майка и дъщеря. Хитро, нали? Когато двете се видят...Ще бъде много вълнуващо. Обещавам ви! От вас искам да...

***

Дългоочакваният ден дойде! Тази вечер Дядо Коледа щеше да дойде и да раздаде своите подаръци. Всички деца трескаво се подготвяха за празника: гладеха дрешките си; миеха лицата и зъбките си; слагаха си най-хубавите дрехи... Говореха възбудено...Тръпнеха от очакване...

В един от ъглите на голямата стая седеше Даниела. Тя също беше развълнувана. Но  нейното ранено сърце трепкаше от радостното предчувствие – днес Дядо Коледа щеше да й подари една много добра майка! Щеше да си тръгне от дома щастлива като горска птичка. Щеше да пее, да танцува! С една дума – нейната майка щеше да бъде най-добрата на света! Също толкова добра, колкото и нейната, която беше вече на небето. Новата й майка ще я прегръща нежно, ще я целува по челото, шийката и нослето и ще й шепне: “Обичам те, слънчице мое!” А тя ще отговори: “Обичам те, мила мамо! Безкрайно те обичам!”

- Деца! Хайде, деца! Елате всички, за да видите кой ни е дошъл на гости!

Дядо Коледа стоеше прав в средата на стаята. До него имаше огромен чувал с подаръци. Той бръкна в него и започна да вика децата по име. Раздаваше на всяко едно от тях жадуваната играчка.

Сърцето на момичето изстина. В чувала не можеше да се побере една майка. Тя трябваше да бъде до него! Тя трябваше да бъде тук! Защо я нямаше? Нима Дядо Коледа не изпълнява своите обещания?! Защо...?

 - Даниела! Даниела! Даниела! – викаше Дядо Коледа.

Момичето се сепна. Погледна по посока на гласа. Добрият старец го викаше...

- Даниела, погледни зад себе си!

Момичето се обърна и се вкамени! Пред него стоеше неговата майка!

 - Мамо! Мамо! Мамо! – Тя разтвори ръцете си, скочи и увисна на шията й. Започна да я целува с цялата вулканична обич, на която беше способно измъченото й сърце.

- Слънце мое! Мое мило момиче! Аз се върнах! Любовта ми към тебе ме върна на този свят! Никога няма да се разделяме!

Двете стояха здраво прегърнати! Целуваха се едновременно – коя където свари...

Тънката гръдна кост, която разделяше сърцата на двете щастливи създания, прилепнали едно до друго, не можа да им попречи да протегнат невидимите си ръце и да се прегърнат завинаги!