ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА МЪР И ДЖАф

Автор: Генка Богданова

      Една мразовита  ранна утрин, уличното коте  Мър се събуди от ужасен шум. Нещо грубо разтърси кашона с вестници, в който се беше свило  на завет през нощта, повдигна го и го захвърли  сред купища боклуци  в  едно огромно, ръмжащо чудовище, което го понесе, незнайно накъде. Замаян и  разтревожен, Мър изпълзя  от  разкъсаното си убежище  и се опита да разбере къде се намира. Край него се лашкаха  насам – натам  всевъзможни  отпадъци, затова котето внимателно се запромъква към една от високите прегради, които скриваха от очите му околния свят. Щом се добра до нея, направи няколко отчаяни опити да се изкачи нагоре.. За съжаление ноктите му се плъзгаха по гладките стоманени стени и  Мър отново и отново се свличаше  на мястото, откъдето се опитваше да се изкачи. Оттам  се виждаше само небето, а към него Мър поглеждаше за първи път в живота си  и то го плашеше, защото, затворено в това тясно пространство, то му приличаше на  безкрайна локва вода, върху която плуваше някаква бяла пяна.

     Котките се страхуват от вода, затова Мър се огледа тревожно и като зърна наблизо една пробита мъжка шапка се завря под нея  с разтуптяно от ужас сърчице. Всеки момент очакваше водата от синята локва да се изсипе над него и да го удави.  Но вместо заливаща го вода, усети, че чудовището под него спря, изръмжа за последен път, разтърси  снагата си и боклуците под него започнаха да се свличат  като лавина пред отворената задна стена. След  миг Мър усети, че се „изтърсва” заедно със скъсаната шапка  на едно вонящо сметище. Добре, че се беше вкопчил здраво с ноктите си в  своето случайно убежище, че се „приземи” леко, като с парашут и успя навреме  да се измъкне невредим от сипещите се все още над него всевъзможни отпадъци. Щом се отърси от товара си, ръмжащото чудовище заправи завой и полетя по обратния път към града.

      Уплашен и объркан, Мър постоя няколко минути, за да се съвземе от  стреса  и  реши да се изкачи на върха на  сметището, за да се огледа  и да реши накъде да тръгне, за да търси нов дом и  храна. Разбра, че не беше отвлечен, а просто случайно беше попаднал на неправилното място, което все пак си беше късмет, защото  оцеля. Стомахът му, обаче, отдавна  се бунтуваше. И то не само заради вонята, която го обгръщаше отвсякъде, а от непоносим глад. Вече втори ден гладуваше, защото и предишния ден не намери  нещо, с което да залъже постоянният глад, който го измъчваше след като майка му го отби и го заряза сам  край кофите за  смет в квартала.

    От върха  на бунището, котето  се заоглежда  на всички страни, но  наоколо не се виждаха ни-

то къщи, нито хора, които от време – на време изхвърляха остатъци от храна, с които  Мър се хранеше.  Едно безкрайно, снежно поле  се простираше пред очите му.

„Майчице! – проплака на ум отчаяното коте. – Какво ще правя сега? С какво ще се храня? Къде ще се свия  довечера, когато студът стане непоносим?...Май тук ще намеря края на своя окаян сирашки живот.!?

   Докато хленчеше и подсмърчаше нещастно, носът на Мър долови  приятна миризма. Май наблизо имаше нещо вкусно?  Той тръгна  по следите на примамливия аромат и  скоро се озова пред найлонова торбичка, от която стърчеше рибена опашка.

„Може би, в торбичката има риба за цяло пиршество?” – зарадва се котето и  лакомо се нахвърли на  току-що откритото съкровище.

    Но тъкмо  преглъщане първите хапки от вкусната риба и изведнъж се видя обграден от  десетина по-едри от него  плъхове със злобно  святкащи очи и страховити ,озъбени муцуни.

   Котето се стъписа. Опита се за захапе торбата и да се промъкне с нея през обсадата, но гладните плъхове се нахвърлиха върху него, решени да се докопат до плячката, или да се нахранят с този натрапник.

   Като разбра какво му готвят  нападателите, Мър изфуча, пусна торбата и щом враговете му се спуснаха към нея,  той   и с един  отскок успя да се измъкне от обкръжението и да избяга на безопасно място.

„ Все ще намеря нещо друго за ядене. – утешаваше се  той. – Сметището е голямо, ще го обиколя и може да открия нещо още по-вкусно на безопасно място.”

   И така нашият малък, гладен приятел започна своята спасителна ескпедиция. За съжаление  в

огромния куп от боклуци не откри нищо подходящо за ядене.

„ Щом тук няма  храна, ще трябва да пообиколя  извън този район. Ако не намеря нещо, с което да залъжа страшния глад, който ме измъчва, ще трябва  да се простя с мизерния си живот, а това никак не ми харесва , защото въпреки всичко ми се живее…” С тези мисли в главата, Мър смело тръгна през тънката снежна покривка, като се оглеждаше и душеше с надежда студения въздух.  Дълго вървя с премръзнали лапички. Сметището и страховитите плъхове останаха  далече зад него.

       Вече почти се беше предал, когато през очите му  „изплува” силуета на  овчарска колиба  и от оградените с плет  кошари чу блеене на овце. Над колибата се виеше дим , а от кошарите сладко миришеше на нещо вкусно.

„Ура! Спасен съм! – помисли си Мър. – Тук сигурно има хора, а където има хора има и топлина и храна.”

     В този момент, вратата на колибата се отвори и един мъж изнесе и закачи на дървената кука под стрехата  съд, над който се виеше пара и се носеше божествения аромат на варено месо. Котето лесно се изкатери по  плета, и по него  стигна до  ниската стреха на колибата, до която имаше опряна дървена стълба. Мър скочи на най-горното й стъпало и от там протегна лапа към димящото все още лакомство. Първият опит се оказа неуспешен, защото котлето с вареното месо беше горещо и изгори лапичката му. Но въпреки болката  гладният Мър отново посегна и успя да  разклати куката. Котлето се откачи и падна на земята, върху  снега.

    Мър скочи на земята и като се облизваше лакомо,  грабна най-тлъстото парче месо. Но в момента , в който заби острите си зъбки в него и се канеше да го сдъвче, вратата на колибата се отвори с трясък  и върху му се нахвърли с викове и с дългия и тежък ръжен ощетения стопанин.

Изненадания на местопрестъплението Мър се разтрепери от ужас, когато видя  разярения мъж и чу лаят на  двете огромни кучета на овчаря, които се спуснаха да заловят крадеца на местопрестъплението.

    Какво му оставаше на бедното нещастно коте, освен да се спасява  с бяг. Скоро колибата и тъй жадуваното угощение останаха  далеч сред снежното поле, но лаят на кръвожадните псета следваше по петите беглеца. 

       В този момент, руините на изоставена и порутена постройка  изплуваха пред замъгления от умора и страх очи на Мър  и той се шмугна между  стърчащите останки на стените, търсейки безопасно място, където  да намери спасение от преследвачите.

   Докато се оглеждаше за скривалище,  Мър дочу сърдито ръмжене, после яростен  лай  посрещна  кучетата, които го преследваха  и  след кратка  страховита битка,  кучетата на овчаря под-виха опашки и със скимтене  се потътриха обратно към кошарите.

    Мър плахо надникна  през една пролука и видя  огромно куче на черни и бели петна с навита на „кравай” опашка  да се връща с победоносно вдигната глава към  временното му убежище.

     „Свършено е с мене! – разтрепери се  отново току-що успокоилия се Мър. – Аз нямам повече сили да бягам и този огромен пес ще ми види сметката.”   Вцепенен от ужас, той затвори очи, скри главичката си под лапичките и се приготви да  бъде разкъсан от страшния владетел на руините, в които потърси спасение

    Но  нищо подобно не се случи.  Вместо  злобно ръмжене, острият слух на котето чу  леко дружелюбно сумтене, после го докосна   топъл дъх и  вместо в хилавото му тяло за се забият  острите  зъби и нокти на  кучето,  Мър  усети едно приятелско близване  по  главата.  Мър продължаваше да стиска очи, когато лапата на кучето внимателно  го побутна.  В първият момент Мър инстинктивно настръхна , изсъска и оголи нокти, за да се защити. Но никой не го нападна. Тогава  котето плахо отвори едното си око, а после и другото и без да иска зяпна от изненада. Голямото, страшно куче лежеше  пред него, гледаше го любопитно и приятелски махаше  завитата си опашка.

-  К-к-кой си ти? – изпелтечи  Мър.

-  Аз съм Джаф. – представи се кучето. Тези руини са моите владения, откакто стопаните ми ме изоставиха и заминаха за чужбина. Тук живях като бездомно паленце, тук се криех от  всички, които ме нападаха  докато пораснах  и вече можех да се грижа сам за себе си.

- Но защо ме спаси от овчарските кучета? Все пак аз съм само едно непознато безпризорно коте, а  дори на мен ми е известно, че кучетата мразят котките.

- Е, приятелю, всяко правило си има изключения. Аз не мразя никого, освен тези, които ме нападат без причина. А ти си толкова малък и беззащитен, че  имаш нужда от закрила. Ние с тебе имаме еднаква съдба, затова вместо врагове, трябва да бъдем приятели и заедно да  се борим с несгодите на живота. Ако си съгласен, можеш да останеш при мен и да бъдеш мой другар.

- Съгласен съм! Благодаря ти, мили Джаф!  –трогнатият до сълзи Мър  протегна лапичка  към огромната лапа на Джаф.- И аз жадувах за приятел и закрила! Значи на този свят все още се случват чудеса?  Името ми е  Мър.- представи се и  благодарното коте.

      От този ден нататък  двамата приятели заживяха мирно и спокойно, като  заедно търсеха прехраната си и си поделяли по братски всеки залък.  Дните минаваха. Мър порасна и се раз-хубави. Когато дойде при Джав, той беше така омърлян и мръсен, че цветът на козината му изобщо не можеше да се познае. Но щом се успокои, облиза и подреди всяко косъмче  от главата до края на опашката си  и Джаф беше приятно изненадан за го види толкова красив.

Мър имаше бяло, пухкаво кожухче, чийто косъм се загладил и заблестял като копринен. Към него гледаха с любов и признателност две игриви зелени очи, а красивата муцунка на котето сякаш му се усмихваше приятелски.

         Веднъж, докато Джаф ловуваше  из полето,  по пътя, който минаваше  близо до руините спря кола. От нея слезе младо, красиво  момиче и тръгна към  порутената сграда, любопитно да я огледа отблизо. В ръката си държеше  парче вкусна баница, от която похапваше  вървейки, защо-то не беше успяло да закуси вкъщи преди да тръгне на път.

    В първия момент, когато видя приближаващата се девойка Мър се уплаши и се шмугна в скривалището си сред буйно израсналите храсти край сградата. Но щом долови примамливата миризма на топла баница  се измъкна лекичко и като разбра, че девойката не представлява заплаха, плахо пристъпи към нея с жадно вперени очи в ароматната баница и с жално мяучене, я помоли я да сподели с него лакомството.

   Изненадана девойката  спрял, отчупи половината от  закуската си и го подаде на Мър. Отначало недоверчиво, после по - смело, той пристъпи напред и  грабна вкусния залък от ръката й. На две – на три глътна божествената хапка и очите му отново се впериха  в остатъка от закуската. Девойката му отчупи още малко, после още…, а когато пое  със  зъби и последното късче от баницата от ръката й, тя мило го погали по бялото кожухче, а той замърка  от удоволствие, сякаш искаше да й каже името си.

    Очарована от  красотата и  добрия нрав на Мър, девойката го взе със себе си и го отнесе  в града. Там Мър заживя царски, обграден от топлите грижи на девойката, сит и защитен от всички неприятности.

   Но Мър тъгуваше  за своя приятел Джаф. Всяка нощ го сънуваше  и се чувстваше виновен, че е изоставил верния си приятел. Не искаше да се храни, защото не беше сигурен дали Джаф има нещо за ядене. След два дни хората щяха да посрещнат Коледа. Наоколо всички бяха  весели, но Мър лежеше в топлата си постеля и мислеше за миналогодишните студени дни, в които се бе сгушвал в топлата кожа на Джаф  и си бе представял, че се притиска в обятията на  отдавна изгубената си майка…

   На следващия  ден, Мър не издържа, измъкна се  през отворения прозорец и тръгна към руините в полето, където  тъжният Джаф отново живееше самотен.

     Неописуема беше  радостта на двамата приятели, когато отново се срещнаха. Дълго скачаха, играха, гониха се и се търкаляха щастливи  в побелялото от сняг поле. От време на време, Джаф близваше челото на  Мър, а той блажено притваряше очи и нежно драскаше с нокти лапата на добродушния си приятел.

  А когато се нарадваха  един на друг, Мър поведе  Джаф  към града  и заедно спряха  пред спретнатия дом на девойката. Щом чу тихото мяукане  на своя любимец, тя  отвори широко вратата, радостна, че Мър се е завърнал при нея. Но вместо да влезе вкъщи, той стоеше  до Джаф и я гледаше с настойчива  с молба в очите. Девойката се трогна от  вида на двамата приятели, а и Джаф много й хареса, затова  реши, че където има място за един, там може да приюти и двама домашни любимци…

    Това се случи на Коледа, когато всички хора са добри и се случват  всякакви, почти невъзможни чудеса. За Мър и Джаф  това беше най-щастливия  ден от живота им, защото най-после си имаха дом и заживяха  доволни   заедно под грижите на най-милата, най-красивата и най-добра стопанка на света.