"Не мога да повярвам, та вие изглеждахте идеалната двойка!“, или „ Сериозно?! Ееее, по-истинска любов от вашата не може да има, щом вие сте се разделили, ц ц ц „ и други подобни коментари. Всичките ми приятели и познати, роднини, съседи и т.н., направо е тормоз! И след коментарите започва кръстосаният разпит: „Кога, как, защо, къде, с кой“ и прочее. И понеже аз се усмихвам и шегувам, финтирам и маневрирам сложно между въпросите и горе-долу успявам да се изплъзна, изведнъж станах най-интересния и търсен човек. Хора, които с години не са ми се обаждали, хе-хе - и те, разбираш ли, намират повод, уж за друго, и изведнъж - БАМ! - захапват темата за „Не може да бъде, вие изглеждахте…“ А ето, че Коледа съвсем заКоледи… И вместо да ми е весело (каквото всъщност би могло да ми е, съвсем спокойно, ако успея да си поема въздух измежду всичките носове, грубо навирани в живота ми), аз се чудя как да избегна поредната среща и поредния разпит. Коледа…
Сред многократно задаваните въпроси (еднакви от различни хора) правят впечатление фразите „идеалната двойка“, „истинска любов“ , „изглеждахте толкова щастливи заедно“ и тъй като аз се опитвам да си сложа празничното настроение за постоянно, някак си двете неща – фразите и Коледата се вплетоха едно в друго и теории разни, се пръкнаха от това цяло.
Замислих се, колко упорито и отчаяно имаме нужда от любов и колко стоически продължаваме да вярваме в Дядо Коледа. Някъде около седем годишни разбираме, че не съществува наистина, но цял живот, цял свят започва още от ноември да се подготвя, да продава, да купува, да украсява, да тръпне и мечтае, да си пожелава, да е добър, да дарява и подарява и разбира се.. да се надява и да очаква. Надяваме се на топлина, уют, красота, доброта, разбирателство и най-много – здраве и ЛЮБОВ. Нали? И тази вяра в Дядо Коледа не напомня ли много на вярата в „Истинската Любов“. Значи, през цялата година може да сме зли, намусени, неукрасени, недаряващи, необичащи, депресирани, сиви, необичани, но дойде ли декември, хо-хо-хо, украсяваме си елхичките и душичките и започваме да сме добри и да вярваме. И ако някой каже: „ама то, това е илюзия, Дядо Коледа не съществува“, мале, гле*й кв*о става! Ще го изядат, направо да си подготви кръста, пирони ще се намерят. Но всъщност, никой никога, не би казал такова нещо, защото всеки има нужда да вярва, ОГРОМНА НУЖДА, защото иначе е много страшно и тъмно, и неукрасено и самотно. Е, нима не е така и с любовта се питам аз? Разбрали сме някога, че си е чист „Дядо Коледа“( или кьор фишек, по-грубо казано), ама отричаме. Имаме нужда, огромна нужда. И като се влюбим, става украсено, празнично ни е, и сме „Идеалната двойка“, „Истинската любов“, „Щастливи заедно“(абе, като заглавия на турски сериали са!), ама на елхите, игличките им опадат, като изсъхнат, а ако са в саксия – са ограничавани, потискани, лишени от свобода и радост, обаче има и изкуствени – те май издържат най-много (т.е. купете си надуваема кукла – най- сигурната и дълготрайна връзка). И все пак, трябва подаръци, пък трапеза, пък топлина… и хоп - идва януари и осъзнаваш, че си дал твърде много, получил си съвсем малко, охарчил си се, оголил си се, направо си се озъбил, а Дядо Коледа, дето ти се е пъхнал през коминчето, ти е оставил под елхичката най-малкото, фалшиво, жалко, нищожно, изкуствено, мърляво и пр. подаръче и се чувстваш прецакан и тъп, направо тъп, че вярваш на тия простотии за истинската любов, така де – в Дядо Коледа. Обаче тъп, нетъп, искаш да вярваш и знаеш, че догодина пак ще украсяваш… и само вярата (въпреки че ти ЗНАЕШ, че няма в какво да вярваш), но дори само вярата те кара да се чувстваш щастлив, мамка му! Имаш нужда… нуждата ражда надежда. Надеждата - вяра, но трябва да призная, че истинско, или не, цялото нещо (всъщност и двете неща, за които иде реч) дава красиви плодове. Наистина с напъни и подтиквани от илюзии, но ние ставаме по-добри, усмихнати, украсени, даряващи, подаряващи и дори щастливи… дори да е само през декември, дори след като знаем, че не е вярно…
И ето ме днес, щастлива, усмихната, отдадена на творчество, правя украса, за дома, за елхата, за приятели и роднини, съседи, познати (опитвам се да ги разсея и да престанат с въпросите). Купувам подаръци, дарявам, подарявам ощастливявам, обаче... мисля да си барикадирам коминчето. Защото… (следващото се чете само наум, защото е много тайно и поверително)… имам намерение да убия нуждата, надеждата и вярата.
И пак ще съм добра и украсена, дори мисля, че мога да съм добра и украсена целогодишно! Мога да си сложа под елхичката, каквото си поискам, тъкмо няма да съм разочарована (от размер, качество и други такива, защото ще знам отлично какво съм си купила). Ще се радвам на всички прекрасни неща по Коледа, но ще си спестя клоуните в костюми на голям, добър веселяк, които всъщност са дребни, нацупени мрънкалници и през януари, като съблекат костюмите и маските, и като ти се окесят на врата, да ги храниш, обгрижваш, разбираш, абе с други думи ТЪРПИШ! Аааааа! Не искам, разберете хора, не искам никакви Дядо Коледовци, не се шегувам, съвсем сериозно говоря, НЕ ИСКАМ НИКОГА< НИКОГА
Та… докъде бях стигнала, а, Да!
Моят личен подарък тази година, за Коледа, много е скъп, от мен – за мен. Той е много истински и много сериозен. Едно обещание. И то е : Да остана САМА, и НИКОГА да не пускам повече разни мазни, мними Дядо Коледовци (леле, ше повърна, като си ги представя, особено сега тия модерните с оскубани вежди и кола маскосани, край повръщам вече, извинете ме, след малко се връщам). И понеже хората, дето питат, те освен че питат дават и акъл, нали знаете. Та, мъжете обикновено казват „абе, тоя аз си знаех, че:
а) не е за тебе“
б) не е стока“
в) не е никакъв мъж“
Жените от своя страна ( те ме кефят, винаги имат излишъци от нужда, надежда и вяра)казват неща от рода на „о, не се притеснявай:
а) ще се оправят нещата, той толкова много те обича“
б) ще си намериш някой по-добър“
в) сигурно е някакво недоразумение, ще видиш, че утре пак ще сте заедно“
Та, тези хора, изобщо сигурна съм, че почти всички хора, намират подобно решение за несериозно, или за твърде сериозно, или неизпълнимо и т.н. списъкът би могъл да е много дълъг, но нали схванахте идеята. Давам си сметка, че може и да са прави, но аз съвсем сериозно го обмислям от няколко месеца и смятам, че най-големият противник на тази идея е страхът от самотата, изобщо страхът. Страх да живееш без надежда и без любов - сам. Е, страшно изглежда, но не е невъзможно. Освен това има алтернативни методи за лечение, така де, за живот без постоянен партньор, сиреч без турските сериали. Само че, аз и непостоянен не искам, никакъв не искам, НИКОГА< НИКОГА
Спокойно, всичко е наред, дишай, не си истеричка, нали? Пази украсата, а така, добро момиче.
„ - Господин Хамил, можем ли да живеем без любов?
- Можем – отговори г-н Хамил и сведе глава, сякаш се засрами. „
„Животът пред теб“ Ромен Гари
© Силвана All rights reserved.
Усмивки и поздрав!