Колко нелепо...
- А като се видим какво ще се реши?...
- Ще ти кажа: "Ето ме... истинска, такава, каквато искам да ме помниш"... и ще ти се ококоря, ще попитам: "Виждаш ли нещо в очите ми?... Загледа ли онова като трапчинка до бемчицата, дето изниква като се усмихна? Чувстваш ли,че ме познаваш от векове?..."
И когато ми кажеш в лицето: "Не, Мъниче,щастлив съм с това, което имам сега и не ми е нужно повече..", ще се приближа, ще прошепна тихо, сякаш със последни сили: "Прегърни ме силно... дори да те отблъсна, не ме пускай! "Когато се наситя на топлината ти... (след около 20-30 минути, ха..) ще се отдръпна. Ще отвърна: "Ще се прибера сега, ще се справя... голямо момиче съм вече", и ще поема сама нанякъде...
- Значи ще е нещо за теб, като да сложиш точката накрая? Така ли?...
- Не, да сложа край.
- Да сложиш начало... на останалото?
- Да разбера, дали все пак можеш да откриеш в мен това, което аз открих в теб.
- Мдам...
- Струва ти се глупаво?
- Не, напротив.
- Но сега си с нея?
- Да, с нея съм...
- Смятам да забравя и гордост, и всичко, спиращо ме като се видим, за да не остава съмнение, че съм дала всичко от себе си.
- Като се върна ще трябва да се срещнем.
- Убеден ли си?
- Да...
Месеци преди това... Прословутият монолог, провокиран навярно от напиращите чувства и насекомите в стомаха, за които в горния разговор става ясно, че са се уморили да пърхат... Не остава и следа.
- Сърцето ми се къса... Ах, Мъниче, Мъниче... мило мое момиче... Изчаках те, стоях и те чаках, а нета падна... И сега още те чакам... като чух съобщенията ти...
Мило мое...
Аз те забелязвам... Аз какво друго забелязвам освен теб, нищо...
Не си ми в никаква тежест... Ти си тази, която взима от моята тежест.
С мен никога няма да се разделиш. Това ти го обещах навремето... Може, каквото и да съм, дори най-омразния ти човек, но няма да се разделиш с мен...
Не знам дали ти е лесно... Ти не споделяш лошите неща с мен... само хубавите.
Залужаваш Рая! Само за теб!
Аз съм твоя глупак... вярно е... глупак съм...
Не мога да те забравя. Ти имаш нещо мое, аз имам нещо твое...
Прокле ме. Накара ме да се влюбя в момиче без лице, най-красивото същество, което съм познавал някога... Красиво отвътре, където е най-голямото значение. Красотата си отива... остава вътрешната красота. Аз знам с кого бих искал да съм 40 години по-късно...
Не може да ти харесва да си сама. Няма да го позволя!
Ах, къде си, милото ми. Толкова имам да ти казвам...
Аз вече съм твой. Снимката ще промени едно. Ще знам, че си готова да се срещнеш с мен и да изпълним всички онези неща, за които мечтаем.
Никога! Никога няма да те забравя. Винаги, когато ти потрябвам, ще съм до теб... и дори да не ти трябвам...
Искам да те познавааам!!! Искам един ден да си кажеш: "Мамка му!"
и да полетииииш!! Ще видиш колко неуместно и глупаво е било упорството ти. Искам да целуна устните на този красив глас и да се влюбвам все по-дълбоко...
Крайният резултат... Той разбра, че не иска да ме види... Аз разбрах, колко много ми липсва смелост... и че не съм готова.
Седмица преди този разказ да излезе наяве... Пропиляхме поредната възможност да се видим... Вчера реших да опиша това нелепо "не знам как да го нарека", мислейки върху...Колко болезнени са понякога ограничените ми възможности на човек... Как не можеш да управляваш съдбата си... А ако можеш, не знаеш как... Как да осмислиш живота си, ако не се бориш за него... Шанс, биха казали много. А то не е до шанса...
От днес той ще живее единствено в разказите ми...
© Нежното Ласо All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Поздрав и на теб,Инна!
-
Харесва ми и този...
И да-понякога човек има нужда от някой "идеален",а той може да е такъв само в разказите май.Но на живо нещата се променят,отношенията се променят...Както и да е.
Поздарви! -
Благодаря за коментара..
-
Интересно, познато , реално.
Преболява...
Заинтригува ме.
Поздрав и усмивка. -
Всички надежда ми давате,а когато имах нужда от нея,нямаше никаква..За жалост нямам машина на времето
..Истинско ще изглежда,да,след като съм станала в 3 сутринта да го напиша..и то за да сложа символичен край..че е имало смисъл от всичко случило се.Разчитам сега на времето,малко по-малко да избледнеят споменитеи да не ви тормозя дълго с творби,вдъхновени ми от този период..Благодаря на всички..Усмивки. -
Харесва ми, много истинско! Според мен не трябва да се отказваш! Успех!
-
Да,за двама е..но за подходящите двамаА не с всекиго можеш да бъдеш това,което искашБлагодаря ти!
-
Колко нелепо... Нали ти самата каза "Светът е за двама"... Усмивка...
-
Ще го запомня и ще го използвам..но точно за тоя случай сторих всичко по силите си,или може би не всичко..Но не искам да оставям трупове след себе си..затова остава примирението..Благодаря!
-
Не разбрах къде точно се къса нишката...но определено и ножицата, и иглата с конеца- са у теб! Дано ме рзбра, вярвам че си Смелост!Нокога Нищо Не е Безвъзвратно Загубено...помни
-
Хехе,да:>хубавите неща трябва да се популяризират!
-
Еха,фен на Властелина и Колелото ^^
-
Да,така е..но когато не си способен да промениш нещо..просто остава като малка язвичка в стомаха,която при всеки изплувал спомен се обажда и боли..Благодаря за усмивките и поздравите!
-
хареса ми много как пишеш!*
но...
мисля,
че единственото непоправимо нещо в живота...
е смъртта.
поздрав!
и усмих* -
Съществува една граница... оттам започва лъжливото идеализиране на образите...
Харесах разказа ти, поучителен е!
Поздрави! -
Ех,благодаря за думите..но
това е едно от малкото непоправими неща на тоя свят.."Надежда всяка тука оставете.." -
Тези нет-ни връзки понякога нараняват повече от реалните. Мислиш си едно,то става друго и въпреки че е "виртуална" реалност за теб си е съвсем истинско,точно толкова,колкото и общата реалност(окей,това последното прозвуча леко глупаво,дано си ме разбрала). Дано се съберете, дано всичко се оправи, защото всеки има право да бъде щастлив.
-
Хубаво е да знаеш,че те разбират,когато сам не си наясно със себе си..
-
!
Мдаааа... Разбирам те!
Поздрав!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
