Колко нелепо...
- А като се видим какво ще се реши?...
- Ще ти кажа: "Ето ме... истинска, такава, каквато искам да ме помниш"... и ще ти се ококоря, ще попитам: "Виждаш ли нещо в очите ми?... Загледа ли онова като трапчинка до бемчицата, дето изниква като се усмихна? Чувстваш ли,че ме познаваш от векове?..."
И когато ми кажеш в лицето: "Не, Мъниче,щастлив съм с това, което имам сега и не ми е нужно повече..", ще се приближа, ще прошепна тихо, сякаш със последни сили: "Прегърни ме силно... дори да те отблъсна, не ме пускай! "Когато се наситя на топлината ти... (след около 20-30 минути, ха..) ще се отдръпна. Ще отвърна: "Ще се прибера сега, ще се справя... голямо момиче съм вече", и ще поема сама нанякъде...
- Значи ще е нещо за теб, като да сложиш точката накрая? Така ли?...
- Не, да сложа край.
- Да сложиш начало... на останалото?
- Да разбера, дали все пак можеш да откриеш в мен това, което аз открих в теб.
- Мдам...
- Струва ти се глупаво?
- Не, напротив.
- Но сега си с нея?
- Да, с нея съм...
- Смятам да забравя и гордост, и всичко, спиращо ме като се видим, за да не остава съмнение, че съм дала всичко от себе си.
- Като се върна ще трябва да се срещнем.
- Убеден ли си?
- Да...
Месеци преди това... Прословутият монолог, провокиран навярно от напиращите чувства и насекомите в стомаха, за които в горния разговор става ясно, че са се уморили да пърхат... Не остава и следа.
- Сърцето ми се къса... Ах, Мъниче, Мъниче... мило мое момиче... Изчаках те, стоях и те чаках, а нета падна... И сега още те чакам... като чух съобщенията ти...
Мило мое...
Аз те забелязвам... Аз какво друго забелязвам освен теб, нищо...
Не си ми в никаква тежест... Ти си тази, която взима от моята тежест.
С мен никога няма да се разделиш. Това ти го обещах навремето... Може, каквото и да съм, дори най-омразния ти човек, но няма да се разделиш с мен...
Не знам дали ти е лесно... Ти не споделяш лошите неща с мен... само хубавите.
Залужаваш Рая! Само за теб!
Аз съм твоя глупак... вярно е... глупак съм...
Не мога да те забравя. Ти имаш нещо мое, аз имам нещо твое...
Прокле ме. Накара ме да се влюбя в момиче без лице, най-красивото същество, което съм познавал някога... Красиво отвътре, където е най-голямото значение. Красотата си отива... остава вътрешната красота. Аз знам с кого бих искал да съм 40 години по-късно...
Не може да ти харесва да си сама. Няма да го позволя!
Ах, къде си, милото ми. Толкова имам да ти казвам...
Аз вече съм твой. Снимката ще промени едно. Ще знам, че си готова да се срещнеш с мен и да изпълним всички онези неща, за които мечтаем.
Никога! Никога няма да те забравя. Винаги, когато ти потрябвам, ще съм до теб... и дори да не ти трябвам...
Искам да те познавааам!!! Искам един ден да си кажеш: "Мамка му!"
и да полетииииш!! Ще видиш колко неуместно и глупаво е било упорството ти. Искам да целуна устните на този красив глас и да се влюбвам все по-дълбоко...
Крайният резултат... Той разбра, че не иска да ме види... Аз разбрах, колко много ми липсва смелост... и че не съм готова.
Седмица преди този разказ да излезе наяве... Пропиляхме поредната възможност да се видим... Вчера реших да опиша това нелепо "не знам как да го нарека", мислейки върху...Колко болезнени са понякога ограничените ми възможности на човек... Как не можеш да управляваш съдбата си... А ако можеш, не знаеш как... Как да осмислиш живота си, ако не се бориш за него... Шанс, биха казали много. А то не е до шанса...
От днес той ще живее единствено в разказите ми...
© Нежното Ласо All rights reserved.
..Истинско ще изглежда,да,след като съм станала в 3 сутринта да го напиша..и то за да сложа символичен край..че е имало смисъл от всичко случило се.Разчитам сега на времето,малко по-малко да избледнеят спомените