114.

Николай бързо се преоблече и слезе долу в стаята, която се използваше за кухня, всекидневна и спалня. На масата майка му беше разсипала на тримата по една чиния с пилешка супа. Татко му се беше върнал от градината и си миеше ръцете. Заеха местата си. Имаха навик Николай да сяда по средата, отдясно баща му, а отляво майка му.

Каква семейна идилия!

Колко обичаше да бъде между тях. Да чувства някаква сигурност и защита.

А те въпреки напредналата възраст и многобройните болести се крепяха и добиваха сила от непреклонното си желание до последно, с каквото могат да му помогнат. Майка му казваше, че и на ония свят ще го мисли. А на този, нямаше начин да не го пита пак има ли приятелка и кога ще се жени.

Петелът кукуригаше навън, а от съседския двор се чуваше рев на магаре.

115.

След като закусиха Николай премина към изпълнение на ритуала за варене на ракия. Свали отгоре медния казан и и пеобразната тръба, през която, когато джибрите заврат преминават алкохолните пари и достигат до серпентина (спираловидно навита тънка тръба) във варел, в който тече студена вода, за да се охладят и да се превърнат в ракия, която да потече през чучурчето на тънка като конец струя.

Почисти огнището до високата, каменна ограда на къщата им под клоните на старата липа, която беше разпръснала навсякъде жълтите си листа.

Постави казана. На няколко пъти с кофи пренесе джибрите и го напълни. Баща му имаше херния и не можеше да му помага много, но затова пък го ядосваше с мърморенето си.

Вдясно от казана курдиса варела със серпентина и маркуч от чешмата, с който да го напълни с вода, а когато запали огъня да тече постоянно в него, за да я поддържа студена.

От брашно, трици и пепел направи тестото, с което подмаза ръбовете на казана и сложи върху него капака по средата с издаден отвор на резба.

Свърза пеобразната тръба от едната страна с отвора на капака, а от другата с отвора в серпентината, където духа на алкохолните пари ще охлади страстта си и ще се превърне в течност, която може да подлуди старо и младо.

116.

Баща му беше приготвил всичко за огъня. Няколко снопа изсушени черничеви пръчки в началото да изгорят буйно, докато заври казана, а после, когато протече вълшебния елексир, като намали огъня, да го поддържа с три-четири дебели дървета, защото ракията трябва да се вари на бавен огън.

И Николай сложи първия сноп под казана с един смачкан вестник за подпалка, заля го с малко нафта и тържествено поднесе към тях запалена клечка кибрит. Огънят лумна. Буен и неудържим. Изсушените пръчки с пращене изгаряха и се превръщаха в пепел. На тяхното място хвърляше други, (незаменими хора нямаше на този свят) и те се превръщаха в пепел, за да продължи да гори и затопля казана, в който се намираше вълшебната смес.

117.

Николай гледаше как пламъците обсаждат дъното на казана, катерят се по стените му, като на вражеска крепост и си мислеше:

“А не е ли животът ми един непрестанен огън, подклаждан от заложената в мене Божествена искра?”

118.

Трябваше да следи кога ще се търкулне първата капка от чучурчето, за да намали огъня, защото градусът, който е в приготвения материал, няма да отиде в ракията, а ще изфиряса, за тоя, който духа.

За жалост в живота му досега, почти винаги ставаше така.

И затова от време на време опипваше капака, за да разбере докъде е стигнала топлината. Знаеше, че когато започне да се качва по пеобразната тръба, която му приличаше на портал към ада, наближаваше да потече Първакът – първата ракия, която е силно отровна, но не трябва да хвърля, а отдели и скъта за черни дни, тъй както всяко първо нещо на света.

И когато видя на чучурчето да заблести първата капка, в съзнанието му потече един спомен.

119.

Много мразеше, че родителите му го караха да спи следобед. Но по-късно разбра, че при съзряването е полезно, защото се отделят голямо количество хормони.

Имаше ранен пубертет. Още на 11 години, в края на четвърти клас беше започнал да забелязва рехаво окосмяване около отличителния си белег.

Изведнъж израсна и бе по-висок почти с глава над връстниците си. Гласът му бе станал дрезгав. Тестисите му станаха по големи, а най-важното му нещо започна да се удължава. Мереше го всеки месец. Тайно от родителите си беше намерил една книжка за развитието през пубертета и жадно я беше прочел. Най-много се интересуваше от рисунките за устройството на жената.

Как искаше по-скоро да стане мъж!

Беше започнал да си играе с оная работа и нямаше никога да забрави кога за първи път от нея потече бяла течност.

В пети клас му се появиха първите наченки на брада.

Книгите му бяха неотменен спътник. Поглъщаше всичко, каквото му попадне. Майн Рид, Жул Верн, Джек Лондон и най-различни приключенски романи и любовни истории. Беше прописал стихове още на 10 години, когато учителката им по литература им беше задала домашно, всеки да се опита в стихотворна форма да напише по нещо. Първото беше за майка му.

А много скоро щеше да напише и друго...

За едно момиче...

120.

В края на пети клас беше се източил и натрупал мускули. Когато през лятото ходеше на язовира за риба с по-малките си приятели и се къпеха, а после си ги мереха, неговият беше най-голям.

Какви ли не разкази беше чувал от батковците за момичета, за които постоянно мислеше, а и сънуваше, като цапаше долните си гащи.

А рано или късно, ако човек желае силно нещо, се сбъдва.

През лятната ваканция тогава на село беше оживено. Не както сега. Кипеше живот. На центъра имаше градина със зеленина и пейки. Вечерта по нея имаше движение и момичета и момчета от различни класове я обикаляха и се закачаха.

Беше си харесал едно момиче, по-голяма от него и когато я срещнеше, не можеше да свали поглед от нея. Беше като омагьосан. То беше разбрало и срамежливо свеждаше глава.

На няколко пъти се опита да я заговори, но сякаш губеше ума и дума и нищо не се получаваше.

Един ден на гости на баба си в съседната къща дойде една негова далечна братовчедка, с която не се бяха виждали отпреди две години, когато през лятото си играеха на жмичка.. Не можеха да се познаят.

– Колко си възмъжал! – каза му тя.

– А, ти колко си станала хубава! – й отвърна като се здрависаха.

121.

Родителите й бяха дошли да помогнат за получаването на рентата от кооперацията и щяха да останат за една вечер.

Вечер, която Николай щеше да запомни за цял живот.

Още не беше отшумяла радостта от срещата им, когато се разходиха да си припомнят старите места, където си играеха, като деца (ха-ха-ха, сякаш сега не бяха такива) и да си разкажат разни случки. Тя беше две години по-голяма от него и беше вече “отракана” – поне на такава се правеше, когато го попита дали “ходи” с някое момиче. Той я излъга, че е ходил, но са се скарали.

Сега, когато Николай си спомняше за Димка (така се казваше далечната му братовчедка), разбра защо беше харесал толкова много Стефка – та тя приличаше на нея – с дълги руси коси и сини очи.

122.

Вечерта я заведе в градината на “движението” и направиха няколко обиколки.

Беше станало десет и половина и трябваше да се прибират. Имаше новолуние. Небето беше осеяно със звезди и ги поздравяваше с фойерверка на метеорите. Бяха леко допрели телата си с хванати по детски ръце и вървяха.

Вървяха към една селска каруца със слама, в която щяха да се простят с детството и да направят първите стъпки към зрелостта.

123.

Споменът се изтече и той бързо намали огъня, докато ракията текна на тънка струя.

От заложения материал, грозде и захар, след като отдели първака, знаеше колко ракия трябва приблизително да изкара. Седна и зачака вгледан в огъня.

Какво ли правеше Стефка?

124.

Снощи беше учила до късно и още спеше. Сънуваше странен сън. Намираха се на някакъв скалист бряг с Николай, когато пред тях кацнаха два гларуса. Единият беше почти бял, а другият с черна точка между очите, който (не е за вярване) им проговори.

И тя се събуди.

Слънцето отдавна беше изгряло и огряваше с есенните си лъчи стаята. Протегна се и разтърка очи да се разсъни. Чу навън как майка й и татко й си шушукат, за да не я събудят, защото мислеха, че още спи и й стана смешно.

Беше минала вече по веднъж въпросите и за двата изпита “Въведение в туризма” и “Макроикономика” от задочното си следване по специалността “Организация и Управление на Хотела и Ресторанта” в Института по Туризъм в Бургас. Имаше късмет, че и двата изпита й се бяха случили на една и съща дата – понеделник, за да имат после свободно време с Николай да играят на Машината с Мидата и ако още не са разбрали, че има пробив в системата й, да я разбият и спечелят много пари. Щяха да тръгнат в неделя и се надяваше дотогава болезненият й менструационен цикъл напълно да премине и да бъде готова за това, което беше решила да направи с Николай. Щяха да имат на разположение цяла седмица и ако беше хубаво времето можеше да направят и някой плаж. Имаха и още една работа да свършат. Николай й се беше обадил, че във вторник трябва да отидат до Лъвската глава, която се намира до Созопол, но за какво..., не й беше казал по телефона.

А какво ли правеше той?

125.

Първата кофа с ракия се напълни и Николай я отля в голямата тенджера, откъдето после щеше да я прелее в дамаджани, като провери градуса й и ако трябва щеше да я разреди с малко дестилирана вода.

Върна се при казана, разбута огъня, седна на стола и се завайка как можа снощи, когато беше спечелил 40 000 лева на покер, точно толкова, колкото искаше да изтегли срещу ипотеката на апартамента си, да ги загуби и да остане сега с някакви си 50 лева. И да се надява да му се обадят от банката, че кредитът му е одобрен. Ами ако не го одобрят с какво щеше да замине със Стефка в Бургас? А нали щяха да играят на Машината с Мидата? А и да ходят да търсят това място на скалистия бряг до река Ропотамо, където се намира входа към пещерата на съкровището на Вълчан войвода, който само един ден в годината при отлива се отваря. А този ден се падаше другата седмица? Имаше и едно друго разрешение. Да заложи златния си пръстен и наполеона, който му бяха дали родителите за венчални пръстени, като се ожени, макар че парите щяха да стигнат само да спят в някой долнопробен хотел и да отидат до пещерата. Но пък и това беше нещо.

Беше станало дванайсет и майка му го извика да обядват.

Ех, ако знаеха, какво прави, гроба си щяха да изкопаят.

126.

Към три следобед първият казан беше сварен и започна подготовката за втория. Към полунощ трябваше да привърши. Да се наспи и на другия ден да почисти на кокошките (само те им бяха останали, не можеха да гледат вече прасета и овце), да им смели ярма и колкото може място да обърне с правата лопата в градината. А и най-важното... Да чака обаждане по телефона от банката...

127.

Каквото можа да свърши, свърши. Двата му почивни дни се изтърколиха и на втория ден в четири следобед се приготвяше да си тръгва. Майка му се суетеше какво първо да му сложи в чантата. Беше му сготвила пилешко със зеле и беше напълнила буркани от него, а и от останалата супа от вчера. Сложи му насъбраните яйца, домати, каквито имаше още в градината, грозде и каквото й дойде на ума, за да не стои синът й гладен. Татко му й помагаше с каквото може. Чантата се препълни.

Николай се преоблече горе. Прости се със стаята, в която пазеше толкова детски спомени. Слезе долу при тях. Взе чантата и тръгна. Майка му и баща му излязоха с него на пътната врата да го изпратят. След като ги прегърна и целуна пое пътя си към спирката на автобуса на центъра. След няколко крачки се обърна и им махна с ръка за довиждане. И двамата го гледаха с просълзени очи, сякаш никога няма повече да го видят. Тази картина се запечати дълбоко в съзнанието му.

128.

И както имаше способността да вижда каква е обърнатата с гръб карта на покер, ако имаше способността да прозира в бъдещето, само след две години щеше да види, че майка му ще получи лек мозъчен инсулт, вследствие на което ще се замъгли разсъдъка й, и затрудни ходенето. Баща му, макар и болен, задъхващ се от сърдечна недостатъчност, високо кръвно и проблеми с простатата, ще се мъчи да й помага, колкото може. Николай щеше да ги моли да дойдат в града, за да може да ги гледа, но те нямаше да искат даже и да го чуят. Щяха да искат да са си тук на спокойствие. А и кой щеше да пази къщата!? Циганите щяха да я разграбят.

И докато една сутрин, когато баща му отива да отвори пътната врата, сърдечен удар ще го прикове на място. Иска не иска майка му, Николай щеше да я вземе в града, да я гледа. Състоянието й все повече и повече ще се влошава и ще я нападат нови болести. Паркинсон и неспособност да разсъждава нормално. Ще си изкълчи крака и една година ще бъде почти на легло. Памперси и хранене в леглото. Николай ще я гледа, като малко дете. От време на време щеше да си ходи на село и тя не разсъждавайки щеше да иска да идва с него. А ако можеше да си иде щеше да получи веднага удар при вида на почти напълно ограбената къща. Циганите щяха да извадят и медните жици от инсталацията. Николай щеше да подава жалби до кмета, щеше да ги съди, но нищо. Глас в пустиня. Държавата не беше вече Родина, а вагабонтска машина за ограбването й.

Последните месеци майка му нямаше да го познава, а щеше да си мисли, че е някакво чуждо момче и да го пита защо е облякъл на сина й дрехите.

Но той нямаше тази способност. И по-добре.

Обърна се още веднъж, мъкнейки тежката чанта и им помаха с ръка...

129.

На спирката беше само той. Извади телефона си да види колко е часа. Наближаваше пет. Скоро щеше да дойде автобуса. Но защо ли не се обаждаха от банката. Утре беше петък, последният й работен ден. А парите му трябваха за неделя. И ако е отказан кредита поне да му съобщят, да знае какво да прави. Видя автобуса как се задава и спря. Отвори вратите и от него слезе само един пътник. Когато се качи и плащаше на шофьора билета си телефона му иззвъня. Погледна. Личен номер. Сърцето му затуптя. А дали не беше от банката. И какъв е резултата. Да! Обаждането беше от банката. А резултатът добър. Кредитът му беше одобрен и утре можеше да дойде да подпише документите. Въздъхна облекчен.

Чакаше го Бургас. Стефка. Хотелът. Мидата. И съкровището на Вълчан войвода в тайнствената подводна пещера.

130.

Черноокият гларус изслуша прочувствения разказ на Белокосата и й каза, че ще й помогне да намерят родителите и братчето й в пещерата. И дано да са живи, защото е невъзможно да живеят цяла година без храна. Тя му каза, че се надява в извора с вълшебна вода, в който са се къпели, да има риба и раци. А и не изключваше възможността за наличие на някакви растения, с които да свикнат да се хранят. А колкото до непрогледния мрак, знаеше, че очите се приспособяват да виждат в тъмното. Той я попита, след колко изгрева на слънцето е отливът, който трябва да открие входа към пещерата.

– След пет – каза му тя. – Но ако искаш да тръгнем по-рано, за да открием къде беше точно мястото.

Той й кимна утвърдително, като заклати хоризонтално човката си.

131.

Николай се прибра уморен и преди да се съблече и разхвърли багажа, се обади на Стефка. Тя му каза, че е минала два пъти всички въпроси, но сякаш нищо не е научила и много се страхува, дали ще може да вземе изпитите. Той я успокои, че е винаги така преди изпит. А и вечерта ще й нареди един пасианс на карти.

Каза й, че кредитът му е одобрен и утре сутринта ще иде да се подпише и парите ще бъдат преведени по сметката му в банката. После ще изтегли половината и ще ги внесе в сегашната си карта, защото издаването на нова отнема най-малко седмица. В петък и събота беше втори смени на работа, а за неделя и другата седмица, щеше да си вземе болничен от домашния си лекар, който му беше приятел и можеше да му даде колкото си иска.

– А ти кога ще си дойдеш? – попита я той.

– В събота вечерта – отвърна му тя. – И ако искаш да тръгнем за Бургас в неделя сутринта.

– Добре – кимна й утвърдително, клатейки хоризонтално главата си, без да се замисли, че тя не го виждаше.

132.

След като подреди всичко от чантата, веднага влезе в банята и се изкъпа. Легна да си почине малко и извади куфара.

Прекръсти се.

Отвори първата преграда и облече владишките одежди.

От втората преграда извади Антиминса с мощите на Свети Николай и го разтвори на масата.

Този път нямаше да изпълнява своята Николаевска литургия, а само щеше да се помоли трите желания, които беше изрекъл при предишната пред пратения му Ангел във вид на сияйно кълбо, подобно на кълбовидна мълния, да се сбъднат.

После се съблече и внимателно прибра всичко в първата и втората преграда.

Отвори третата. Развърза трите ярешки кожи и ги наложи една до друга, за да получи цялостния план на съкровището на Вълчан войвода. Направи му снимка с телефона. Изпринтира го на един лист А4. После сканира пожълтялото листче, на което беше означено всеки знак от хайдушкото писмо на чертежа върху ярешките кожи, на коя българска буква или цифра отговаря. Принтира го и него. И беше готов.

Оставаше сънят, в който Бай Яни му беше казал единствения ден през годината, когато по време на отлив се открива входа на пещерата със съкровището, да бъде пророчески.

133.

Прибра ярешките кожи с плана на съкровището, начертан и обозначен със знаците на тайнственото, неразгадаемо, хайдушко писмо и пожълтялото листче с шифъра за разгадаването му.

Беше вече много уморен. Нагласи телефона си да го събуди в осем, защото щеше да ходи сутринта в банката за одобрения кредит.

Легна и заспа.

Заспа и сънува.

134.

Първи сън:

Първите лъчи на слънцето прогониха и последните сенки на мрака, спотаени в ъглите на великолепната, облицована с мрамор хотелска стая, където се намираше спалнята, в която Николай се събуди с още спящата, като фея на гърдите му Стефка. Разроши нежно русите й коси и тя отвори очи. Погледите им се събраха, а после и устните им в бърза целувка. Станаха от леглото и се приближиха до прозореца.

Слънцето току-що беше започнало да се показва от морето. Прегърнаха се и сляха устните си този път в дълга и страстна целувка, докато слънцето изгряваше с цялото си великолепие и блясък.

135.

Втори сън:

Намираха се със Стефка в една пещера, която беше светла, но не си задаваше въпроса: Защо?

Трябваше да преминат през седем стаи, пълни с несметни богатства и да стигнат до прохода, който води до подземен град. Но за да преминат от стая в стая имаше смъртоносни капани, които им предстоеше да преодолеят. Най-интересното беше, че на Стефка върху лявото рамо беше кацнал един гларус с черна точка между очите, а на неговото друг, почти бял.

136.

Трети сън:

Със Стефка бяха в един вълшебен, подземен град. Влизаха в тронната зала на двореца. Вървяха по постланата върху мрамора, изтъкана със златисти нишки пътека. Отляво и отдясно ги поздравяваха и хвърляха към тях цветя. Той беше облечен със златовезана мантия и в лявата си ръка носеше златен скиптър, завършващ с лъв, а на главата му с безброй скъпоценни камъни блестеше царска корона. Стефка също беше със златовезана мантия и корона. Над тях, като стража кръжаха пет гларуса. Два от тях му бяха познати от предишния сън.

137.

“Точно време. Часът е осем и нула минути” – прекъсна съня му алармата на телефона. Оправи се набързо.

И след като по ноти изсвири задачите си през деня, а именно: отпускането на ипотечния кредит от 20 000 евро и прехвърлянето на половината сума в кредитната карта, обаждането на личния си лекар за болнични и осемчасовия работен ден, се прибра вечерта капнал от умора.

Легна и заспа.

И продължи да сънува, че спи и сънува, как спи и сънува, че спи и сънува, докато се събуди в осем сутринта.

138.

Първата му мисъл беше какво трябва да приготви за утрешното си пътуване до Бургас със Стефка. Личния си багаж можеше да събере и вечерта, след като се върне от работа, а сега до 12 часа, когато трябваше да тръгне за работа, трябваше да набележи каква екипировка да купи за проникване в пещерата. Като ученик имаше един период, когато беше се записал в един клуб по “Пещерно дело” и дори влиза в една пещера, така че имаше понятие какво му беше необходимо. Лошото е че за пещерата, в която щяха да влизат, нямаше никаква информация. Дали е суха и сравнително лесно проходима или има подземни реки с езера и водопади. Така че трябваше да предвиди всичко. И първо да купи гащеризони, които да предпазват от кал и вода. За предпочитани “тежки”, които са изработени от двустранно фолиран PVC  плат, които се пристягат с гумени ластици през коленете и ботушите, които в горната част, трябва да бъдат меки и еластични, а подметката относително твърда с подходящ мек грайфер.

Ръкавици с перфорирани отвори за закачване с карабинер – ключалка към въжета и други предмети при опасност и преодоляване на препятствия. Той знаеше, че в пещерите властва пълната тъмнина и към каската, пригодена за пещери и за предпазване от падащи камъни и удари в сводовете на галериите, да има лампа с електрическо захранване, с резервни батерии, а и да купи удобни, ръчни прожектори с LED. С умиление си спомняше за петромаксовата лампа, която беше ползвал на времето. Но за разлика от нея, обикновените свещи не бяха загубили значението си, а и очарованието си (защото можеше и да има вечеря), така че щеше да купи и от тях, поставени в херметически затворени тръби заедно с неотменимия кибрит. И макар че, едва ли щеше да се наложи, да купи въжета и други приспособления за преминаване както през тесни пространства, така и през зейнали пропасти. Нямаше да забрави и за раници с подходящи колани за прикрепване към тях брадвичка, чук и нож. Щеше да разпредели багажа така, че Стефка да носи съвсем малко неща. И накрая, а това беше неизбежно при опит за проникване в пещерата, в която очаква да намери съкровището на Вълчан войвода, да извади скрития в мазето револвер със седем патрона.

И защо ли това число 7, любимо и на Стефка, го съпътстваше толкова често?

А и реши да провери нещо друго.

Колко дни ще се навършат във вторник, когато ще влизат в пещерата, от вечерта, когато за първи път влезе при Стефка в казиното.

И ахна от учудване!

40!

А не беше ли това знак?

40 дни бяха необходими на Мойсей и на Христос. Първия за да получи Десетте Божи Заповеди, а втория, да не бъде изкушен от дявола.

А какво щеше да получи той?

139.

Но с ужас се сети и за друг 40 ден.

За този след смъртта. Когато душата на умрелия напуска завинаги мястото, където е живяла.

Но ако беше така, какво беше умряло в него преди 40 дни, когато влезе в казиното? И не бяха ли тези 40 дни блуждаене в отвъдното?

И къде щеше да отиде на този 40 ден?

140.

Денят се изтърколи по пътя на времето и спря на десет. Десет вечерта, когато Стефка паркира колата си пред блока, където беше на квартира и разтовари багажа си от село, разпределен в няколко малки чанти, защото не можеше да носи тежко. На шестия ден кръвотечението й беше попреминало, но се налагаше да бъде пак с превръзки. Знаеше, че болезнената й менструация затихва след седмия ден и се надяваше, че в Бургас ще бъде напълно готова да бъде “отворена”, след като беше намерила човека, на когото щеше да позволи да проникне не само в най-съкровената й част на тялото, като разкъса полулунната форма на еластичната мембрана, която е останала непокътната само при Дева Мария преди да роди, а и да го отведе в най-затънтените кътчета на непревзетата от никого досега крепост на душата си, където ревниво пазеше своите тайни.

141.

След като прибра всичко от колата си и го подреди, събра за утре багажа си и се изкъпа, позвъни на Николай. Току-що се беше върнал от работа и се подготвяше също, като се страхуваше да не забрави нещо. Тя му напомни за картите, за да й нареди пасианси и за двата изпита. Много се страхуваше, защото това й бяха първите и макар че беше чела толкова много, имаше чувството, че нищо не знае. Той я успокои, като й каза, че ще й стиска палци и най-важното, ще се опита утре вечерта да “узнае” кои въпроси ще й се паднат. Разбраха се да тръгнат в десет сутринта. Пратиха се въздушни целувки и Стефка си легна.

Легна и заспа.

Заспа и сънува.

142.

Първи сън:

Излизаше радостна от втория изпит, защото както и на първия й се бяха паднали въпроси, които Николай й предсказа вечерта.

Втори сън:

Играеше на Машината с Мидата, а Николай беше до нея. Бяха разбрали, че е нагълтана с 65% и очакваха светлинната точка да спре на Мидата, която да се отвори и от нея да изскочат три миди с бисери в тях под съпровод на тимпани и рев на тромбон, за да могат да дублират (умножат) седем пъти печалбата.

Трети сън:

Беше яхнала като кон един огромен гларус с черна точка между очите, а Николай друг, почти бял и летяха над Бургас и морето.

Четвърти сън:

Намираха се с Николай на една висока скала над морето и се готвеха за скок.

Пети сън:

Беше в църквата с булчинска рокля до Николай и свещеникът извършваше върху тях свещенодействието Брак. След като възложи върху главите им венци и трикратно ги благослови с “Господи, Боже наш, със слава и чест ги венчай”, те събраха в целувка устните си и когато решиха да ги разделят, се оказа, че това е невъзможно.