Oct 21, 2015, 7:39 PM

Комарджията II- 143-174 

  Prose » Novels
700 0 0
19 мин reading

143.

Слънцето не беше много доволно от искането на Баща си, тази сутрин, като изгрее, да проследи два обекта, но си спомняше как веднъж му беше издърпал ушите и зачервил бузите от плесници, така че, когато се издигна над хоризонта, първата му работа беше да открие целта, като насочи два лъча към дадените му координати.

И резултатът не закъсня.

Стефка още спеше, а Николай беше се събудил и се протягаше.

 

 

144.

За известно време ги загуби, но оглеждайки се внимателно ги видя да се качват в колата на Стефка и да потеглят към Бургас. Нямаше да му бъде трудно да ги наблюдава на пътя.

 

 

145.

Когато влязоха в града пак изчезнаха от погледа му и доста се изпоти, докато открие колата им да завива по улицата край Морската градина към хотел “Приморец”. Видя ги как паркират, слизат от нея и се отправят към входа.

Мисията му беше изпълнена. Баща му щеше да бъде доволен.

 

 

146.

Щастливи, радостни и усмихнати от пътуването, по време на което си казаха толкова неща и се целуваха дълго и ненаситно, когато спираха да почиват, Николай и Стефка влязоха във фоайето на единствения петзвезден Гранд хотел в Бургас “Приморец”. Впечатли ги изисканата аристократична подредба. Мрамор, разкошни мебели и картини на стената. Николай пошушна на Стефка, че му прилича на Ермитажа в Петербург, където беше ходил на екскурзия. Отправиха се към рецепцията, където едно красиво момиче им обясни с какви свободни места разполага хотела. Цените бяха зашеметяващо високи, но пък такова трябваше да бъде и преживяването. А и нали освен за изпитите на Стефка бяха дошли и да печелят. Очакваха ги Машините с Мидата и пещерата със съкровището. Така че, цената от 600 лева на вечер за малък апартамент (70 кв.) със спалня и дневна с мека мебел, голяма баня с вана и душ, и тераса с изглед към морето, не беше залък, който Николай не можеше да преглътне, след като си беше заложил апартамента с риск да го загуби, но пък и с възможност да спечели.

И то на няколко фронта.

 

 

147.

След като плати за една седмица, преди да паркират колата в подземния гараж, решиха със Стефка да не ползват асансьора, а да се качат по стълбите до петия етаж, да видят апартамента, а и да разгледат приказната обстановка. Защо ли на Николай всичко му напомняше за Зимния дворец, посетил преди години, когато екскурзоводката ги водеше да им покаже спалнята на Руската императрица Екатерина II и приемната на Руския цар Николай Първи, при когото Вълчан войвода е пратил своите хора да му предложат да освободи България, срещу съкровището, което след два дни, ако е верен сънят му, ще намерят?

 

 

148.

И двамата, зашеметени от щастие се изкачваха към “върха”. Бяха избрали апартамент на последния етаж, за да могат не само да чуват шума на морските вълни, но и да ги виждат пред тях, като на длан. Стигнаха да вратата.

Номер 70. Ха-ха-ха! 7 и 0. Или 0 и 7, върна се Николай във времето и си спомни за първите две числа на които беше спечелил в казиното, вечерта, когато се запознаха със Стефка. Погледна я. (И сега, както тогава, беше облечена в зелено, както нулата на рулетката.) И я попита, на кое число й прилича той. “Седем” – отвърна му тя и се прегърнаха, смеейки се.

 

 

149.

Влязоха в апартамента и първата им работа беше да излязат на терасата. Под тях в парка на хотела се виждаше открития басейн с палми в него, който се намираше на няколко метра от брега. Морето беше тихо и спокойно, за разлика от разтуптените им сърца. Стефка се облегна на перилата. Николай я прихвана отзад, през кръста, ухапа я нежно по ухото и придвижи устните си към нейните. Доближи ги, сякаш искаше нещо да я попита. Тя се обърна леко и... му “отговори”.

 

 

150.

После в дневната, като деца започнаха да се гонят край разкошните фотьойли и огромния диван. И всеки път, когато Николай я настигаше, не спираше да се наслаждава на всяка част от тялото й, освен на едно, за което Стефка го беше помолила да почака малко, докато “напълно й мине”. Уморени, зачервени и запъхтени, накрая се хвърлиха скупчени в топка на спалнята. Претърколиха се и впиха жадно устните си в дълга и страстна целувка, за да се изкачат по седемте стъпала към бленуваното свръхблажено състояние на съзнанието, когато шум идващ от терасата ги сепна. Уплашени излязоха да видят какво става и застинаха от учудване и изненада.

Два гларуса се боричкаха и удряха с крила, като допираха човките си. Единия гларус имаше черна точка между очите, а другия беше почти бял.

 

 

151.

Гледаха и не можеха да повярват на това, което виждат. Едно от съновиденията им се беше сбъднало. Значи сънищата им са пророчески. И единственият ден през годината, в който при отлив на скалистия бряг се отваря входа към пещерата със съкровището на Вълчан войвода и приказния град, да е наистина във вторник.

Оставаха по-малко от два дни.

А сега леко на пръсти, от страх да не изплашат Черноокия и Белокосата и да се върнат в сънищата, Николай и Стефка се прибраха в дневната и ги оставиха да си гукат.

 

 

152.

Имаше още едно място от апартамента, което не бяха разгледали.

Банята.

И когато влязоха в нея занемяха от възхищение. Беше цялата в мрамор, придаващ великолепие и аристократизъм. Ваната беше огромна и можеше даже да плуват в нея. Имаше хидромасажна душ-кабина, кушетка с бял чаршаф и вази с цветя. Бляскави огледала размножаваха щастливите им усмивки.

 

 

 

153.

Стефка погледна към Николай и го помоли, като се изчерви, този път да се изкъпе сама, а той през това време да иде да вземе багажа от колата. Какво можеше да направи, освен да се подчини и да я целуне нежно по челото.

Стефка се съблече и побърза да види на превръзката й дали има още кръв. Имаше, но съвсем малко. Значи вечерта можеха да се изкъпят заедно във ваната, а и да направят нещо друго. Е, ако не тази вечер, то със сигурност утре или вдругиден. Беше решила твърдо да го направи и първият й да бъде Николай.

Влезе в душ-кабината и под галещите и масажиращи струи на водата се самозабрави от удоволствие, когато чу на вратата на банята да се чука и се изплаши до смърт.

 

 

154.

Беше Николай.

Как можа да си помисли най-лошото. Че той, ако беше някой друг, нямаше да чука.

От радост искаше да го прегърне и разцелува, но реши да не му казва, че беше се уплашила, да не й се смее.

Беше донесъл багажа и искаше да я пита дали не иска нещо да й подаде. Тя му каза, че ще използва хотелската хавлия и след като се изкъпа и избърса, я запаса на кръста си, като остави нежните си, овални, като портокал и сочещи нагоре зърна на гърдите си да дишат на свобода. Излезе от банята и влезе в дневната, където Николай се беше съблякъл и си разпределяше нещата в гардероба. Като я видя не можа да се сдържи (а и тя това искаше, за да се успокои), и я прегърна. Телата им се сляха и точно тогава, когато Николай мислеше да свали хавлията й, телефонът на масичката иззвъня..

 

 

155.

Кой ли можеше да ги търси! Обаждаха се от рецепцията. Николай си бил забравил личната карта. Добре. Като излизат, ще си я вземе. Стефка беше започнала да се преоблича и решиха с Николай, като се изкъпе и той, да се поразходят.

 

 

156.

Всичко в хотела им харесваше. С изключение на едно. Нямаше казино. А нали една от причините да дойдат в Бургас е да намерят машини с Големи Миди и докато още на са разбрали, че са открили пробив в системата им, когато се “нагълтат” със 70% и се падне Голямата Мида и се отвори, за да излязат от нея три малки с бисери в тях, печалбата може да се дублира седем пъти. Златна мина можеше да се окаже за тях тази Голяма Мида...

 

 

157.

Но първо отидоха до морето да го докоснат и съберат по няколко истински миди за късмет. Макар и ноември да беше нагазил до кръста, времето беше топло и имаше още хора на плажа. А и утре след изпитите на Стефка и те можеха да се изкъпят в морето. А сега трябваше да намерят Голямата Мида. Беше два часа и имаха време до осем, когато се извършваше смяната в казината и можеха да видят при засичането на машините тяхната “Мида” на колко процента е, за да разберат дали има смисъл да играят.

 

 

158.

Хотел “Приморец” беше разположен на входа към Морската градина и до плажната ивица. Така че, след като излязоха от него и го заобиколиха, се озоваха на пясъка, а морето беше на 20 метра от тях. Затичаха се, сякаш бяха открили Нов свят. Наплискаха си лицата като със светена вода и от многобройните миди, разхвърляни на плажа, си избраха по три, да им върви.

 

 

159.

Николай не беше идвал в Бургас от пет-шест години. През лятото, когато Стефка кандидатства в Института по Туризъм, го беше обходила и му каза колко много се е променил, особено Морската градина, която била напълно обновена: асфалтирана и поставени огромни саксии с палми в нея. И най-важното: някогашният ресторант “Морското казино” бил превърнат в културен център, а по алеята след него увековечени с бронзови паметници най-големите поети на Бургас – Христо Фотев и Петя Дубарова.

Тях най-вече Николай искаше да види.

 

 

160.

Прегърнати тръгнаха покрай брега към Мостика – Символа на Бургас. Морските вълни правеха всичко възможно да ги достигнат, макар че те ги отбягваха, но най-накрая една вълна успя да ги застигне и дамгоса по обувките с отличителния си знак – водорасло с образа на Нептун.

 

 

161.

Около тях летяха гларуси и огласяха тази картина, не от изложба на Модест Мусоргски, а от Лудо Биле, с неприличните си подмятания в стил “га-га-га” и подсвирквания “о-о-о”. И жалко, че нямаше кой да запечати този миг с видеокамера, защото дори и концерт на Херберт фон Караян в оркестрация на Морис Равел щеше да бледнее пред виртуозното им изпълнение.

 

 

162.

На Николай и Стефка им направи впечатление, че имаше и две сола. На флейта и тромпет. Не им беше много трудно да открият музикантите. Отзад, на три метра от тях, като почетен ескорт, вървяха Белокосата и Черноокия, които от време на време отваряха човките си, за да заглушат останалите и да напомнят за присъствието си.

 

 

163.

Когато стигнаха до стълбите към Мостика Николай изигра ролята на диригент, като се обърна и направи въртеливо движение с двете си ръце надолу и им се поклони. Хвана под ръка Стефка и се качиха на Мостика, за да извървят заедно този ПЪТ навътре В МОРЕТО.

 

 

164.

Дълго я беше увещавал (дори беше й подарил букет от водорасли), докато се съгласи с него, свадбеното им пътешествие да премине край мястото, където се беше родил, и майка му го беше научила за първи път да плува. И най-важното: да бъдат там, до скалистия бряг, точно на рождения му ден, който беше след два изгрева, а мястото щяха да го познаят по това, че там в скалите под водата има дупка, която единствено на този ден за няколко часа при отдръпването на морето е над водата и се носеха слухове, че води до един приказен град. И мислеха, когато се закрие пак от водата, да минат през нея и да го посетят.

Радостни плуваха и се боричкаха, яхнали морските вълни. Пускаха във водата въздушни балони, а после ги пукаха с уста.

Пътят им преминаваше край един мост, вдаден в морето, по който забелязаха да вървят прегърнати, а може би и влюбени като тях, едно момче и едно момиче. Решиха да се позабавляват и да се опитат да осъществят контакт с тях. Та нали се носеха слухове, че и хората били мислещи същества.

Когато стигнаха точно под тях, им подсвирнаха и изскочиха над водата, изпълнявайки един от най-сложните си акробатични номера. Влюбената двойка се надвеси над перилата и ги поздрави с помахвания на предните си перки, които хората наричаха ръце и издадоха звуци, които делфините преведоха, като “Здравейте! Как сте!” и веднага им отговориха “Добре” с повторен скок над водата и звук, наподобяващ корабна сирена.

 

 

165.

При третия си скок Непокорния (така бяха го нарекли, поради несъгласието му със съществуващия закон при делфините, да приемат хората, като приятели, дори и тогава, когато ги убиват) забеляза към тях да се приближава лодка и даде знак на изгората си. С няколко удара на опашките си върху повърхността на водата набързо си взеха довиждане с влюбената двойка на моста, почувствали ги като брат и сестра, и се отдалечиха.

 

 

166.

Николай и Стефка дълго гледаха в посоката, в която бяха изчезнали делфините и на два пъти ги мярнаха да подскачат над вълните. Плуваха към Созопол, накъдето след два дни щяха да тръгнат и те. Николай каза на Стефка, че скоро беше чел много интересно нещо за делфините. Как в някои страни по света са ги използвали като акушерки за раждане при хората под водата. В момента на раждането те излъчвали нещо от своите сонари, което спомагало раждането да бъде напълно безболезнено. Децата, родени с помощта на делфини-акушерки, имали необикновени възможности. Можели да спят под водата на около 40 см и докато спят не дишали, а след около 30 минути, спейки, ритвали към повърхността, изплували, поемали си въздух и отново се потапяли на малка дълбочина, продължавайки да спят.

Имали висок коефициент на интелигентност и изключително силни физически тела.

Николай прегърна Стефка и й пошушна на ухото, че би искал тяхното дете да бъде родено по този начин, на което тя му отвърна с пощипване по бузата.

 

 

167.

След като извървяха своя път по моста, се  заизкачваха по стълбите към

Морското казино, превърнато в културен център. Колко интересно им беше там. Приличаше на кораб. На първия етаж имаше зала, която служеше в събота и неделя за бракосъчетания, а през другите дни за представяне на книги. Николай веднага се отплесна и замечта, ако след време напише книга за сегашните си преживявания, премиерата й да бъде тук.

На втория и третия етаж имаше стаи, подобни на каюти и тераси, като палуби.

На най-горната палуба имаше далекоглед. Николай и Стефка веднага се присламчиха към него. Пуснаха в него един лев (такава беше таксата, за да могат да гледат пет минути) и веднага го насочиха в посоката, където бяха отплували техните приятели – делфините. Не след дълго ги откриха и присъстваха на една много интересна сцена. Видяха как подмятат като водна топка една морска костенурка. Как се боричкат и вършат неща, които ми е неудобно да опиша.

 

 

168.

Следваше разходка в Морската градина. Николай поиска от Стефка да му покаже къде се намират паметниците на Петя Дубарова и Христо Фотев. Тръгнаха по алеята и не след дълго бяха до първия паметник. Този на Петя. Величествена статуя, излята от бронз. Поетесата беше застанала права и гледаше към морето. На Николай му беше интересно да види дали паметника е празен. Доближи се и го почука. Дрънчеше на кухо. Отидоха при Фотев, който беше по надолу в градината и беше седнал и замислен. Паметникът му също гледаше към морето. Но и неговият беше празен. Дрънчеше на кухо.

И Николай си помисли, че всъщност техните паметници могат да ги изпълнят със съдържание и одухотворят само хората, които ги гледат и носят в сърцата си техните стихове, възпели, както никой друг поет, Бургас.

Но за жалост, повечето хора не бяха чели нищо от тях и ги свързваха само с това, че Петя се е самоубила, а Фотев е бил непоправим пияница и пройдоха.

Паметниците им се намираха на 50 метра един от друг, а навътре в градината, на около 70 метра, се намираше паметника на Пушкин. За жалост и той беше кух.

А с какво беше известен всъщност Пушкин?

С това че дава съвет да не се спори с глупака.

А какво направи той?

Загина при един такъв спор.

 

 

169.

Николай не беше геодезист, но един от прякорите му носеше името на Питагор, заради невероятните му умения да гради въображаеми геометрични фигури и въз основа на тях да прави сложни математически изчисления. Така че не му беше трудно да си представи тримата – Петя, Фотев и Пушкин, като точки на равнобедрен триъгълник с равни страни: Пушкин и Петя, Пушкин и Фотев по 70 метра и основа Петя и Фотев – 50 метра. И като прокара мислено ъглополовящите на трите прилежащи към тях ъгъла, откри точката, в която се пресичаха и от която можеше да впише окръжност, която докосва и трите страни на тяхното творчество.

И застана в нея.

Паметник, който не дрънчеше на кухо.

 

 

170.

Разхождайки се из Морската градина, на Николай и Стефка им направи впечатление, че нямаше катерици по дърветата. А в техния град, градът на липите и поетите, в парка Аязмото имаше почти на всяко дърво и решиха някой ден да уловят няколко и да ги пренесат тука, за да се размножат.

 

 

171.

Неусетно в есенния следобед се бяха претърколили но нанадолнището към Казиното няколко часа. Беше станало шест и половина. Време да потърсят някое казино, в което има Машина с Мида и да следят, когато си предават смените, да зърнат на колко процента се е “нагълтала”. В Бургас почти на всяка улица имаше казино. Обиколиха няколко, но тяхната машина я нямаше. Бяха се отчаяли, когато Стефка се сети, че може би в най-голямото казино, това в хотел “България”, който се намираше на центъра, може да има. И наистина беше така. И то не една, а цели три машини една до друга, които сякаш ги очакваха, защото като ги доближиха, ще кажеш, че по даден сигнал оглушиха залата с рев на тромбон.

 

 

172.

И двамата се почувстваха, като в собствени води. Седем дни не бяха влизали в казино, което им се виждаше цяла вечност. Пипнаха и трите машини за късмет и извикаха да им навият по 50 лева. Настроиха ги на най-ниското ниво (по 50 стотинки на врътка) и ги пуснаха на автомат да се въртят. Стиснаха си ръцете и отправиха погледи към “големите миди”, в очакване светлинната точка, която се върти около различните представители на земната и морска фауна, да спре върху нея, след което тя да се отвори и от нея да изскочат три по-малки миди с бисери в тях, под съпровод на тимпани и рев на тромбон и тогава седем пъти да дублират печалбата, която щеше да се изпише под ковчежето с жълтици по средата на екрана, каквото имаше и в една от седемте стаи на златното съкровище на Вълчан войвода, което ги очакваше след два дни, без да се замислят, че всъщност- ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ ВЕЧЕ ГО БЯХА НАМЕРИЛИ.

 

 

173.

Имаха още час на разположение, докато в осем се извърши смяната и когато засичат машините, за видят на колко процента са се нагълтали и трите машини, за да разберат дали има смисъл да се играе, ако някоя от тях е близо до 70-те процента. Но пък знае ли се, може някоя от тях вече да ги е доближила и светлинната точка с рев на свръхзвуков самолет да се приземи на Голямата Мида. Но засега такава опасност не се очертаваше. И трите машини, колкото вземаха, толкова и даваха. Първоначално вложените средства – по 50 лева се движеха в амплитуда плюс-минус 10 лева. Николай обиколи залата с поглед. Всичко беше толкова познато. Едно момиче, облечено в зелено, което приличаше на Стефка, дойде при тях и ги попита, какво желаят да пият.

Знаете вече, че в казината питиетата са безплатни, но почти винаги излизат златни.

Да видим сега тези две коли и две кафета, които си поръчаха, няма ли да им струват много скъпо.

Или щяха да бъдат увертюра към Голямата печалба.

 

 

174.

Светлините точки продължаваха да се въртят около ковчежетата с жълтици и да олицетворяват вечния стремеж на хората към материалното богатство, защото “Щастието не е в парите, но не е и в тяхното отсъствие”.

На Николай му направи впечатление нещо, което досега не беше забелязал. В горния ляв ъгъл на машините имаше нарисувано красиво растение с узрели, сочни, лъскави, черни плодове и цветове, наведени надолу, които имат форма на звезда. Това му беше страшно познато, но не можеше да се досети къде го беше виждал. Зарови се из дебрите на паметта си и споменът го върна със седем години назад, когато беше започнал да се занимава с цветарство. Имаше маса на пазара, отглеждаше предимно ириси и гладиоли. Но за да се продаде “стоката” успешно трябваше да се украси допълнително и измайстори в букети. А за това трябваше зеленина – аспарагус и какво ли не още от горската флора, според сезона. Той обичаше да експериментира и береше най-различни треви, цветя и растения от полето и гората, за да направи най-хубавите букети. Веднъж беше открил едно растение с чудно красиви цветове и беше набрал много. Имаше ирис и букетите му ставаха много хубави, защото виолетовите камбанки на растението образуваха с ултрамариновото синьо на ириса вълшебна комбинация и предаваха на букетите неотразим чар. Трупаха се на опашка да купуват. Беше вече на привършване, когато една стара цветарка дойде да види какво продава, че толкова много му върви. И като видя го попита:

– А бе, ти знаеш ли какво е това, с което красиш букетите си?

– Не – й отвърна той.

Тя не можа да се сдържи и прихна да се смее, но за да не чуят клиентите и да се разбягат му пошушна тихо на ухото:

– ЛУДО БИЛЕ.

© Николай Нанков All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??