Комедиен бар

                Здравейте, дами и господа, радвам се да ви видя отново в нашата малка и гостоприемна кръчма. Повечето ме познавате прекалено добре, така че няма да се представям. Само ще кажа, че днешният ден е важен обаче с две неща и мисля, че е по-полезно да обърнем вниманието си към едно от тях.              

                Когато младият Джони тръгна по безкрайните полета на Джорджия и… какво? Как така днес сме девети? Оо… значи, започнал съм да разказвам грешната история. Въпреки всичко днес наистина е важен ден, който трябва да бъде отбелязан подобаващо, така че, първо – наздраве и, второ, нашата малка история започва в прекрасните краища на Североизточна Англия, където слънцето грее студено и Кралицата, малката безсмъртна кучка, изкарва на разходка песовтете си, исках да кажа, синовете си, в зимната им резиденция. На около четиридесет километра от това проклето място се намираше малкото спретнато градче на име Блекбридж, където имаше много други забележително нищожни неща, но не и черен мост. В това китно селце живееше моят първи братовчед, Парис – име, което подхождаше повече на болонката на жена му, отколкото на него. И въпреки всичко, Парис беше голяма гордост на рода, носеше всички характерни наши мъжки черти, които подкосяваха краката на младите красиви (извинете ме, но не мога да сдържам смеха си) шотландки. Изброявам и показвам подобаващо върху себе си : огромен, сбръчкан и осеян с масивни лунни кратери моряшки нос, деликатно комбиниран с беззъба боксьорска усмивка и чифт невероятно мътни сиви, някога сини, очи. Рошава като гърба на възбуден котарак коса в компанията на една, и моля да се отбележи, че не лъжа,  прекрасна вежда, простираща се нежно като летен бриз от едното ухо до другото през издълженото, изпъкнало и сбръчкано чело. Към това съблазнително лице върви и стройно като депресирана спагета тяло, стегнато като неделното желе на баба и силно колкото дясното кутре на тригодишно шимпанзе. И сега разбирате защо не бе никаква изненада за нас, когато Парис, преди двадесет и три години, тъкмо навършил пълнолетие, срещна прекрасната Гертруда, плод на изкусителната любов между германски млекар от Франкфурт на Майн и корава австрийска еврейка от Виена, преселили се в империята на Нейно величество малко след края на войната, за да търсят щастието, далеч от безсмислените кавги в Стария континент. И макар Гертруда да не беше най-доброто за нашия Парис, а според баба му, лека й пръст на дъртата вещица – дано са загрели добре олиото, в което ще се пържи проклетата й душа, и нека цитирам : „Красотата на Гертруда би принудила Торбалан да спи на светната лампа.” Така е, повярвайте ми, нищо не доказва твърдението „любовта е сляпа” повече от тази уникална двойка. Според преданията, Парис тъкмо се е събудил в чудесния си едностаен апартамент на последния етаж в сграда, най-върховно постижение на британската постмодернистичка архитектура, в сянката на която грозните социалистически панелни блокове от Империята на злото изглеждаха като произведения на изкуството. В този бетонен ад, съпроводен от един жалък, но известен с оптимизма си и постоянството си теч от тавана, въпросната сутрин моят братовчед нервно изръмжа срещу слънцето, което като малко дете го ръчкаше с лъчите си в пияните му зачервени очи. Усетил вкуса на загубата, до съзнанието на Парис най-накрая достигна изморено новината, че е по-добре да стане, отколкото да продължава да се излежава в сменените преди няколко седмици, вече с лек нюанс на зелено, чаршафи. Главоболието, от което страдат мъжете в нашия род след тежка вечер в обятията на алкохола, е легендарно. Представете си, че в един и същи момент чупите всяка кост във вашето тяло, озaптете силата и интензитета на тази болка и я натъпчете в мозък, с размерите на грахче. А после ме питат защо не се страхувам от смъртта. Парис, убеден съм, преживяваше същото в този съдбовен ден и предполагам, че веднага е изтичал в банята, където на стратегическо място на стената над мивката, се намираше личната му аптека и, ако не се е подхлъзнал от бързането върху снощната си вечеря, свенливо разположила се във формата на многоцветна локва върху някога морскосините фаянсови плочки, то със сигурност е изсипал една шепа весели бели хапчета в свежата си уста, които щяха поне малко да утолят жаждата му да посегне върху живота на първото човекообразно пред очите си.  Посъвзел се и след ритуалното измиване на лицето за милиони със студена вода, той хвърлил око в огледалото, където срещнал своя ясен поглед на петел пред заколение. Това допълнително подействало на нещастните да оцелеят след вечерта мозъчни клетки и задействало желанието му за отрезвителен душ, което било неминуемо последвано от зверско къркорене в стомашната област. Съседката му, многопочитаемата и вечна госпожица Стейпълтон, често се стряскаше от този шум и излизаше в коридора, за да се убеди, че не само нейният под се тресе под краката ù.

                     Понякога си мисля, че небето над Англия не е синьо като над останалия свят, а Всемогъщият го е боядисал в металносиво, защото само тук може да грее слънце и в същото време да е по-мрачно и от усмивката на Баскервилското куче. Вървейки по улиците на града, запътил се, вече в права линия, към най-близкото заведение за бързо хранене, Парис се мъчеше да впрегне потресаващо малкия си ум и да го накара да мисли върху задълженията си за деня. И ако всички тези усилия бяха почти толкова безплодни колкото демокрацията, то желанието за резултат се изпари в мига, в който моят братовчед залепи погледа си на омагьосана пеперуда върху германския еделвайс на име Гертруда. Според думите му, русите ù (като полята с белина слама) къдрици препускали в галоп като расов жребец из испанските равнини, краката ù (в сянката на които можеше да се скрие един Мини Купър) разтрисали с такава сила тротоарите, каквато само една истинска жена може да притежава, а походката ù била грациозна като на принцеса (с мозъчно увреждане), но нищо не можело да се сравнява с размера на разтапящия мъжките сърца от векове бюст (е, наистина е огромен, нямам какво да добавя), предаващ се от поколения на жените в рода. В този миг Парис бил пронизан от любовните стрели на Купидон и сърчица и ушна кал потекли по улицата. Той бил убеден, че това е жената на неговия живот и че тя ще е майка на децата му. А когато Гертруда изтървала на земята своето шарено чадърче, което изглеждало така сякаш пролетната дъга е повърнала отгоре и е умряла на място, заедно с всички надежди за щастие, Парис видял шанса си и нямал намерението да го изпуска. Хвърлил се бясно като лъв от отсрещната страна на улицата, рискувайки смело живота си срещу пътното движение в името на любовта, отнасяйки немалка доза окуражителни подкани от шофьорите. И тъй като Гертруда се навежда малко по-трудно заради красотата си, която според мен ù е меко казано в повече, братовчед ми имал щастието да повдигне чадъра и да ù го подаде с очарователна усмивка, която заслепила неговата избраница и тя започнала да премига като млада кошута, попаднала в плен на светлината на фаровете на огромен камион по магистралата през нощта.

- Аз съм Парис – смело и гордо заявил той.

- Аз съм Гертруда – отвърнала засрамено, но вече окуражено тя и го дарила с усмивка.

                     И точно заради тази случайна среща преди толкова много време, имам какво да ви разкажа и нека заедно да отпразнуваме тяхното щастие, благодарение на което на бял свят се появиха три момиченца и две момченца, носещи радост на своите родители. Но на тази дата, даже точно преди няколко часа, се случи друго семейно събитие, на което няма как да не отдам чест и да не вдигна тост – пия в името на най-прекрасния човек, който някога съм познавал - майка ми, която днес почина… наздраве и лека вечер, дами и господа!