Две момичета и осем момчета се товарим на потрошен автобус.

Тръгваме от Хасково на едномесечен стаж за рудник Върба.

В Кърджали се прехвърляме на друга таратайка, посока Мадан.

Началото на март - снежнобелите върхове на Родопа заслепяват!

Пристигаме привечер и с открита „молотовка” потегляме за Върба.

Върба не е село, а селище, създадено заради самия рудник.

Казват, че горе на върха, някога наистина имало махала с това име…

*

Другата половина от курса замина за рудник Маджарово.

Мълчаливо им завиждахме – това е рудник - образец по безопасност!

Скалната маса е здрава - галериите не се укрепват по никакъв начин.

Оловно – цинково находище с най-малки производствени разходи!

Върба има славата на рисков обект в системата на Горубсо.

Мека скална маса, с много подземни аварии и човешки жертви!

*

Премръзнали, около десет вечерта, се настаняваме в общежитие.

Макар и жълти стотинки, стажът се плаща и е предпочитан от нас!

Радваме се на тези първи заработени суми, разчитахме на тях.

На другия ден застъпваме І- ва работна смяна, от 6 часа сутринта!

Разпределят ни по групи: администрация, забой, комин, транспорт...

*

Миньорите са като корабокрушенци – обречени, но свободни хора!

Тук, трудно можеш да попаднеш на „човек по реда си”!

Всеки миньор задължително има своя драматична житейска история.

От банален развод или пребиване, до излежана присъда за убийство.

Всеки миньор е „цапнат” в тила, както твърдят „направили” главите...

След всяка смяна, следва напиване „до козирка” и поредно сбиване…

При редовна заплата 1500, те получават 25,000 за 24 работни дни!

Това е „платата” на коминджиите – най-високоплатения труд...

И пак не им стигат – постоянно искат заеми от нас, дето броим стотинките!

Даваме им – защото връщането на заема, значи „поркане” на аванта…

Техният девиз е: "Всяка майка коминджия не ражда!"

- И слава Богу, че е така! - биха казали някои, които не ги знаят отблизо…

*

Първата седмица по график съм разпределен с Динко.

Той е от Долен Дъбник и баща на две деца.

За тях се грижи майка му – преди година жена му ги зарязва…

Динко е само на 30 години и е майстор - коминджия.

*

Коминът е вертикална изработка между две хоризонтални галерии.

На забоя работят най-много двама души – за повече място няма.

От повърхността до тук има изведени гумирани тръби.

По тях непрекъснато се подава свеж въздух за работещите.

По железни тръби, под високо налягане, пък се доставя въздух за техниката.

От забоя до хоризонталната галерия по на три метра има площадки.

Между площадките са разположени дървени стълби.

Разстоянието между две галерии е не повече от 50 метра.

Ние бяхме на „хоризонт 300”, което „гарантира” 300 метра под земята!...

Поради взривните работи единствено забоят не се укрепва.

Дупките се пробиват вертикално с пневматични чукове - ПМ-500.

На работната площадка има два отвора с капаци.

Единият е „вход – изход” за миньорите, а другия - за скална маса.

Върху тази площадка се монтира пробивната машина.

Преди взрива улеят се отваря, за да падне скалата в хранилището.

То е свързано чрез травербан с изход към повърхността.

Травербанът е хоризонтална галерия, която има директен изход навън.

Оттук рудата се извозва с вагонетки и по въжена линия стигат до флотацията.

А флотацията за целия Родопски басейн се извършва в Кърджали.

*

Пристигаме на забоя с гумирани дрехи, ботуши, каски, карабидени лампи.

Двамата с Динко трябва да подготвим забоя за взривяване.

Това ще рече: да пробием дупки за взривното вещество.

Зареждането и взривяването се извършва от бомбаджия в края на смяната.

Той извежда капсул-детонаторите от забоя до хоризонталната галерия.

Тук ги свързва последователно в адска машинка…

Застава в скална ниша, за да се предпази от взривната вълна.

Накрая врътва ръчката и брои взривовете…

При невъзпламенено гнездо се взривява повторно - пробива се нов отвор до заряда.

При тази операция е възможен индуктивен взрив!...

А това неизбежно води до фатални последици…

*

В един комин всичко става бавно – като в космически кораб…

Обстановката не позволява да бързаш.

Шумът от пневматичния чук е невъобразим - крещим, за да се чуем …

Някъде след осмата дупка, забоя започна да се обрушва…

Отначало по-малки камъчета, после по-големи, протече вода…

Спогледахме се и вперихме очи нагоре…

Опитваме се да осветим забоя и предпазим от падащи камъни…

Скачаме по скалните късове, падаме, ставаме…

За броени секунди площадката под нас е затрупана до колене…

Ботушите ни се изхлузват - оставаме по чорапи…

Не смеем да се наведем и разчистим - може да застинем приведени.

Вентилационната тръба се оказа затрупана - оставаме без въздух!

Динко развъртя болта закрепващ пробивния чук за стойката…

Успя да освободи машината, изтегли я встрани.

Опитвам се да помогна – спря ме!

Шансът да оцелее единия, бил по-голям, при разстояние между двамата!

После издърпа тръбата за въздух, освободи я от скални отломки…

Браво на Динко - ще имаме въздух...

Дървената платформа под нас започна да пука - няма да издържи…

Ако пропадне, летим 40 метра надолу и ставаме на пихтия…

(Сякаш има значение колко метра ще летим, след като сме размазани!)

Вече сме полузатрупани - не можем да се движим и предпазваме!

Само късметът и случайността може да ни спаси…

Може би минути е продължил този ад, на мен ми стори вечност!

Дъхът ми секна, не смеехме да гъкнем - неочаквано всичко затихна…

*

Изтощени до смърт, поразчистихме и седнахме върху влажните камъни…

Усещах как зъбите ми тракат, треперех - стана ми студено!

Динко започна да ми разтрива гърба:

- Н-н-н-яма нищо! От н-н-н-ерви… всичко е до време…

А аз си мислех, че Динко има две деца - на 4 и 6 годиники…

И тези дечица, никога няма да разберат истината… за цената на хляба!

- Що не се чувате, бе, пичове!... Тука ли сте?...

Бомбаджията - идва да взривява…

- Тука сме, ама сме затрупани… Съобщи на Спасителна служба!...

- А, така-а-а-а, тръгвам…А въздух… въздух имате ли?

- Имаме… Бързай, момчето получи нервна криза…

- Ей, сегичка… малко търпение…

*

Динко свали каската, седна върху нея и извади пакет „Арда”.

Ръцете му трепереха - пална цигарата от карабидката.

Направи три поредни „яки” смуквания, поуспокои се…

Не е за вярване, че всичко свърши неочаквано, както и започна.

В този миг от забоя се стрелна камъче и впи в главата на Динко!...

Инстинктивно понечи да се хване за мястото на удара…

Ръката му замръзна в движение… и отпусна…

Катурна се настрани… шурна кръв… нима е възможно!...

Опитах се да го вдигна… нямам сили… хрипове давят гърлото!...

Остра болка внезапно прониза главата ми…

Нечовешки стон се изтръгна от гърдите…

Господи, пропадам надолу, а летя нагоре…

Жив ли съм!...

*

- Спокойно, не се хабете, тука сме, ей сегичка…

*