Конете в спомените на едно дете

Навремето вуйчо ми имаше най-хубавия кон в селото -  една кобила, която направо си беше състезателен кон. Казваше се Мара. След смъртта на вуйчо (нямаше и трийсет години, когато почина), конят се използваше рядко и то само за да бъде впрегнат в модерната за онова време талига с ресори, което според мен Мара е приемала като голяма и незаслужена обида.

Вуйна ми напусна селото с момиченцето си Дуна и старците останаха с най-малката си дъщеря Йорданка и малкия си внук Христо, който беше само на шест години. Те не  продадоха коня, най-вече заради паметта на вуйчо. С този кон също имам много интересни спомени, от които ще разкажа само два.

Зимата вече си отиваше. Снегът почти се беше стопил и макар все още да беше хладно, не можеше и дума да става  за сравнение със студа преди месец. Отидох да навестя баба Динка и дядо Христо. Те много ми се зарадваха и баба веднага се засуети с какво да нагости скъпия гост. След като изметох вкусотиите, поднесени от нея, не пропуснах възможността да отида при коня, който още отдалече започна да пръхти радостно. Умното животно  ме познаваше и веднага ме близна по бузата. Баба, както винаги, не бе забравила да ми даде няколко бучки захар, от известния само на нея запас. Конят си мушеше муцуната из ръцете ми, търсейки лакомството. Аз му подавах безстрашно бучките една по една и той много внимателно ги вземаше от шепичката ми, но не със зъби, а с устните си. Баба и дядо също дойдоха, навярно страхувайки се да не би конят да ми направи нещо.

“Ех, това животно вече много се притесни. Няма го Васил да препука на воля с него.”, проплака баба.

“Така е, а аз вече съм стар да яздя такъв буен кон.”, със съжаление добави дядо.

“А защо да не го разходя аз? Той вече ме познава и нищо няма да ми направи.”, обадих се аз.

“Ти пък си още много малък. Не че нещо ще ти направи, но няма да можеш да го овладееш.”, възпротиви се дядо.

“Аз, дядо, и като още по-малък съм го яздил, та сега ли когато вече съм пораснал.”, настоявах аз.

“Не може. А твоето яздене беше зад гърба на вуйчото, но да си сам на него е много е опасно. Този охранен, буен кон, не е излизал вече месеци на воля.”, мъдро отбеляза дядо .

Както и да е, накрая те се съгласиха. Не сложиха седлото, защото краката ми не стигаха до никъде, камо ли до стремената. Юздата обаче сложиха. Конят разбра, че ще излиза и нетърпеливо започна буйно да рие с копито и за малко да провали излета.

Излязохме от портата, баба държеше юздата, дядо ме качи на коня, подаде ми поводите и преди да повтори своите напътствия, ние вече бяхме далеч. Летяхме като светкавица. Хората ни гледаха и не вярваха на очите си, че такова малко момченце препуска с най-личния кон на селото. Конят, освободил набираната с месеци енергия, летеше без да намали скоростта си и за нула време бяхме извън селото. Аз се бях вкопчил в гривата - поводите на юздата не значеха кой знае какво за мен. Тогава явно не съм разбирал много неща, но по-късно ми ставаше все по-ясно, че в този момент ние сме били едно цяло с моя приятел - коня. Навярно от благодарност, той искаше да даде всичко от себе си. Чувствал е моята неопитност и явно, затова не променяше рязко посоката си – само напред и то колкото може по-бързо. Пустото поле и накацалите по още голите клони на  дърветата гарвани наблюдаваха с възторг тези препускащи с бясна скорост, слети в едно същества и разбираха, че зимата вече си отива и много скоро от недрата на земята  ще поникнат приютените в тях семена, а голите клони на дърветата ще се разлистят.

Достигнахме съседното село Скобелево, прекосихме го като вихрушка и чак на около два три километра след него, аз се сетих, че е време да се връщаме. Погалих коня по затоплената  шия и дръпнах поводите. Умното животно разбра не толкова командата, колкото молбата ми и намали, докато накрая спря да тича. Опънах левия повод и той послушно бавно започва да завива , докато сменим посоката на сто и осемдесет градуса.

“Хайде пак.”, радостно извиках аз и  го погалих по шията.

Това беше достатъчно и Мара отново се спусна като вихър. Профучахме през Скобелево, познатото ми поле и влязохме в Караджалово. Когато наближихме къщата, аз дръпнах поводите на юздата, конят намали скоростта и накрая премина на ходом.. Силно разтревожени пред портата,  чакаха баба и дядо. Мара  спря пред тях и изчака да ме свалят от гърба му. Завря муцуната във врата ми и радостно изпръхтя.

“Ох, камък ми падна от сърцето.”, щастлива, че нищо не се беше случило, се обади баба.

“Стига с твоите притеснения. Така се става истински мъж.”, смъмри я дядо, въпреки че сигурно и той се е  притеснил, ноо личеше, че е щастлив и горд.

Баба и дядо бяха ходили с каруцата някъде, докато ние с малкия Христо се шляехме из двора. Когато се върнаха, дядо ми каза:

“Ще трябва да заведеш коня в “Съзлъка”, където пасат другите коне. Оставяш го там и се връщаш пеша.”

“Готово, тръгвам веднага. Само ще ми помогнеш да се кача на коня.”, зарадван отговорих аз.

Малкият обаче чу и веднага ревна:

“И аз искам да отида с батко.”

“Ти си още много малък, пък и конят ще бъде без юзда.”, не се съгласи дядо.

“Искам с батко. Искам с батко.”, разрева се още по силно малкият.

Откровено казано, макар и поласкан (дума, чието значение разбрах по-късно), аз също предпочитах той да си остане вкъщи. Тогава не съм го разбирал, но явно това е било някакво инстинктивно чувство за отговорност.

Независимо от усилията ни, малкият беше непреклонен. Той не искаше да се дели от мен и толкова. Но в такъв случай дядо трябваше да заведе коня до хергелето (стадото коне), което значеше да го води, а не да го язди, защото просто не смееше да се качи на него. Едно падане можеше да има много неприятни, ако не и фатални последствия за него.

“Добре, нека дойде, но да се държи здраво за мен.”, предложих аз.

“Ще се държа. Много здраво ще се държа.”, потвърди веднага малкият дявол.

“Добре, но да се върнете веднага! Никакво мотаене!”, съгласи се накрая  дядо.

“Ура! Ура!”, извика доволен малкият. Той вече знаеше кога да използва бойния вик.

Така, качени на коня, ние потеглихме към “Сазлъка”, където пасеше хергелето.

Тръгнахме бавно, но това продължи до близкия мост над реката, след което конят реши, че това не ни харесва много, почна да се движи в тръс и скоро премина в галоп.

Малкият, вместо да се изплаши, се разкрещя:

“Ура, Ура! Ние хвърчим!” и с двете си ръчички се притисна към мен като кърлеж.

Конят, приел този вик като подканяне, набра скорост и като мълния достигнахме края на селото. Той знаеше много добре къде отива и нямаше нужда от напътствия, които аз и без това не можех дефинитивно да му дам, защото нямах под ръка нито поводи, нито даже пръчка, с която да дам някаква индикация за посоката, в която да се движим. Стотина  метра след като профучахме покрай последната къща на селото, тази на “Черния Найдю”, конят плавно зави надясно и започна да се спуща по стръмния склон към пасбището. Когато видя конете от хергелето, той радостно изцвили и без да намали скоростта, се отправи към тях. Малкият, впит като пиявица в мен, подскачаше непрекъснато, при което ние и двамата се придвижвахме напред. Когато приближихме равното, конят забави своя бяг и премина на бавен тръс. Аз вече бях на самата му шия и можех да достигна ушите му. Стъпил на равното, конят рязко намали скоростта, при което ние двамата с малкия изхвърчахме пред главата му и тупнахме на меката трева. Ужасен от падането, инстинктивно погледнах нагоре и това, което видях, ме смрази. Конят се бе изправил на задните си крака, а предните му бяха точно над нас. Видях лъскавите подкови, които всеки момент щяха да ни изпотрошат.

В последния момент, конят успя да предотврати катастрофата и предните му копита тупнаха в непосредствена близост до нас. Просто сантиметра ни спасиха от размазване. След като направи няколко крачки, той се върна, завря задъханата си муцуна във врата ми и застана до нас. Аз скочих веднага и той ме близна по бузата, без да се отдалечава. Оказа се, че малкият нещо си беше ударил крака и плачеше. Изправих го и го попитах какво му е.

“Батко, много ме боли крачето.”, проплака той.

Ами сега? Опитах се да го кача на коня, който виновно продължаваше да стои мирно до мен, но малкият се изплаши.

“Не искам сам на коня. Искам да се държа за теб”, но аз бях още малък, за да мога сам да се кача.

“Ти ще си на коня, а аз ще го водя и така ще се върнем вкъщи.”, казах аз.

“Не искам. Страх ме е. Ще падна.”, разрева се този глезльо.

“Ами ако вземе да падне на шосето и си счупи нещо?”, помислих си аз и вече съжалявах хиляди пъти, че съм го взел със себе си.

Погалих коня по шията, после го плеснах го по задницата, както бях видял да правят възрастните и му казах:

“Хайде, ти отивай при конете, а ние ще се оправяме.”

И сега все още си мисля, че тези, както казва жена ми, дошли от някакъв друг свят изящни животни, са едни от най-интелигентните и наистина  изключително умни живи същества. Конят ме разбра точно и щастлив, че всичко се е разминало без сериозни последствия, радостно изцвили и на галоп се отправи към чакащите го себеподобни.

Обърнах се към  занемелия ми братовчед и го попитах:

“Можеш ли да ходиш?”

Той направи две крачки и падна.

“Много ме боли крачето.”, отново проплака той.

Само това ми липсваше. Ами сега? Как ще го върна вкъщи и какво ще кажа на баба и дядо?

Разбрах, че сълзи и сополи няма да подобрят ситуацията. Трябваше да се действа. И по-късно, когато изпадах в далече по-сложни и опасни ситуации, не знам защо, но понякога си спомнях за този случай, навярно защото ми напомняше, че не бива да се губи  време в хленчене или самосъжаление, а да действам.

Прегледах доколкото разбирах крака му, но не установих някакво счупване, даже при пипането ми той не се разпищя. Значи все пак нямаше нещо страшно. Клекнах на колене и казах на малкия да се качи на гърба ми, да се хване с двете си ръце за врата ми и да престане да подсмърча, защото като нищо ще го оставя сам. Това имаше незабавен резултат. Изглежда момченцето също се мобилизира, качи се на гърба ми и вече не издаваше никакъв звук. Хванах с ръцете си краката му и тръгнахме за село.

Няма да разказвам как едно десет годишно дете успя да преодолее няколко километра с товара си. Добре че бях едро и много здраво момче.

Когато наближихме къщата, не пропуснах  да  дам и много полезни инструкции на малкия:

“Ще те сваля пред портата, аз ще те държа за ръка, но ти ще ходиш сам, без да цивриш и ще се хилиш. Иначе, ако разберат какво е станало, никога вече няма да те пущат да ходиш с мен.”

Това беше напълно достатъчно. Когато пристигнахме пред портата аз коленичих, за да може да слезе. Хванах го за ръка и видях, че той вече доволно се хили, като нагризана от магаре тиква.

Баба и дядо така и не разбраха с какво сме се разминали и ни нахраниха богато. По-късно обаче у мен се породи съмнение, че малкият хитрец не е бил чак толкова зле и че аз напразно съм го мъкнал на гръб по целия път обратно до вкъщи. Но както и да е. Винаги има някой прецакан, в случая може да съм бил и аз.

И понеже стана въпрос за коне, си спомних още един случай.

Чичо Атанас -  брат на дядо ми Иван, имаше кон. Той беше млад и  кротък, но иначе беше бърз като мълния. Често го изпращаха с мен да го паса заедно с другите животни.

Да яздиш кон, който не тича като фурия, пък и хората да гледат и да не цъкат с език, не е забавно. Затова нерядко си устройвахме кушии (конни надбягвания), при които често печелех първото място. Вечер, когато се прибирахме в село с говедата и конят беше с мен, щом влезехме в селото, аз изоставях крави и биволи, които знаеха пътя до къщата по-добре и от мен и препуках лудо напред. Няма седло, няма поводи, няма и най обикновено въже. Дупето ми през лятото ставаше като ощавена за тъпан кожа от язденето.

Един ден, тъкмо когато профучах покрай нас и продължих за чичо Атанас, конят рязко смени посоката и моята траектория вече нямаше нищо общо с неговата.  Ако някой си е помислил, че приземяването ми на улицата, покрита с една ръка прах, е било плавно и елегантно, значи е застанал на грешния бряг на истината. Лакти, колена, всичко беше ожулено. Слава богу, нямаше нищо счупено. Ами ако улицата беше асфалтирана или павирана? Да, ама не беше. И досега не е, въпреки че нямам никакво намерение да препускам отново на кон по нея.

Явно конят се беше уплашил от нещо, за да отскочи така внезапно встрани при тази скорост, но от какво? Отговорът дойде десетки години по-късно, когато, изпаднал в някакво особено състояние видях жива картина. Видях се точно как, като дете препукам със същия кон по познатата ми улица и как пред коня тупна едно парче изгнила ламарина, хвърлена без умисъл от някого през дувара на отсрещната къща. Конят се изплаши,  рязко зави, аз излетях от него и тупнах на прашната улица. Но това е една съвсем друга история, от съвсем друго естество и не е свързана с детството ми.