Кошмарите на Надин

Тя се казваше Надин. Беше мило седемгодишно момиченце. Винаги усмихнато, с дълги до бедрата кестеняви коси, които блестяха като коприна на слънцето и топли зелени очи. Не знаеше какво е да плачеш, винаги се усмихваше. Всички я обичаха, беше най-милото дете, което познаваха. Но един ден всичко се промени. Тя се чувстваше самотна. Нямаше приятелки, никъде не излизаше. От училище се прибираше веднага в къщи. И всяка нощ сънуваше едно и също. Ръцете му, които галят мъничкото и телце, подлата му, гадна усмивчица, отпуснатото му и грозно старческо тяло... Кошмар след кошмар, нощ след нощ... И така вече десет години... Малкото и слънчево момиченце се промени много. Тя се затвори в себе си, не излизаше, не се забавляваше... Но и никой не я забелязваше. На никого не липсваше... Всяка сутрин се молеше някой да й помогне, да я спаси от този ад, от тези кошмарни сънища. Но спасението така и не дойде. Надин се молеше на Бог всяка вечер този човек да умре, за да не нарани друго малко момиченце, да отнеме щастливите му дни и спокойните му нощи. И един ден това стана. Този човек, който беше на годините на дядото на Надин умря. Не че му се случи кой знае какво - той просто си умря от старост. И Надин си каза: "Край, свърши се вече. Този човек никога няма да стори нещо лошо на някое момиченце." И чесно казано, Надин си мислеше, че ще й олекне... но - не... Нищо подобно. Пак й беше тежко. Пак го сънуваше нощем... И се питаше дали някога това ще има край... Дали ще спре???...