Забелязали сте колко невероятни могат да бъдат сънищата, нали? Когато настане нощ и Морфей ги загърне под топлата си пелерина, хората обикновено сънуват. Докато някой центрове на мозъка се изключват, за да се отдадат на заслужена почивка, други, според науката, продължават своята си дейност и тогава в тях се раждат картини, които наричаме сънища. Според други, астралното ни тяло не ляга да си почива заедно с нас, а се разхожда насам-натам и онези невероятни неща, които му се случват, пак наричаме сънища. Каквато и да е истината за явлението, ние на другия ден разказваме тези нощни (не)случвания като изключително събитие на съседки, колежки и приятелки. Пък и какво ли друго ни остава, когато в реалността нищо интересно не се случва. Както другите - така и аз. Сънувам. Само че, докато другите жени сънуват все интересни неща, аз най-много да летя насън. Понякога летя ниско над тревата, по-точно нося се на около половин метър над нея. Тогава летя с краката си и в това няма нищо интересно, защото то си е все едно, че ходиш, само дето долните ти крайници се движат леко-леко като перца. Виж друго е усещането като се понеса на по-голяма височина. Ама и тя е различна. Понякога се нося над гори, полета, реки и хълмове като птица, размахвайки с лекота ръце и се отдавам с истинска наслада на красивата гледка под мен , но друг път изживявам истински кошмар. Не мога да набера височина, махам с ръце, махам, напрягам мускули, ама не и не. На астралното ми тяло, или на оная част от мене, която се е заинатила и не иска да почива, а се опитва да лети, нещо не достига, не може да се издигне, оплитам се в жиците на някой далекопровод, от мене започват да хвърчат искри, а аз едва се изтръгвам от кошмара, обляна в студена пот, все едно, че не са ме друсали няколко хиляди волта, ами току-що се връщам от най-студената точка на Антарктида, а краката ми са измръзнали от ужас и не дават признаци на живот поне още пет минути, докато аз се потя, неподвижна от ужас, в чаршафите.  Тези мои сънища са си едно истинско преживяване, ама какво има да им разказваш като никой не иска да ги слуша.

          Отдавна мечтая и аз да сънувам нещо атрактивно, че на другия ден  колежките и мен да ме гледат със скрита завист и напразно да се опитват да изтълкуват съня ми. И като си легна, си представям как през нощта астралното ми тяло ще стане обект на интерес от страна на Луцифер, на Дракула или поне на някой редови вампир. Или пък например ще се озова на Титаник в обятията на мъжествения Леонардо. А в най-смелите си мечти си представям как Отело ще ме изкорми от ревност.

          Но не и не. Не се появяват тези юнаци в съня ми и това си е. Снощи например не летях, но затова пък се озовах в друг кошмар. Ще го разкажа на вас, пък може би някой ще се заинтригува и ще ми го разтълкува.

          Онези, с по-дълъг стаж на планетата Земя, вероятно си спомнят една прекрасна детска песничка, която пеехме някога за оранжевото слънце, оранжевото небе, оранжевото море и оранжевото дете. Ето това сънувах аз - как цялата оранжева се разхождам в един такъв оранжев свят. По-точно в една оранжева градина. И в нея всичко е оранжево - оранжеви дървета, с оранжеви листа, с оранжеви цветчета, с оранжева трева, оранжеви пътечки. И в клоните на дърветата пеят оранжеви птички, с оранжеви перца, с оранжеви гласчета. И песните им и те радостно и оранжево звучат. В началото ми беше топло, слънчево и весело, но оранжевото започна да ме заслепява, като че ли започна да боде очите ми, да гори кожата ми. Тогава се появиха те - оранжевите момчета с оранжеви прашки в ръце. Вадеха от джобчетата на оранжевите си панталонки малки оранжеви камъчета, прицелваха се в нещастните оранжеви птички, изстрелваха с прашката оранжевото камъче и малката оранжева птичка падаше на земята. Оранжевите й перца се обагряха с червена кръв, оранжевото й гласче млъкваше, а черните й очички оставаха безжизнено вгледани в оранжевото слънце, неразбиращи причината за своята смърт.

          Исках да избягам от тази кошмарна оранжева градина, пълна с оранжева смърт и се затичах силно. Но след мен тичаха оранжевите момчета, тичах все по-бързо и по-бързо, мъчително бързах да избягам, но краката ми натежаваха все повече и повече, като че ли ставаха от олово. Тогава постепенно оранжевото стана сиво и аз попаднах в сива градина. Но в нея не всичко беше сиво. Сиво беше небето, сива беше тревата, но дърветата бяха черни, без листа. Само черни клони, като черни ръце, протегнати към сивото небе. Обърнах се. След мене тичаха момчетата, но те вече не бяха оранжеви, а бяха станали черни. Продължавах ужасена да тичам, за да избягам от черните момчета, навлизах все по-навътре в градината и тогава ужасът стана още-по-голям. На дърветата имаше бесилки, а на бесилките висяха обесени черни момчета. Някои от тях бяха обесени на няколко дървета. Носеше се непоносима смрад на разложение. Гарвани кълвяха остатъците от телата им. На мястото на очите им зееха празни черни дупки. Черна дупка зееше и отляво, където преди е било оранжевото им сърце. От фалосите им нямаше и следа. Между тях се разхождаха черни сенки, обикаляха ги и се кискаха с вледеняващ кръвта ми смях. Чувствах, че от ужас тялото ми започна да изстива, напразво се опитвах да помръдна от мястото си. Загърмя, затрещя, изви се силна буря, заваля проливен дъжд, дърветата се заизвиваха мъчително, труповете се люлееха на своите зловещи люлки. Тогава една сянка се приближи до едно от дърветата, на което висеше половин труп, откачи го от бесилката и... затанцуваха фламенко. Около тях се заизвиваха и запляскаха с ръце други сенки, гарвани грачеха, жабите в блатото крякаха...

          "Не, това не може да е истина. Това е сън. Трябва да се събудя" - повтарях си, а зъбите ми тракаха като кастанети. Тогава отнякъде се появи кошута. Гледаше ме с големите си тъжни очи, една сълза заблестя и се търкулна надолу...

          Събудих се. Денят беше хубав и разноцветен. Включих РС-то. Усетих лека миризма на разложено и на сяра. Спомних си съня и се усмихнах. Колко хубаво, че за мене беше само сън. Аз живеех в свят, в който все още интелекта не беше победил разума.

          А там някъде, обречени и вкопчени в своята злоба, те продължаваха бездушни да танцуват своето зловещо фламенко. И вярваха, че това е любов...