Оная нощ сънувах кошмар. И ето, голямо множество, рояци от хора. Те бяха толкова много, че се чернееха, като милиони скакалци. Океан от човеци, които се чернееха, при все че бяха шарени. Някои имах човешки вид, други животински.
Те бяха мърляви и спретнати, стилно облечени и размъкнати, някои запъхтени, други – небрежно запалили цигара, трети – летящи, четвърти свиреха нещо свирепо, пети сричаха банални стихове, шести чаткаха на компютри, анализираха нещо, шести бяха важни висши чиновници, които важничеха... И много, много други бяха в тая глъч. Някои просто се сливаха с тълпата, защото нямаха какво друго да правят. Незнайно защо всички се движеха стремглаво и мълниеносно напред.
От време на време имаше брожения, от пътя се отцепваше разколник, който се задушаваше от стълпотворението, ала орталъкът успяваше да го върне чевръсто в коловоза.
Най-отпред, на златни каляски, в порфири и корони, седяха управляващите тая тълпа, водачите на гъмжилото, които имаха човешки тела и животински лица и опашки. Някои от тях имаха люспи вместо кожа, която блестеше отдалеч и привличаше масите. Те се назоваваха байрактари, защото носеха знамена.
Между впрочем водачите (или байрактарите) нямаха ни най-малка представа накъде водят стадото, те бяха улисани в наслаждението от пътя, а и ни най-малко не се интересуваха от него. При все това, бяха убедени, че притежават знанието. „В ръцете ни е“ – така казваха. Знанието ги отличаваше и развличаше. Но то бе най-разнородно, тъй като негова единствена цел бе да бъде ползвано за контрол. Затова, единственото, с което байрактарите бяха единодушни помежду си беше установяването на траен контрол чрез знанието.
Отклонилите се от определения курс – малобройните нищожества, водачите обявяваха за врагове. Тия сановници в порфири с корони и скиптри общуваха единствено със себеподобните си в порфири с корони и скиптри. И с антуража си, който имаше за цел да пази порфирите с корони и скиптри, и нищожествата от отцепление. Нищожествата, дисидентите, фракционерите, и подобните тям, бяха опасни – те можеха да предизвикат бъркотия, а бъркотията можеше да доведе със себе си отклонение от курса.
Всички тия различни по своята същност хора се движеха заедно напред по широкия неизвестен и определен път. В тоя човешки поток край не се виждаше. Интересното е, че за разлика от водачите, които се ненавиждаха, но имаха общ интерес, който споделяха, масите не се виждаха, нито се слушаха. Те бяха погълнати от делото и хобитата си си и се интересуваха само от тях, но и тайно копнееха по възможността да разкъсат някой водач и един ден да облекат порфира и да заемат мястото на водачите си. Но това не се случваше. Когато се случеше смяна, тя бе провокирано от някой Троянски кон в четата на скиптрите, и завзели порфирите, короните и знамената, новите вече байрактари поемаха същия курс. Все напред, напред и надалеч към неизвестното.
А Неизвестното приближаваше и започваше да се вижда. Отначало като много ситна синя мъглявинка, а после придобиваше мрачни силуети с грамадни ръбати урви. Но никой не го забелязваше, дори и байрактарите. Всеки бе обзет от своята страст – скиптрите с тяхното знание и предводителство, а тълпата – със следването на байрактарите.
Така никой не забеляза скалите на близкия хоризонт, които пропадаха в бездната на океанските вълни. В миг време всички бяхме погълнати от тая бездна – и водачите байрактари, и „сганта“, както водачеството наричаше масата народ. Всички се удaвихме. Хубаво е да се събудиш след кошмар...
Край
© Александър All rights reserved.