Седя на брега, до дънера на плачеща върба и се взирам. Гледам водата как все по-бавно тече, как в прегръдките си разни неща и нещица влече... Потъвам в сините въртопи... Опивам се от птичите синкопи...Толкова неща под върбата се трупат! Спомени, лица, сърца! Колко клетви за вярност и колко лъжи! Колко пъти съм мислила, че така животът не може да продължи! Но... Продължава! Някой ръка ми подава, друг ме понася на гръб... Боже! Видяла съм толкова скръб! И толкова нежност! И вярност! Оглеждам се във водата и търся познати черти. И там, неизменно си Ти! Сигурно сме имали в минал живот нещо несвършено, или някой от горе така е решил... Но на всякъде Ти си. Ти и само Ти! Чертите се размазват. Остаряват... Но все така мили за мен си остават! Все по-близо до брега и върбата изплуват. Един ден ще се кротнат до нея, превърнати в спомен. А аз ще съм замръзнала във вечността. Там, до върбовия корен, топлеща твоите черти и любовта. Навярно в следващ живот с теб ще се пробудим, в ранна пролет, с пти ...