В Живата вода се влюбих от пръв поглед, още когато като ученичка на военно обучение ни заведоха при местността с едноименния извор. Вървяхме в индианска нишка един по един под майските борове и ланшната шума заглушаваше стъпките ни. Отляво и отдясно ни кимаха загадъчни цветя, сред които можах да разпозная единствено малките виолетови теменужки, които бяха като нахвърляни по тревата. Намираха се и урумово лале, както и съсънки, които бяха характерни за този сезон за Витоша.

Както си вървяхме сред свежия боров въздух, неусетно пред очите ни се разкри фигурата на змей. Само че от ноздрите му вместо пламъци излизаше вода. Още тогава съученици, които живееха в с. Боснек разкриха тайната му пред нас. Под скулптурата имало каптаж, който като се напълнел, изригвал навън водна струя, докато не стигнел определено ниво и започнел пак да се пълни. От тези внезапни потичания и спирания на водата беше възникнала и легендата за праведника, при когото течала и грешника, при когото водата спирала. А аз все си мисля, че е до късмет, при по-пълноводни години с повече снеготопене, водата пък изобщо не спираше, независимо от характера на посетилия я човек.

Но не първото ми влюбване в извора е обект на този ми разказ, макар че колкото пъти в течение на годините го посещавах, толкова по-силни усещания имах към него. Докато веднъж... Може би около 25 години след първата ми среща с Чешмата на щастието се случиха такива неща, които още човъркат ума ми и не му дават покой с въпросите и отговорите, които се разкриха пред мен тогава.

Приготвихме спалните чували под сайванта, сглобен от трупи наблизо, и като хапнахме набързо каквото носехме в раниците и го поляхме със студена изворна вода, се приготвихме за спане. Трябва да ви кажа, че дори в средата на лятото при чешмата беше усойно и дълго време не можех да се стопля между пухкавите завивки.
Може би е било вече към полунощ, когато мъжа ми стана и на бледата едва-едва процеждаща се между клоните на дърветата лунна светлина, започна да събира сухи клонки и съчки, за да запали огън.

Тишината не беше така плътна, както докато се опитвахме да заспим. Тук-там пробляскваха фосфоресциращите пламъчета на светулки. Наблизо, в ъгъла на постройката паяк с бял кръст на гърба безшумно тъчеше мрежата си. Някъде около ушите ми забръмча бръмбър, но в тъмното не можах да позная какъв вид е. Не можех повече да лежа бездействена и се надигнах от постелята си. В тоя момент наблизо изпърхаха крила и бухал се изсмя гърлено няколко пъти.

Стана ми страшно и същевременно любопитно. Стигнах до полянката със здравеца и вместо да го накъсам в букет, нежно прекарах дланите си по него. Мразех да виждам мъртви цветя. Мразех изобщо да ми поднасят ненужни букети, които само след 2-3 дни отиваха на боклука. Ароматът на здравец стана болезнено силен. Росата вече беше паднала и съвсем инстинктивно намокрих шепи в бабината душица и си премих очите с нея. Ах, само ако знаех какви неведоми сили щях да разбудя с това си действие!

Обърнах се към някаква вълшебна мелодия, идваща откъм извора. Млад, строен мъж с овчарски ямурлук върху раменете, свиреше на кавал. До него беше приклекнал 6-месечен вълчак, който се стремеше към месечината и благозвучно му пригласяше. Огледах се наоколо. Това, освен мене, не бяха единствените живи същества. Към извора се беше устремила девойка с изящна красота и плитка с дебелината на смок, стигаща кръста й. Косата й бе смолисточерна и се стапяше в среднощния мрак. Не знам дали така ми се стори или беше истина, но очите й проблясваха със зелени искри под тънките, сякаш изписани вежди. Бялата й, полупрозрачна риза беше прихваната със зуница, която беше изтъкана с цветовете на гората. По това разбрах, че е самодива.

Но какво правеха тези митични същества в близост до хората? Мисълта ми работеше трескаво. Росата! Някъде бях чела, че росата по мащерката можела да отключва видения, особено за горските същества. Това беше отговорът на загадката, аз бях премила очите си с нея и вече бях в паралелно на нашето измерение. Скрих се зад ствола на едно дебело дърво. Не че можеха в действителност да ме зърнат, но инстинктът ми за самосъхранение се беше задействал самостоятелно.

Наблюдавах беззвучно овчарят и самодивата. Между тях цареше пълна хармония. Овчарят продължаваше своята протяжна мелодия с яворовия кавал, самодивата разпусна косите си и приседнала до змейската глава на извора ги решеше с гребен от корубата на костенурка. До тях беше прилегнал вълчакът - усмирен и без да им обръща внимание.
- Мама, мамо, виж! Намерих закъснял стрък петров кръст - дивата орхидея на планината. - Дотича 4-5 годишно русо ангелче и вълчакът неохотно се надигна от мястото си.
Самодивата заметна тъмната си коса назад като було и приласка момченцето около себе си. Овчарят беше престанал да свири и ги наблюдаваше внимателно. Чак сега забелязах, че хлапето прилича на него - същите златисти къдрици и пронизващи сини очи.

Разбрах, че са семейство и от беглите ми познания от българската митология, щом имат син, значи самодивата му е пристанала по собствено желание. В противен случай, когато човек я отвлече против волята й, се раждат момичета. И тези самодиви правят всичко възможно да избягат от съпрузите си и да станат отново горски чеда.

И друго се досетих - овчарят беше от Горната, нашата земя, самодивата и детето й бяха дошли от Долната. За да се срещнат при пеещите води на живия извор те бяха преминали през невидими двери, които нещо ги бе накарало да се отключат. Бързо прехвърлих през ума си кое число на месеца сме. Ами да! 15-ти юли, значи Първия горещник. Портата щеше да остане отключена още 2 нощи. И ако някой имаше смелостта и желанието, можеше да проникне в приказната Долна земя. Странно, но аз нямах такава потребност от приключения. Измерението и времето, което населявах ми бяха напълно достатъчни.

Наблюдавах трите приказни същества и съвсем бях забравила за мъжа ми. Изведнъж го видях да се лута като замаян между мен и фигурите. Опитах се да му направя знак да дойде към мен, но той не се поддаваше на никакви внушения. Явно, че самодивата разбра за чуждото присъствие и като гушна детето си застана нащрек.

Знаех колко опасни могат да бъдат за чуждите мъже тези същества, време беше да се намеся. Но идея си нямах какво трябва да направя, за да предотвратя евентуална трагедия.

През това време мъжът ми стигна до извора и спря смаян пред красотата на самодивата. Овчарят беше приключил песента си и мълчанието беше натегнало над горската местност. А аз все още се мотаех какво трябва да направя, за да предотвратя нещастието. Докато се колебаех, самодивата се изправи, впери изгарящи зелени очи в мъжа ми и той само ахна, като се хвана за сърцето. Тоя пък, като истински мъж се беше предал пред прелестта на горското създание. Време беше да се намеся, ако не исках мъртъв мъж.

Не знам колко време беше минало откакто нощната птица с проплакването си беше извадила на показ приказните създания. Минути или часове? Не можех да определя. Все се надявах да са наближили втори петли, та митичните фигури да преминат от междинното в своето си измерение. И макар че в гората петли нямаше, силно си мечтаех точно това.

Само по тоя начин можехме да се отървем от приказката, в която бяхме попаднали, невредими.

Трите вълшебни фигури бяха изчезнали. Мъжът ми лежеше неподвижен до извора. Над него вълчакът издигаше глас към звездите. А аз се чудех как да извикам помощ. В с. Боснек и околностите му и трите мобилни оператора губеха обхват. Бях насред гората с полупримрял мъж, овчарско куче, за което не бях сигурна дали не е измислица и стрък от петров кръст на мястото, където фиксирах самодивското семейство. Какво можех да направя, сама жена, та да помогна на мъжа ми да оцелее? Трябваше да се взема в ръце и да измисля нещо! Мисли... Мисли!!!

Първото нещо, което направих е с неговата, не кой знае от голяма полза, помощ, да го настаня на спалния му чувал. Успях някак си под недоверчивия поглед на вълчака. Трябваше да го оставя сам, за да отида до джипа ни и да се опитам да го докарам максимално близо до извора. Макар че дълбоко изровените коловози стигаха почти до змейската глава, аз се съмнявах в шофьорските си умения. Не бях се качвала с години на шофьорското място в автомобил, независимо че редовно си подновявах шофьорската книжка, когато срокът й за ползване изтечеше. Но, както казват старите, неволята най-добре помага на човека, стига да се отзове на повикването му.

Натоварих го както и да е и със разумна скорост го откарах в Спешна помощ на областния град. Неочаквано, но пациенти липсваха и го приеха много бързо в отделението за вътрешни болести. После се прибрах у дома, придружена от вълчака, който беше решил, че е мое куче. Две седмици по-късно, при изписването на мъжа ми ме диагностицираха с рак. Още се питам, въобразих ли си, или не онази нощ приказните сенки и какво отношение имаше срещата ни с тях към нашите заболявания. Въпрос, на който едва ли някога ще получа отговор.