– Мисля, че вече е по-добре. – чух нежното гласче на Гея. - Вижте, Ари, Фоти, започна да се възвръща цвета на лицето ù.
Усетих как цялата кипеше от въодушевление. Наистина опитът ми този път да си отворя очите бе успешен. Още ми се повдигаше, но някак го преглътнах.
– Много ни изплашихте. - каза Фоти.
– Мамо, по-добре ли си? - с тревога добави Ари.
– Ами. - за миг си помислих. – Мисля, че съм добре, но нещо в корема ми постоянно се бърка. Какво точно стана?
Погледът ми обгърна стаята, в която се намирахме и не знам защо, но ми се стори, че подът не се люлееше както би трябвало, ако се намирахме на яхта. - Къде сме?
- Намираме се във една стара военна станция, която се употребява само в случай на животозастрашаващи бури в морето. - каза Фоти.
– И сега има такава отвън? - предположих аз.
– Не, няма, но в нашия случай имаше застрашен живот и затова екипажът реши, че докато не се съвземете, няма да продължи. - усмивката на лицето на Фоти бе толкова естествена и топла, че ме накара да се усмихна и аз.
– Тогава няма да им се налага да чакат дълго. Кой ще им съобщи новината? - казах аз, придавайки на гласа си колкото можех повече ентусиазъм.
- Аз. -  каза Гея и излезе от саята.
– Ари, Фоти, трябва да побързаме. Мога ли да попитам, кой ме донесе до тук? - въпросът ми  остана приглушен, точно в този момент се върна Гея. Отвън се чу толкова страховит гръм, че цялата ми кожа настръхна.
– Бързо, капитанът ни очаква. Смята, че трябва да изпреварим бурята. Не се знае колко може да продължи, а нямаме достатъчно запаси. - Почти останала без въздух, малката Гея ме хвана за ръка и ме задърпа навън.
Ненавиждах бурите. Всички се затичахме към яхтата, която ни очакваше в готовност. Нямаше дъжд, нито една капка, само бумтеше и присвяткаше от време на време. Що за буря бе това? Качихме се на палубата.  Един едър мъж се доближи до нас и заговори с басовия си глас.
– По стълбите надолу вдясно ще видите малко тясно кухненско помещение. Моля ви,  останете там до пристигането ни. -  Обръщайки ни гръб, захвана с огромните си мускулести ръце да навива дебелото корабно въже и погледна към отдалечаващата се военна база. Стори ми се, че каза още нещо, но в този момент гръм проряза небето и заличи думите му. Всички се отправихме натам, където ни насочи едрия моряк. Придърпахме по един стол. На никой не му се искаше да наруши тишината първи. Затова реших, че аз трябва да подходя някак си.
– Съжалявам, че ви изплаших. Вече наистина съм по-добре...
В същия момент нещо се разбунтува отново в корема ми и аз вече бях над мивката. Не знам защо, но това състояние ми напомняше за времето, в което бях бременна със Ари. Погледнах към децата и се опитах да се усмихна. Всички бяха на крака и много притеснени, само Ари ми изглеждаше по-спокоен. Медено зелените му очички излъчваха една бурна искричка, а плътните му устнички се бяха оформили в топла разбираща усмивка.
– Мамо, защо не се отпуснеш, ето тук. - посочи към малкия диван с овехтяла тапицерия и започна да ме избутва нататък. – Гея, би ли ми помогнала? - погледът на Ари се задържа за миг върху синьозелените очи на Гея. Сякаш си говореха нещо, но устните им не се движеха. Тя сложи върху изпотеното ми чело мъничките си ръчички и започна да пее. Песента ми напомни за мелодията, която приличаше на молитва в съня ми. Очите ми непокорно се затвориха на мига.
Устните на Алек докосваха върха на устните ми. Едната му ръка бе отпусната нежно върху корема ми, а другата галеше гърба ми. Две сълзи се търколиха по лицето му. Алек се наведе бавно, не откъсвайки поглед от мен. Тялото ми жадуващо се вкопчи страстно в него. Топлина изгаряше всяка частица в мен. Усещайки желанието ми, Алек се отдръпна и положи глава върху корема ми. Почувствах се толкова неудобно. Изгарянето се насочи към мястото, на което бе положил главата си. Вътре в утробата ми усетих някакво раздвижване, напомняше пърхането на безброй крилца на пеперудки. Топлият му глас шепнеше в ухото ми.
,,Пази се, любов моя. Пази се... ТЯ е много крехка.’’
Отворих очи и вече знаех. Той бе нарекъл живота в мен  ,,тя’’, щеше да е момиче. Не ми се прокрадваше и идея как щях да се справя със всичко това, но бях щастлива, много щастлива. Погледнах към Ари и видях, че споделяше щастието ми. Той знаеше...
– Пристигнахме. - Чух да се провиква отгоре с басовия си глас едрият моряк. – Мисля, че ви очакват. Няма за какво да се тревожите, тук все още сте в безопасност, но не за дълго,  не забравяйте.
Бях изгубила съвсем на представа кой ден сме, и дали бе ден или нощ. Когато всички се озовахме на палубата, последните слънчеви лъчи ни заслепиха. Всички се загледахме във величествения залез.
,,Градът на седемте хълма’’, наричан в древността, се възвишаваше пред очите ни. Направо спираше дъха ни. Побиха ме тръпки. Не можех и да си помисля, че би ми харесало да живея на такова място. Колкото и впечатляващ  да бе Истанбул, веднага усетих носталгия за топлата ми уютна къщичка в малкия Александруполи. Тук определено животът никога нямаше да свърши. Погледът ми се насочи към черната лимузина, пред която стоеше един старец с бяла коса, облечен целия в бяло. Даже и бастунът в ръцете му беше сякаш от слонова кост. На фона на колата нямаше начин да остане незабелязан. Минувачите хвърляха любопитни погледи към изтупания старец и невероятната му лимузина. Ръката му се повдигна едва-едва и помаха. Учудих се, че поздравът му бе насочен в наша посока. Огледах малката извехтяла яхта и потърсих с поглед  да видя около нас други, на които да махаше. Тогава той се приближи, усмихна се, а на лицето му затанцуваха безброй бръчици.

– Здравейте на всички. Добре дошли в ,,Царицата на градовете’’. - каза старецът.

– Здравейте. - казах смутено аз и придърпах по-плътно към тялото си Ари и Гея. Фоти положи ръка на рамото ми.

– О, моля  ви, не се тревожете, с мен сте в безопасност. - допълни старецът, като забеляза нарастващото ни напрежение. - Аркадаш ме уведоми за пристигането ви. Тя ще е във възторг, когато разбере, че най-накрая сте пристигнали.

– А дали наистина сме в безопасност? Запозната съм, че парите вървят във комплект с  коварството, подлостта и унищожаването на всичко, което им се препречи по пътя, без значение добро или зло. - знаех, че ще го обидя, но не ме интересуваше, нямаше да рискувам. Ако се налагаше да бягаме, щяхме да го направим, дори и да нямахме никакъв шанс. Щяхме поне да опитаме.

– Харесва ми борбеният ви дух. Не ви се сърдя, но не искам да съм негостоприемен. Марина ви очаква с нетърпение, а и не разполагаме с време за колебания. Затова, заповядайте. – каза с топла усмивка белокосият старец и протегна ръката си към лъскавата лимузина.

Ари пръв направи крачка, обърна се и ме погледна. В очите му се четеше готовност да опитаме, да се доверим на непознатия  поне докато ни предлагаше безопасност. Влязохме в колата.

Предизвика интерес в мен новият ни пратеник за помощ. Имаше пастелно залени очи. Точно като моите. Струваше ми се отнякъде познат, но не можех да се сетя откъде. Той също ни изучаваше с поглед. Направи ми впечатление унищожителната болка в очите му, когато се спряха върху Ари. Прикриваше вътрешните си дилеми доста добре. Наблюдавах го тайничко, но той сякаш усещаше и не смееше да поглежда към мен. И така пътувахме за... не знаех към къде. Ари и Гея бяха задрямали, а Фоти се рееше някъде в тъмнината.

– Усещам, че искате да ме попитате нещо. Не мога да ви отговоря, ако не знам какво е точно. - каза шепнешком старецът, отбягвайки очите ми.

– Защо? -  попитах, без да се замислям.

– Защо за кое? Толкова много може да се отговори на въпроса ви, но май сама ще откриете отговора накрая.

Тайнственият начин, по който се изразяваше и цялата му осанка, предизвикваха прилив на любопитство в мен.

– Все още не сте ни се представили!

– Има ли някакво значение? – каза той с усмивка.

– Може би да, а може би не. - отвърнах му на усмивката, повдигайки рамене.
– Виждате ли колко е лесно да се проведе един обикновен разговор.

– Ако си мислите, че това може да се нарече ,,обикновен’’, то какъв ли щеше да е наистина такъв.

– Съжалявам. Болката ви е и моя болка. - И наистина изписаната болка в очите потвърждаваше думите му.

– И все пак искам да зная. Кой е човекът, който ми помага? - намекнах пак за името.

Нещо ме водеше към мисълта, че най-накрая щях да  открия човека, който предизвика всичко това.

– Мисля, че ще ви разочаровам. - изстена той, като тялото му се напрегна от страх.

– Мисля, че ще го преживея. - тръснах инатливо главата.

– Самуил. -  прошепна и отново отмести поглед, за да не гледа реакцията ми.

Нямаше нужда да ми казва фамилията си. Нещо дълбоко в мен се скъса, пречупи. Тялото ми се сгърчи, сякаш ми бяха нанесли смъртоносен удар. Устните ми се разтвориха, но не можеха да проронят и думичка. Въпреки че стотици пъти си бях представяла този момент, сега, когато се случваше,  наистина ме болеше. Мислех, че ще съм силна, безразлична и дори мъничко зла. Но нито едно от всичките тези качества не се появи у мен. Просто стоях пред човека, който ми бе дал живот и чаках. И аз не знаех точно какво. Може би, че сънят ще свърши, а може би, че изобщо не е започвал. След като успях да овладея  поражението, което получих, го погледнах в очите. За моя изненада той имаше вид на човек току- що измъкнал се от хватка със смъртта. Забелязах влагата в очите му и си помислих, че поне това му се отдаваше. А не като мен, да се разкъсва. Дори в най-тежките моменти в живота ми не можех да отроня и една малка микроскопична сълза. Това беше направо жестоко.

– Казах ви, че ще останете разочарована. Няма никаква надежда, нали? – попита той.

- За кое? Не вярвам да търсите опрощение. - казах с нотка на ирония.

– Разбирам. – прошепна той, загледан в треперещите си ръце.

– И кое по-точно разбрахте? Защото аз самата не разбирам. Бихте ли ми обяснили? - усещах как това, което бях таила години, сега заплашваше да експлодира.

– Може би нямате нужда от обяснение. - отчаяние тежеше в гласа му. - Извода сте си го създали вече, но може би Марина ще ви даде това, което не успях да ви дам аз.
Останах още по-объркана, когато засегна в разговора ни последната, която щеше да се присъедини към странната ни група. Беше ни предупредил Аркадаш за нея. Много исках да разбера каква бе ,,тя’’.  Той сякаш разбра за какво си мислех и каза.

–Тя ви е сестра! - В погледа му се разля такава обич, каквато аз винаги дарявах на Ари, когато го погледнех или си мислех за него.

– Не знам какво да ви кажа! - възмущението ми бе огромно. Поех дълбоко въздух и продължих. - Просто егоизмът ви е без граници. Как въобще си помислихте да ми го съобщите по този начин.

– Не мисля, че има друг начин. Пристигнахме, тя ви очаква и моля ви,  Марина не е отговорна за постъпките ми. Не я винете. - каза умолително шепнешком, сякаш щеше да го чуе някой.