Глава Втора

Решението

Спомнях си онази семейна вечеря сякаш беше в деня преди заминаването ми, а всъщност вече бяха отминали месеци. С майка ми седяхме на масата, препълнена с всякакви вкусотии. Яденето беше топло и ни изкушаваше със своята чудесна миризма. Слънцето отдавна бе се оттеглило от поста си и само звездите правеха компания на самотните вълци. И тази вечер, както всяка предишна, ние чакахме баща ми да се прибере от работа, за да седнем като едно семейство на масата. Аз бях този който предложи семейните вечери, така че нямах право да се оплаквам. Винаги съм завиждал на прекрасните семейства по филмите, които се разбират чудесно и винаги вечерят заедно. Но все пак това не беше истинско. Реалността бе съвсем различна. Тази вечер обаче бях щастлив, че баща ми закъснява, защото исках да говоря с майка си. Знаех, че тя ще бъде по-лесна за убеждаване. Баща ми беше суров и ако нещо в разговора не му харесваше просто щеше да не му обърне внимание.

- Какво? Искаш да се върнеш там? Но защо? – не знам какво очаквах, едва ли щеше просто да се съгласи и да каже „добре” след което да нападнем вкусната вечеря.

- Знаеш, че не ми харесва тук. Искам да се върна. Сърцето ми го иска – определено преувеличавах, но знаех, че това е единственият начин да я убедя.

- Не ставай глупав. Тъкмо се настанихме тук. Баща ти никога няма да се съгласи да напусне работа и да се преместим отново.

- Аз не искам това. Ще се преместя сам. Къщата е все още наша, нали? – явно никой не искаше да купи старият ни дом. Може би защото никой не искаше да живее в това малко и загубено от картата градче.

- Не мога да те пусна. Баща ти също няма да те пусне!

- Ами ако успея да го убедя? – в този момент вратата се отвори и през нея влезна именно баща ми. Той постави якето си на закачалката до вратата и тръгна направо към нас.

-Хей какво става тук? – явно най-накрая бе усетил атмосферата в стаята

***

- Еди, къде изчезна? – гласът на Джеси ме върна в реалността.

- Просто не мога да повярвам, че майка ми ти се е обадила. Тя беше против идването ми тук – отново бяхме насред тъмните улички под красивата луна. Наистина бе празно. Нямаше нито една загубила се душа, която да скита с нас.

- Може би се притеснява за теб и иска да те пазя – лека усмивка изскочи на лицето й, която усещах дори с гръб към нея. Такава си беше тя. Винаги усмихната и позитивна. Сякаш около нея имаше една сфера щастие, която завладяваше всеки човек приближил се на няколко метра.

- Така като се замисля не си се променила много.

- Какво имаш предвид?

- Имаш същата усмивка както като бяхме деца.

- Е ти пък си се променил. И то много. Станал си по-висок. Свалил си килограмите. Даже си променил прическата. Какво стана с гнездото, което имаше на главата преди? – изведнъж сериозната ми гримаса изби на смях, защото точно така описвах и аз прическата си – гнездо. Но това вече беше минало.

- Вярно е, че съм станал малко по-голям и със сигурност мисленето ми се е променило, но това не означава, че съм чак толкова различен от преди – промяната наистина бе неизбежна, поне външната, но може би хората винаги си оставахме такива каквито сме. Или се превръщахме в това което ни бе заложено някъде дълбоко в душата.

- Затова че си по-голям ще се съглася. Но все още се губиш в мислите си толкова, че понякога не различаваш реалността и това което се случва в главата ти.

- За какво говориш?

- Хайде де. Дори като деца понякога толкова се отнасяше в училище, че започваше да си говориш сам по време на час.

- Не е вярно.

- Дори си спомням как веднъж размишляваше на глас за глобалното затопляне по време на физическо, докато волейболната топка не те удари по лицето – двамата започнахме да се смеем и вече уличките не бяха толкова тихи и самотни. Вече знаех, че връщането ми тук е правилното решение.

Повървяхме още малко, докато не стигнахме до центъра на града. Виждах кметството, което изобщо не се беше променило. Градската библиотека, пазара, който бе затворен и щандовете бяха покрити, също не бяха се променили. Дори парка, в който често играхме като деца. Сякаш времето тук бе спряло, а аз бях някакъв странник, който идва от бъдещето. Не виждах нито една нова или ремонтирана сграда.

- От утре на училище, а?

- Отново се бях отнесъл, нали? – тя само кимна с глава.

- Ще те чакам пред вас за училище.

- И сам мога да стигна, едва ли пътя до там се е променил.

- И все пак, ще те чакам – сферата на щастието бе в пълна сила. Само с присъствието си до нея ми се искаше да се усмихна или да кажа нещо забавно. Това не бях аз. Или пък бях? Моята същност, която загубих, когато се преместих. Трудно е в един фалшив и лъжлив свят да откриеш истинското си Аз. Без да осъзная бяхме стигнали до къщата на Джеси, а на тротоара пред нея стояха родителите й. По-скоро на каменната пътечка, която стигаше до верандата им. Целият двор бе украсен в цветя. Патрик и Джулия бяха имената им, ако си спомнях добре. От далеч се виждаше, че тя е тяхна дъщеря. Те имаха същите глупави усмивки на лицето й. Колко ли ги болят челюстите, когато се събудят сутрин? Колкото и да исках не успявах да насиля усмивка на лицето си. Изглеждах странно, че дори малко страшно в тази мрачна нощ.

- Добре дошъл у дома – казаха те в един глас. Синхронът, с който го казаха, беше по-перфектен и от плувците, които се състезават в синхронното плуване. Въпреки че ми се гадеше от репетираният им поздрав, трябваше да отговоря:

- Благодаря – помахах с ръка по-скоро на Джеси, а не на странните й родители. Погледът й казваше „съжалявам за тях”.

- Нали знаеш, че винаги си добре дошъл в тази къща? – за щастие този път беше само баща й.

- Разбира се. Благодаря – накрая вече им обърнах гръб и тръгнах по тротоара към своя дом. След не повече от две минути стигнах. Та ние бяхме почти съседи. Малката къща нямаше двор като този на Джеси, нямаше пътека или веранда. Но пък имаше две високи дървета в задния двор, които пазеха сянка на малката постройка. Също така зариваха покрива и двора с иглички. В нощта тази къща изглеждаше зловеща като бърлога на злото. Отключих почти изгнилата дървена врата с ключа, който майка ми беше дала. За мое щастие всичко си беше така както го бяхме оставили. И за още по-голяма радост, електричеството все още работеше. Включих абсолютно всички лампи на първия етаж и се запътих към кухнята. Пуснах щорите, за да новите ми стари съседи не гледат какво върша. Хладилника беше абсолютно празен. Трябваше след училище да напазарувам, за не умра глад. Най-накрая бях в къщата. Леглото беше все толкова изкушаващо, часът бе около два през нощта. И все пак не ми се спеше. Спането все пак си бе загуба на време, нали така? Още от малък имах проблеми със заспиването. Или по-скоро с това което се случваше след като заспя. Ужасяващи кошмари ме преследваха. Причината не беше ясна, но няколко пъти майка ми ме води на доктор, за да ме прегледа. Още докато бях малък се опитваха да ме тъпчат с хапчета, но по едно време реших, че няма да ги взимам и започнах да ги изхвърлям. Не можех да спя, бях нервен и само пианото ме спасяваше. Красивите мелодии на велики композитори. Започнах сам да се уча как да свиря. Но в днешно време в интернет има уроци за всичко. Малко по малко станах достатъчно добър. Не можех да свиря вкъщи, защото нямахме пиано, но в училище госпожата по музика ми даваше да свиря на пианото в музикалния кабинет, когато си поискам. Това ми липсваше най-много в този момент. Пръстите ми трепереха и се движеха в такт, но не чувах мелодия в главата си. Тя бе сива и беззвучна. Единственото, което достигаше до ушите ми бе лекото бръмчене на лампите, които пируваха, че отново работят след толкова години. Остана ми само един вариант. Седнах на дивана пред телевизора и започнах да щракам нервно с дистанционното. Усещах някакво зло не само в къщата, но и в града. Сякаш ме следеше. Не чувах стъпки от горния етаж, нито пък гласове в статичния шум на телевизора. Познавах този тип ужас. Може би и най-страшният. Говоря за онова усещане, че някой те наблюдава или пък усещането на нечий дъх във врата си. Когато лампите изгаснат и усетиш, че има някой зад теб, дори го чуваш. Но когато се обърнеш няма нищо. Освен някой паяк на стената. Мразех паяци. Дори малките. Нямаше насекомо, животно, човек или нещо друго на този свят, което да ме плаши повече от паяците. Дори пред мен да се явеше дух, нямаше да изпитам и половината от страха, когато видя някой голям паяк на стената до леглото си. А може би просто всичко беше в главата ми. Силното въображение играе подобен номер на всеки останал сам вкъщи. Особено ако е вечерно време. Най-вероятно нямаше нищо зло в града. Може би и хората си бяха все така мили и добри като в миналото. Нямаше за какво да се притеснявам. Евентуално заспах, гледайки някакъв глупав филм. „Знаех си, че мога да разчитам на Холивуд, за да ме приспят” – бяха последните ми мисли преди да затворя очи за няколко часа.