Жената на Пешеходеца го напусна в един мрачен януарски ден.

Той беше без работа от две години и все още таеше надеждата, че това е временно.

Предишната вечер се бяха карали. Всъщност, не пропускаха вечер.

Общата налична сума вкъщи бе точно тринайсет лева и двайсет и осем стотинки. Сметката за тока бе шейсет и осем. За телефона - нула, бяха им го изключили още миналата пролет. Но за вода дължаха повече от сто и петдесет.

В хладилника имаше само почти празна кутия с маргарин и две съсухрени глави лук.

Тоалетната хартия бе свършила преди седмица.

До спасителната помощ за безработни от социалната служба обаче оставаха цели осем дни. След като изтърпи гадната опашка пред гишето, Пешеходеца щеше да получи осемдесет и два лева. И трябваше да избира - дали да плати тока и да гладуват, или да напазарува за ядене. И пак да гладуват, защото щяха да им спрат тока и Катя нямаше да може да готви. Останалите сметки търпяха отлагане все пак.

Малкият Мартин си лежеше в креватчето и кротко разкъсваше сиво плюшено мече. Около него бе пълно със стари износени играчки, повечето счупени и раздърпани.

Пешеходецът драскаше хаотично разкривени цифри на един лист. Отказа се. Дори Архимед не би могъл да се справи с техните семейни сметки.

Катя седеше на креслото до него в хола, вперила безмълвно поглед през прозореца.

Пешеходецът се размърда притеснено на стола, но не каза нищо. От казармата знаеше - когато стане напечено, по-добре да си затваряш устата. Каквото и да кажеш, ще ядеш бой.  

Катя отмести поглед от прозореца и сбърчи нос:

- Чорапите ти миришат.

Пешеходецът се изправи безропотно и тръгна към банята. Цял ден бе обикалял по улиците да търси работа. Попита в цели осем фирми от всички краища на града. Сигурно бе навъртял поне трийсет километра.

Хвърли чорапите в коша за пране и старателно се изми с останалато на мивката миниатюрно парче евтин сапун.

Ходилата му бяха големички. Носеше обувки четиридесет и четвърти номер. По-голям разхода на сапун, отчете наум и се върна мълчаливо в хола.

Четиригодишият Мартин бе започнал да буйства, хвърляше плюшените мечета и зайци по пода и крещеше, че иска шоколад. Катя не му обръщаше внимание, вперила поглед през прозореца като хипнотизирана. Какво толкова имаше за гледане? Пешеходеца също хвърли предпазлив поглед навън.

Нищо особено. Отсреща се издигаше сив панелен блок, двойник на техния. Можеше дори да погледне в кухнята на съседите.

На третия етаж се виждаше семейство, което вечеря. Мъж и жена седяха на масата и си приказваха, между тях бе седнало момиченце, което кротко си сърбаше супата. Мъжът се протегна през масата и му подаде филия хляб. Детето я пое и каза нещо. Тримата се разсмяха.

Пешеходецът се тръсна на креслото до Катя, като внимаваше да не издаде звук. Тя отново сбърчи нос и каза:

- Пак миришат.

- Къде си виждала чорапи, които не миришат? - не издържа Пешеходецът.

- Не е нужно да ги виждам. Подушвам ги - ледено го отряза тя.

Той се сгърчи на стола. Спомни си за универсалния казармен принцип, но го пренебрегна в името на истината.

- Свалих ги - каза победоносно.

 Тя дори не го погледна.

- Миришат.

- Измих си краката. Но щом настояваш, мога да ги отрежа - обидено рече Пешеходецът и заби поглед в неясните драсканици по листа на масата.

Катя се изправи безмълвно и излезе.

Мартин се бе накрещял и накрая бе млъкнал. Пешеходеца погледна към креватчето. Малкият бе заспал с дрехите, гушнал оцеляло след буйството мече. Пешеходеца го зави внимателно с одеялото. Наведе се да го целуне, но се отказа от страх да не го събуди и крясъците да продължат.

После се сви на дивана в хола и заспа.

Когато се събуди, Катя я нямаше. Покривката на леглото в спалнята изобщо не бе сваляна. Липсваха и дрехите й в гардероба. Нямаше го големият куфар и два сака.

Пешеходецът се върна в хола и потръпна от студ. Мартин още спеше, а мечето бе в скута, незнайно как оцеляло цяла нощ.

Пешеходецът се сви на дивана, обхванал коленете си с ръце.

Тя щеше да се върне, сигурен бе в това.

Сви глава между коленете и потръпна.

По дяволите, краката му наистина миришеха.