Красиво е!

   Красиво е! Нежно с длани докосвам сутрешната хлад, а зората - в кървав мъх. Докато поемах дълбоко в себе си аромата на горещото кафе, което затопляше приятно ръцете ми, усетих, че това не е сутрин като отминалите. Лютите рани, които оставят слънчевите лъчи в синята пустош, не бяха гневни, дори черни следи нямаше. Нещо беше се случило и с всяка изминала секунда ставах още по-сигурна. Докато прекрасната утрин не освети окървавените им тела... Те просто бяха там, гледаха ме безразлично и сякаш изпитваха емоциите ми. Не се ужасих от гледката, защото през ума ми постоянно бродеше мисълта, че е трябвало така да стане. Чувствах облекчение, но болезнено осъзнавах, че заедно с тях умря и любовта ми към теб. Това не е просто шега или прищявка, а истина, гниеща ужасяващо дълго в крехкото ми тяло. Двете бели зайчета лежаха спокойно в кошницата с формата на сърце – необезпокоявани от страха и тъгата. Дали харесваше ми да запечатвам в съзнанието си безжизнените им мигове или просто полудявах? (и до днес не мога да отговоря). Зайчетата бяха в кръв целите. Цветята носеха белези от жестоката им гибел. Всичко беше кърваво, дори в душата ми пролетяха червени сълзи. Небето беше наше огледало – мръсно отражение на отмъщението, което възпламеняваше очите ми... в кръв. За първи път от толкова време нямаше нищо черно. Всичко беше пъстро и красиво – червено, кръв и разруха, светлина и спокойствие... Слънцето все пак се пребори с червените печати и скоро виждах ясно цялата тайна. През цялото време седях отдалечена и ги следях с изпитателен поглед. От по-голямото зайче все още падаха малки капки кръв, които дълго не намираха покой в изстиналото му тяло. Сякаш чакаше другарчето си да се събуди, но то беше напълно студено много време преди него. Кръвта на по-малкото зайче отдавна попи с почвата под зелената трева. Няма вече черни сълзи, нямаше я и черната пелерина около мен.
   Вече приближаваше обяд и това ми подсказваше, че трябва да ги махна от очите си. Реших докато обмислям плана за тяхното преместване да не пропилявам деня си, но кафето ми вече беше ледено в ръцете ми, а утайката му – твърде гъста. Горчивината му се залепи за гърлото ми... Имах нужда да помисля, да се освободя, но образите им не се заличаваха от съзнанието ми. Представях си как очите им ще се съзерцават, докато изпепеля останките им. Тази картина често се сменяше с друга – по-абсурдна, и след това друга. Вече не се притеснявах да отида до тях и да поема част от кръвта им по ръцете си. Искаше ми се да ги прегърна и да запълня празнината си, но се утешавах само с ласки. И така си играех с тях или по-скоро със себе си чак до смрачаване, защото това не можеше да продължи дълго и незабелязано. Не исках да се отдалечавам, но те не съществуваха вече с мен.
   Лек вятър ме погали смразяващо, донасяйки спомени и още от онези кървави облаци присъщи на залеза. Целувка за лека нощ и скоро изгря черното слънце. „Пристигнахме!” - казах си аз на ум и нежна усмивка изрази лицето ми. Прозвуча като вик за помощ и победа, но връщане нямаше. Не исках да се обръщам назад. Вече беше пълен мрак, което ми помогна да се влюбя в звездите, да потърся теб. Имаше и Луна – бял принц, в черна бърлога на змии. В тази нощ се виждаше много малка част от нея, което затрудни закопаването на зайчетата. Нощта бе наистина тъмна, а сърцето ми за първи път се усещаше толкова свободно.
   След като се сбогувах с белите същества се отдадох на мечти. Съзнанието ми бързо закипя с идеи на влюбен и спокоен човек. Дълбоко вдишвах студения въздух и това ме караше по потрепвам от вълнение. Да, до сега не бях толкова красива... Нещо злощастно беше станало с дребните животинки, а мен това ме радваше. Противоречиво ехтяха и мислите ми в красивата звездна пустош. Шепотът ту се засилваше, ту се губеше в мрак, но все по един и същ начин изгаряше сърцето ми с друг огън. Харесва ми! Тези бели носители на тъга и болка бяха погълнати от земята и тя сега разяждаше телата им и пиеше кръвта им. Аз прогледнах! Всеки цвят отрази се в очите ми и всяка радост беше нов пожар. Душата ми се възроди, тичаше и играеше през всяко желано място. Усетих аромата на всяко цвете около себе си.
      Сега имам само един светло сив спомен, който крещеше във всяко листо и клон в разлистената гора – в черния свят, белите зайчетата си отиват с кървави души!