Кратка приказчица
Свири дядо Люциян… Девойката го следи с очи. Седнала до него, на пианото тя повтаря чутото, а учителят ù поощрително ръкопляска. След около час на вратата лекичко се почуква.
-Урокът трябва да свършва, дете. Татко ти идва да те прибере – престрашава се дядо Люциян и става да отвори.
На момичето не му се тръгва. Още е под магията на звуците… Душата му – зареяна птица, се гмурка в море от лъчи, на музикална колесница с крилати коне тя лети. Пианото оживява с възторга на тези очи, ангелите са притихнали, унесен, всемирът мълчи. Под дългите пръсти изящни се ражда различен светът - неподозирано красив е в миговете на вълшебство...
Минават години и момичето неусетно се превръща в разкошна бяла бреза. Листенцата ѝ, като клавишите на любимото пиано от детството, при всеки полъх прозвънват в чудна мелодия. Привличат малки горски птичета – самородни таланти, чиято песен лети високо, високо… до върхарите, до душата… Но я дочува и дърварят. На пръв поглед той е привлекателен мъж, с покоряващ поглед и с твърди възгледи за живота. И тъй като противоположностите се привличат, той лудо се влюбва в брезата. Нататък приказката не ми се разказва… Всеки би се досетил за продължението.
Оттогава са минали много години. Побеляла е косата на девойката, тъжни са очите ù. В последните си мигове е сама, по-сама от всякога. Учудващо, крехка усмивка пробягва по напуканите ù устни. Една душа – зареяна птица, се гмурка в море от лъчи, на музикална колесница с крилати коне тя лети, за да се издигне високо, високо…
© Росица Танчева All rights reserved.
