Краткосрочна командировка

Йонатан стискаше под мишница солидната папка и се носеше леко напред. Наоколо беше нормален ден, типично ежедневие – кристално небе, лазурни облачета, златно слънце. И птици. Всякакви птици, чиито трели украсяваха ефира като шарки на разноцветни амфори.

Срещаните учтиво поздравяваха, а и той, въпреки че се беше замислил върху очакваната командировка, внимателно следеше да не пропусне някого от хилядите си познати.

В кафенето беше още тихо, ранен час, закътано местенце, недалеч от вратата Ещорил, район в който живееха най-вече привелигировани.

Седна до една ниска маса в градината, махна на сервитьора и отвори папката.

„Даниел Викърс, 1544 - 1602 година. Роден в градчето Уитакър, графство Шембен, Корнуол. Научил се на четене и писане при местния пастор, а да смята го обучил бившият морски капитан Джон Рей, лекувал година раните си в градчето.

На 15 години потеглил с него по море. Каперският кораб „Елизабет“ търсил плячка в Индийския океан, а след 1565 година в Карибско море.

Умен, хитър, предвидлив. През 1570 година се завърнал в родното градче, придружаващ умиращия капитан Рей, който му оставил къщата си и всички пари и скъпоценни камъни, съхранявани от пастора Клемънтс…“

Интересен човек… Много интересен – хем не е невежа, имал определени знания, хем се увлякъл в авантюри, изживял маса приключения.

В папката се съхраняваше отделно описание на морските приключения на Даниел Викърс, но него четиво остави за по-късно. Искаше само да се запознае с основата на човека, пък за подробностите имаше време. Цял живот беше пред него…

Погледна папката. Беше дочул, че човекът е бил в Лондон – значи е възможно да се е срещал с някой крал, да е видял самата Елизабет, а може би… Направо късмет – самия Шекспир… Или великия Кристофър Марлоя… Или Бен Джонсън…

Възможно! Лондон по него време не е голям град, гениите са били част от гражданите, ядели, пиели, биели се…

Зърна една лека сянка да се носи към васата. Кондратий. Познаваха се от няколко века, макар да бяха ангели към различни Божствени групи.

Кондратий елегантно сви криле, люшна красивата бяла вълнА над раменете си и внимателно се разположи насреща му.

-     Чух, че заминаваш…

-     Да, командировка. Англия, нейде ХVI век…

-     Вече два пъти съм бил там… Не, три пъти. Забравих трите ми години на момче в Норфолк. По времето на викингсткото нашествие, когато ме и убиха. Мен да питаш – гадно временце. Мръснооо… Повиха ме в парцали, метнаха ме в едно корито, понякога ме изтърсваха от него, та забъркваха на прасетата, после пак ме слагаха вътре, даже преди да изчистят... Чудя се как не ме изядоха ония гадини... Затова, като умрях, даже оставих една полуусмивка на лицето. Отървах се – само три години, и то непълни…

Йонатан кимна. Той можеше да разкаже куп подобни истории – беше се раждал като питекантроп дори, като китаец /и даже веднъж видя Конфуций/, като египтянин /за четири командировки не зърна нито един фараон/, беше във фалангите на Александър, после в армиите на Цезар и Аеций, прабългарин, гот, викинг, дори два пъти беше негър. В Африка и в Америка, ловец и роб…

Е, сега трябваше да отиде в небесното си жилище, да отдъхне известно време – не знаеше колко, тук времето течеше по свои канали, сетне щяха да го извикат /гласът се появяваше в главата без сигнал/ и…

И в градчето Уитакър на 19 май 1544 година щеше да се роди младенец, който ще получи името Даниел и ще има своя ангел-хранител…

Нищо особено. Работа като всяка работа…