- Руске! Руске! – извика Стамен

     – Ей сегичка излизам – провикна се тя отвътре.

     - Абе, момичето май хвърли нещо в пощата ви! Виж да не се намокри!

     Тя взе писмото и забърза обратно.

     - Защо стоиш на прага? Влизай де, че изстина стаята – помогна тя на Стамен да пристъпи в къщата.

     - Нещо за пенсиите ли е? А, Руске? – любопитстваше той.

     Спас дремеше на диванчето и трепна, когато Стамен го бутна с бастунчето. Руска сложи очилата.

     - Спасе, Ванчо ни е писал. Отваряй! Отваряй, че нямам търпение. Картичка май, за Нова година е пратил. Дръж!

     Спас се пресегна. Ръцете му се разтрепереха. Помъчи се да разлепи плика, но не успя и Руска го дръпна от пръстите му:

     - Дай! Дай на мен, че като те гледам, ще скъсаш и картичката.

     Тя внимателно го отвори с ножичката. Извади писмото. В него имаше новогодишна картичка и снимка. Очите ù светнаха. Гласът ù затрепери като зачете:

     „Тате, стрино Руске! Аз съм щастлив! Намерих децата. Приготвил съм ви изненада за Ивановден. Чакайте гости. Ще дойдем със Спас и внучката ми Габриела. Изпращам ви снимка от Коледа. Само Питер го нямаше. Не дойде, но да е жив и здрав. Не му се сърдя. Дръж се, тате. Скоро ще се видим. Да поздравите „имсонката” Стамен от мен.”

     Руска с мъка прочете последните думи, а Спас подсмърчаше и гледаше снимката.

     - Правнучка, Стамене, съм имал, а не съм виждал внуците – Преглътна той сълзите си.

     - Божичко, че то не остава много до Иванов ден!... Всичко трябва да оправя... Спасе, ми с какво ще ги гощаваме тия хора? Не знам какво ядат там, а и няма кой да питам?

     - Кървавица със зеле! – Отговори вместо него Стамен – Лани Ванчо като беше тук, ядохме двамата и на него два пъти сипвах…

     - Хайде, хайде. Стига повтаря едно и също! Колко пъти си ни го казвал това? – Скастри го Спас и се обърна към Руска.

     - Ти, Русе, не се притеснявай! Няма да умрат от глад. Ще измислим нещо… Друго ме тормози мене. Как ще си говорим с децата?...

                                                                   ИВАН

  Самолетът се отлепи от пистата. Габриела обсипваше дядо си с въпроси. Настани се в коленете му, да е близо до прозореца.

     - Дядо – светеха очичките ù – Нали ще ми кажеш, преди да сме кацнали, за да гледам отгоре.

     - Веднага, Слънчице! Щом сърцето ми даде знак, първа ти ще разбереш. То ще затупти много силно и ще го усетиш!!! Тогава вече ще сме пресекли границата – притисна я до себе си Иван, за да може да усети пулса на сърцето му, когато минат в България!!!

- Дядо защо отново се натъжи? – впери поглед Габи в очите на Иван – пристигнахме ли вече?

- Това е тя! Родината ни! – стискаше той крехката ръчичка – Оттук е тръгнал коренът ни и ти си най-мъничкото листенце от родословното ни дърво. Хайде, да замълчим за мъничко! Моля те! Искам да бъда сам с мислите си до кацането.

     Опасенията на Иван, че детето няма да се пригоди към селския начин на живот, се изпариха в мига, когато тя се хвърли в прегръдките на Спас и Руска и им говореше на английски. Стамен ù показваше ухото си, че не чува, а тя се приближаваше до него и го целуваше по бузата. Старците плачеха от умиление. Звънкият ù смях огласяше цялата улица, когато съседите караха по паша козичките и овцете. Тя тичаше с тънка пръчка по тях и им говореше, цялото и внимание привличаше един петел и кокошките на съседите, които свободно си щъкаха по улицата. Когато някоя кокошка бързаше да влезе в двора, Габи знаеше какво ще последва в курника и крещеше:

     - Дядо, дядо! Камерата, камерата! Ще снася яйчице.

     Двамата с Иван кротко чакаха до полога и когато кокошката разтърсваше перушина и полу клекнала изсипваше яйцето и леко го побутваше с човчица да го намести под нея, Габи пощуряваше от радост.

     - Ще го счупи, дядо! Вземи го, вземи го!

     Иван ù подаваше топлото яйце и я вдигаше на раменете си, да го занесат на баба Руска, да го приготви на хартийка върху печката. Тя свиваше лист хартия така, че да не потече яйцето, като го чукнат, и с малките си пръстчета щипеше шарена сол от бурканчето и само го солеше, а после с апетит изяждаше. За нея всичко беше от значение. Когато петелът започне да се върти около някоя кокошка, тя викаше колкото ù глас държи:

     - Дядо, дядо. Тичай по-бързо, бе дядо. Виж го. Иска да я бие!

    И удряше петела с пръчката, която Иван ù беше направил.

     Всички в селото я познаваха. Не ù липсваше смелост да се доближава до всички животинки, които срещаха по улиците. Стамен почти се беше преселил при тях и съветваше Иван:

     - Ти, чичков, това дете ще го научиш да говори български. От януари до сега, за седем месеца знае толкова много. Вчера я наблюдавам с пръчката, тича и вика: „Петел, петел” . Много говори и бързо схваща, а, Руске?

     - Ми като идем на магазинчето, още отдалече вика, силно, да я чуят „Добър ден” или „Добро утро”, а като я пита магазинерката: Днес какво ще пазарувате? – тя мисли, мисли и рече – „два хляба” – гушна я Руска и целуна главичката ù.

     Когато Спас се надигнеше да стане, тя тичаше да му помага и слагаше бастуна в ръцете му.

     - Стамене, Стамене, как сме живели без това дете! - пъшкаше той и очите му се пълниха със сълзи, при мисълта, че един ден ще останат отново сами.

     Иван я хващаше за ръчичка и с камерата обикаляха по полето, разказваше ù за гъската на чичо Кольо и стрина Къна, а тя огласяше полето със звънкия си смях. Иван мислеше, че сънува. В такива моменти я мяташе на раменете си, и говореше за едрите звезди, които някога падаха от небето, и всички знаеха, че с това си отива животът на някого. Тогава тя питаше:

     - Затова ли не са с нас Дороти, баба Гина, дядо Иван и баба Мария, защото са им паднали звездите ли? Ако всички бяха тук, колко хубаво щеше да ни е!

     Иван се натъжаваше и вземаше решение, когато Габи порасне, да ù разкаже за Елица и целия си живот. Отвръщаше погледа си от нея, защото тя усещаше влагата в очите му и го обсипваше с въпроси.

- Дядо, колко е хубаво на село! Аз не искам да си отивам, ще живея тук с теб! – стискаше го силно тя през гушата – Кажи на твоята звезда, никога да не пада от небето! Чу ли? Искам да ù кажеш! Кажи ù!

     Иван ù разказа приказката, че всяка страна има Ангел пазител със звезда и когато Бог раздавал звездите, за България не останала нито една. Ангелът–пазител много се натъжил и заплакал. Бог се смилил и махнал с ръка. От шепата му се разпилял рояк звезди, които нарекъл Млечния път, и казал на Ангелчето:

     - Ако на другите страни им падне звездата, те ще загинат, но тези всички са за България. Една да падне, другите ще останат и тя няма да изчезне от света.

     Габи плачеше от радост и се гушкаше в прегръдките му.

     - Дядо, дядо! Как съм живяла без теб? Скучно, защото мама и татко са заети и нямат време за мен. С теб ще живея! Чу ли? Тук! Дядо, и за Канада ли звездата е една? – питаше тя тъжно.

     - Това е една приказка, слънчице. Но тази нощ ще ти покажа Млечния път да го видиш.

     На вечеря Габи спря да яде и каза:

     - Дядо, кога ще ме водиш на онова море с черната вода? Нали ми обеща? Забравил ли си?

     - Не съм, съкровище. Но я ги виж тези тримата и кученцето на Руска, как се натъжиха, че ще ги оставим сами, цялото село и животинките ще плачат за теб, но нали ме познаваш вече? Щом съм обещал - тръгваме, като се наспим.

     - Благодаря ти, дядо! – хвърли се тя в прегръдките му, и се обърна към другите: Няма да се бавим. Десет дни само.

     - Трябва да я заведа. Обещах ù. Времето лети. Като се застуди, ще си отиде…натъжи се Иван.

     - А ти какво ще правиш? – попита Спас.

     - Ще си ходя и ще се връщам. Те ще идват и така… Дали ще успея да ги накарам всички да дойдат, не знам. Аз искам тук да умра, а децата както решат. Нали така „Луске”? – засмя се Иван.

     - Така е, стрина. Тук ти е мястото. Камъкът, нали знаеш…?

     - А, бе! Аз пък мисля, че където са децата му и той трябва да е с тях – намеси се Стамен в разговора.

     - А! Така ли? – Скастри го Спас – А ти къде си? А?

     - Е не съм с тях, ама Ванчо е друго нещо. Мене от селото с черешовото топче не могат да ме мръднат. Аз… - Искаше да продължи Стамен, но Спас го прекъсна:

     - Айде, айде! Млъквай! Че пак ще почнеш с твоята песен, дето я повтаряш като латерна всеки път. Той, Иван, знае какво да прави. Ти няма акъл да му наливаш, комшу.

     - Ми така е… - съгласи се Стамен – ама нали и аз трябва да кажа нещо.

                                                                ЕЛИЦА

     „Какъв мор. Защо не си останах у дома, ами ме помъкнаха в тая жега. Аз не се деля от акъла си, но като рекоха:

     - На море ще те водим. Като не обичаш плажа, с детето ще се разхождаш, а ние ще се печем. Да им уйдисам на акъла, та да ме умори тоя задух.”

     Елица седна на пейката под едно дърво на сянка в ботаническата градина и зорко следеше движенията на малкия. Той усърдно щипеше с малките си пръстчета листенца от едно храстче, а тя не откъсваше поглед от ръцете му. Нямаше му доверие, защото всичко слагаше в устата си. Когато листенцата му омръзнаха, той тихомълком се понесе през тревата.

     Елица се надигна тромаво и си каза на ум:

     „Какво детенце!... Как не се спре за миг поне! Свие перки,  набие крачета и иди, че го гони... А как ме болят краката! Добра почивка ще си изкарам с него… Няма що. Има да си „тичкаме” двамата, докато другите печат „рогове” на плажа... Ще дам зор да се връщаме. Морето не е за мен. Виж на балкан ако бяхме отишли, друго щеше да е”.

     Малкият взе преднина и Елица забърза да го настигне. Той с края на окото си видя това и затича с всичка сила.

     - Спри бе, детенце! Ще паднеш! – завайка го тя. Ще ожулим коленцата и после ще кажат, че не съм те гледала... Ти уши имаш ли, да ме чуеш? Крака нямам да те гоня!... Ама че почивка „с деца на море” – сети се тя за филма.

     Затича и го хвана за „перките”. Очичките му искряха от радост. Гушна го  и седна с него на друга пейка.

     - Тук ще седиш, че ме болят краката. Чуваш ли ме? – нежно го тупна тя по дупето – Вагарец ли има тука, в памперса?

     Той се смъкна от ръцете ù. Обиколи два пъти пейката и се понесе като пингвин по алеята.

     - Ох, Божичко! – скочи тя. Грабна го и му заговори:

     - Я виж тук какво влакче има. Ела да го разгледаме!

     На една от пейките наблизо седеше мъж. Бялата му коса го издаваше, че не е той баща на момиченцето, което кротко клечеше в краката му до пейката и си драскаше с една клечка. Говорът им ги издаваше, че са чужденци. Момиченцето хвърли пръчката до краката на мъжа и с любопитство загледа малкото човече какво ще предприеме.

     То посегна към сладоледа.

     - Дядо, виж колко е сладко. Какви къдрички има,  като моите – каза тя и хвана ръчичката на натрапника.

     Той включи камерата и подаде кофичката на момченцето. Тя я доближи до изплезеното вече езиче на малкия, който лапна от сладоледа и се облиза лакомо. По устничките му остана мустаче.

     Елица наблюдаваше сцената и не откъсваше очи от внука. „Божичко! Какво детенце! Ония моите много са го разглезили! Прави каквото си иска... Ние сме си да си стоим у нас в градината и никъде да не излизаме!”.

     Побърза да го вземе и да освободи чужденците от нахалника, който вече дръпна кофичката от ръчичката на момиченцето и лакомо започна да яде от сладоледа.

     Чужденецът движеше камерата и снимаше сцената с децата.

     Елица беше на крачка от мястото. Слънцето изведнъж така я шибна в главата, че пред очите ù за миг се спусна тъмна завеса. Нещо закова краката ù. Не можеше да се помръдне от мястото си. Капки пот оросиха челото ù. „Забравих да си взема хапчето за кръвното„ – мина ù през ума и се олюля.

     Мъжът в този момент махна камерата и посегна да погали малкия по косата. Погледът му се прехвърли за миг на жената до пейката, която не беше видял, унесен с децата. Скочи на крака и прихвана Елица в момента, в който щеше да се строполи на земята.

    - Седнете, Госпожо! Лошо ли ви стана? Слънцето е много силно – каза той с акцент и извади от чантата си малък термос. Сипа в шепата си малко вода и наплиска лицето ù. Тя държеше очилата в ръката си и затвори очи, да ги предпази от студените капки вода.

     Тогава Иван я позна. Беше лицето от книгите. Сърцето му излезе от ритъм. Разтърси глава да прогони „съня”, но той беше реалност. Когато Елица отвори очи, видя онзи поглед, който някога правеше душата ù на памук и влагата в него винаги размекваше сърцето ù. Искаше колкото може по-бързо да избяга, но не можеше да се помръдне от мястото си.

     - Еличке... – едва чуто продума Иван – Божичко... Ти ли си това или сънувам?

     Тя хлипаше. Той извади кърпичка и я сложи в ръката ù. Искаше му се да попие сълзите ù, но сърцето му нареди да не го прави. Тя, без да продума, се помъчи да стане, но той хвана ръката ù и я спря. Очите му я молеха. Росата в тях замрежи погледа и той ги отклони в пръчката, която хвърли Габи в краката му. Обзе го страх, да не би Елица да я грабне и да нарисува отново трите кръста на проклятието. Наведе се бързо. Взе я и я захвърли през рамото си в градината.

     Стискаше ръката ù. От устата му не излизаше нито една от думите, които през целият си живот и казваше в сънищата си. Сега не смееше да я погледне в очите.

     Тя отново се надигна и той тихо проговори:

     - Защо искаш да си отидеш?... Трябва да ти обясня! Моля те!... На колене ще ти падна! Умолявам те!!! Не съм ти поискал прошка за стореното!

     - Защо? Защо го направи? – изплака тя – Аз отдавна съм сложила кръст на миналото, но се страхувам да попитам сърцето си  дали ти е простило. Ти си един сън от преди 40 години! Хвани твоята посока, а аз моята си я знам… И да забравим…

     Тя гледаше децата. Те бяха клекнали до тях. Той държеше кофичката, по която се беше стекъл разтопеният сладолед, а малкият бъркаше с пръстчетата си и ги облизваше.

     - Моят живот беше едно досие – продължи Елица – но седем години по-късно Бог ми изпрати две разперени криле, които ме обгърнаха и аз съм свита там, на топло, повече от 30 години. От тази „топлина” се родиха двете ми прекрасни деца. Те всички заедно заличиха моето досие и ето, това мъничко човече, което толкова обичам, те са моят живот!  Далеч съм от тях, в една чужда страна, която вече не обичам, както в началото, защото не е моята!... Липсва ми домът, семейството ми, въздухът… - хлипаше тя.

     - Знам...– промълви Иван.

     - Знаеш! Ти какво знаеш? – повиши тон тя.

     - Дядо – надигна се Габриела и попита на английски – Защо плачеш? Дядо, какво ти говори тази жена? Ти нали не я познаваш?

     - После, Габи! После!... Играйте си с момченцето – погали я той по косичката.

     Малкият стана и ококори очите си в него. Елица го грабна в прегръдките си, но той се измъкна от ръцете ù и отново клекна до пейката.

     - Повече от десет пъти съм чел книгите ти и... знаеш ли какво? Щях да се побъркам! Луд бях станал!... Трябва да знаеш, че и моят живот не беше лек. Обичах жената, за която дори не можах да се оженя. Тя никога не ме помоли за това, но ми роди трима сина!... Загубих ги... Бях сам... Това почти ме уби, но някой се смили над мен. Ти беше, нали? С твоите три кръста? Носих ги много години на плещите си. Ето това същество ме върна към живота… - Погали той русите къдрички на Габриела – Твоите книги ми показаха правия път. Бях се оставил на течението да ме носи. Въртях се като в лабиринт... И аз съм изплакал хиляди сълзи. Не го казвам като оправдание.

    Той млъкна и се загледа в пространството.

     Елица не спираше да плаче. Сълзите ù капеха свободно на земята пред пейката. Беше навела главата си надолу, да не вижда той очите ù.

     - Ако ти някога беше прочела писмата, които ти пращах по мама, нямаше да ме съдиш така. Виновен бях за това, че не приличах на тате, а на нея ù платих скъпа цена за наивността и добротата си.

    Искаше му се да стане. Да обгърне раменете ù! Да спре сълзите ù, но “оня глас” изкрещя в ушите му: „Не! Недей! Ако го направиш, ще продължиш да я търсиш в сънищата си! Нареди на сърцето си да забрави миналото! Не виждаш ли, че е много, много късно?”.

     - Миналото няма да върнем, но ще ми бъде по-леко на душата, ако ти ми простиш!... Хиляди пъти съм сънувал как те моля за това!

     Елица стана. Взе детето и бавно започна да се отдалечава от пейката. Обърна се и каза:

     - Ти беше илюзията на живота ми и това е краят. Посоките ни не съвпадат.

     - Ще се видим ли някога? – извика той и я видя, че тя, без да се обръща, посочи с ръка нагоре към небето.

     Завоят я закри от погледа му. Тя не можеше да види как от очите му се ронеха капки „едър дъжд” и мокреха косичката на Габриела. Детето се обърна и с двете си ръчички ги забърса. Той също не видя сълзите ù и впитите в нея очи на внука ù, който схвана по свой начин тъгата ù, кротко положи глава и уморен от жегата заспа на рамото ù.

                                            АЗ СЪМ ИЗСЪХНАЛО ЛИСТО

     „Рояк звезди ме докосват. Сънувам сън, огрян от светлина и само песните на щурците нарушават тишината. Аз съм лист от вековно дърво, което се откъсва от живота и лекият ветрец издига нагоре, нагоре високо в небесата. Лист, „набразден” от пътя на съдбата ми.

     Махам за сбогом на земята. Пращам „въздушни небесни целувки” на любимите си хора. Моля ги за прошка и вятърът ме отнася в краката на Боговете. Тя Богородица поема сухия лист в ръцете си. Разглежда „браздите” по него и Ги моли:

     - Оставете го! Не го докосвайте! На него пише „Ако в Рая са забранени сълзите, тя не иска да е там”. Това е душата на една от онези изстрадали майки, която намери сили и време, в дългите нощи, в чуждата страна, далече от деца и семейство, приятели и близки, да запълни белите листи с „чернови” от живота си. Напоени с много сълзи.

     Върнете, ветрове, обратно този изсъхнал лист. Там на вековното дърво, да се порадва още малко на живота. Да напътства хората как да плачат.

                                  Върнете я на земята!

     Понасят ме ветровете обратно. Отново махам на звездите и кацам на мястото в „моите води”, на поточето в градината ми, което децата направиха да текат сълзите ми, които облачетата пренасят години наред от Испания за България и където само щурците нарушават тихата тъга в нощта.

     Оставам тук! На Земята. За сега. Да напиша „пътуването ми до небесата и обратно, за да оставя след себе си посвещение.

     За сина ми Константин. Дъщеря ми Валентина. За техните прекрасни спътници в живота им Лидия и Богдан. За единствения ми засега внук Мартин. На съпруга ми и неговите ”разперени криле”, от която топлина се родиха децата ни. На всички ми близки, роднини и приятели по целия свят, с много, много човешка и майчина любов.

                         Посвещавам книгата „Краят на проклятието”.

                                       КРАЙ

БЛАГОДАРЯ НА РЕДАКТОРИТЕ, КОИТО ТЪРПЕЛИВО РЕДАКТИРАХА ГРЕШКИТЕ В ГОРНИТЕ РЕДОВЕ И НА ВСИЧКИ ОТКРОВЕНЦИ, КОИТО ПРОЧЕТОХА!

                                                  Елена Нинова